Тлеещият въглен на Ориента

Есента на 1978 година. Пътувам на север към иракската граница с Турция. От Багдад през Киркук и Мосул до Дахук. Разстояние колкото от София до Варна. Гост съм на Иракската осведомителна агенция (ИНА). 
Някъде край Сюлеймания навлизаме в Иракски Кюрдистан. За тази земя с хилядолетна история съм научил като юноша от приключенията в Ориента на Кара бен Немзи (в превод Карл, син на Германия). Това е главният герой в романа на Карл Май "През  дивия Кюрдистан", чието действие се развива в района на град Мосул и в провинция Дахук.
По тези места съм почти 40 години по-късно. В избледнелите ми спомени ярки са останали две случки. Върволици от танкове по протежение на шосето след Киркук и сватбено хоро близо до Дахук, което поразително приличаше на българско.
Киркук е иракски град на границата с Кюрдистан и вероятно за това е населен предимно с кюрди. Той е

"златната кокошка"

на Иракския Север с резерви от десет милиарда барела черно злато в земните недра. Петролът е стратегическа суровина. Бронирана техника близо до такова богатство предизвиква тревожност. Питам придружителите си какво става. Отговарят ми, че танковете са на учение. Не вярвам. Но и не питам повече. Разбрал съм, че домакините губят словоохотливост, щом не става дума за Багдадския халифат и за Гилгамеш, митичният герой на древния Шумер.
Кюрдите от векове населяват района, в който сега са Турция, Ирак, Сирия и Иран. Но никога не са имали своя държава. Не защото не са искали, а защото не са им позволявали. И за това не са преставали да се борят за независимост. Стъпка в тази посока беше референдумът, свикан от Регионалното правителство на Кюрдистан (РКП). Над 90% от кюрдите, участвали в допитването, се произнесоха в подкрепа на независимостта. Обаче регионални и глобални играчи видяха в това въжделение заплаха за крехката сигурност, на която се крепят отношенията в региона. И страните в обкръжението на бунтарите, а и извън него, са нащрек. Ирак го мъчи страхът от разпад. Сирия - бойното поле на войната с ислямския екстремизъм - се опасява нейните кюрди да не се изкушат да последват примера на иракските си събратя. В Иран огромното мнозинство от населението му са шиити. Около деветте милиона кюрди, населяващи Северен Иран, са сунити. Техеран не забравя, че по време на възхода си "Ислямска държава" успешно е вербувала от техните среди джихадисти. През юни т. г. ирански кюрди сунити извършиха нападенията в Техеран срещу парламента и гроба на Аятолах Хомейни.
Но сепаратизмът на иракските кюрди изглежда най-заплашителен за Турция. Нейните кюрди са най-многобройни. И, което е по-страшно, от години воюват с Анкара за независимост.
Дали ще остане автономна област или ще стане независима държава, Кюрдистан ще продължи да съществува в менгемето на враждебни сили. В такова обкръжение на бунтарите им трябва подкрепа от поне един силен регионален играч. Като най-подходящ партньор за тази роля местните анализатори виждат Турция. На пръв поглед изглежда парадоксално Анкара да се стреми да задуши с всички средства борбата на своите кюрди за независимост и в същото време да е готова да сътрудничи с държава на независими кюрди на южната й граница.
Но, както казват в Ориента,

интересът клати феса.

През последните десет години Турция постига впечатляващ напредък в отношенията си с автономен Кюрдистан. Този разцвет е подтикнал местни политически наблюдатели да лепнат на Регионалното кюрдско правителство (РКП) етикета "клиент сателит".
Както вече стана дума, Кюрдистан е под "обсадата" на враждебно настроени съседи. Но враждебни са настроенията и между иракските кюрди и доминиращите в управлението на Ирак шиити. Единственият транспортен коридор за износ на кюрдистански петрол е през Южен Ирак до Персийския залив. Освен големите разходи за транспорт по суша, затруднения за Ербил да доставя петрола си на задграничните си клиенти  създават и шиитите, които са мнозинство в Юга. Този тормоз продължава до 2014 година. Тогава в експлоатация влиза петролопровод, построен от (РКП) с благоволението на Анкара. Той става част от турската петролопроводна мрежа и потича към турския експортен терминал на пристанище Джейхан. По новата тръба автономен Кюрдистан безпрепятствено осигурява 90% от средствата за ежегодния си бюджет. Няма кой да оспори, че да се партнира с Турция е изгодно.
С течение на времето методично и неусетно турските компании разширяват присъствието си в икономиката на РКП и турските стоки се налагат на пазара на автономията. Така Турция се налага като партньор, без който Иракски Кюрдистан не може. А той пък е притегателен за Турция (и не само за нея) с богатите си залежи от ценната енергийна суровина. Турция чрез партньорство с Кюрдистан получава лесен достъп до желан енергиен източник. И изгодата й не е само в петрола. Знае се, че Регионалното правителство на Кюрдистан предоставя на Анкара разузнавателна информация за движението и за скривалищата на бойците от Кюрдската работническа партия (ПКК) и се прави, че не забелязва нахлуванията на турски войници, преследващи в Северен Ирак бойците на ПКК. Редом с това партньорството с Кюрдистан създава възможност Анкара да използва като инструмент да пречи на амбициите на Иран за пълен контрол над Ирак. Те получават още по-силен импулс, след като през 2003 г. САЩ свалиха Саддам от власт, като отнеха привилегиите на сунитите да управляват Ирак и ги дадоха на шиитите.
 
Взаимната изгода

е аргументът за прогнозата: "Няма да бъде изненада, ако на евентуални преговори за бъдещето на иракската автономна област кюрди и турци намерят общ език". Тя е на Камран Бокари*, автор на статията "Iraqi Kurdistan's Unlikely Ally", поместена  в уебсайта Geopolitical futures**. 
В еуфорията на подготовката за плебисцита бе пренебрегнато уточнението, направено от кюрдистанските лидери, че референдумът е повече декларация за намерения, отколкото пътна карта за действия. Предпазливост, много вероятно породена от осъзната истина, че в днешния свят пориви за независимост не минават без благословията на големите играчи. Не само в Кюрдистан.
През 2014 г., когато ордите на "Ислямска държава" нахлуват в Ирак и разпокъсват страната, пешмергите на РКП влизат в битката с тях и отвоюват Киркук, но за себе си. Багдад не е в състояние да се противопостави. "По същото време", пише в. "Вашингтон пост", иракската армия, изцяло ангажирана в сражения да си върне Мосул, се разпада, подгонена от настъпващите орди на ИДИЛ ("Ислямска държава)". През същата 2014 година в експлоатация влиза петролопроводът, свързващ Кюрдистан с турската петролопроводна мрежа. И по него потича нефтът, добиван от киркукското петролно поле.
По-малко от месец след триумфа на референдума Багдад и Ербил - довчера главни участници във военната кампания на САЩ срещу джихадистите  на ИДИЛ - насочиха оръжие един срещу друг. На 16 октомври светът осъмна с новината, че иракската армия настъпва към Киркук. В представите на всички, които наблюдават развитието на събитията, това вещае неизбежен сблъсък между сепаратистите и федералното правителство в Багдад. Вашингтон обаче не иска да допусне евентуално кръвопролитие, което само може да навреди на интересите му. И настоява пред иракския премиер Хайдер ал Абади да спре иракското настъпление. Абади се прави на разсеян. Американското списание "Дифенс нюз" твърди, че Белият дом заплашва Ирак да го лиши от военни доставки, ако не прекрати офанзивата. Ирак пренебрегва ултиматума и си връща "златната кокошка" на Севера.
Изненадващо

пешмергите тихомълком напускат полесражението

и се изтеглят от присвоените от РКП северни иракски райони. Масуд Барзани подаде оставка, като оставя след себе си племенника си Нечирван Барзани да се помирява, както иронично коментира Ройтерс, с правителството в Багдад, със съседите от региона и с политически съперници на чичо си.
Развръзката дава храна на конспиративни теории, основаващи се на подозрения за разпри веднъж вътре в автономната власт на Кюрдистан и втори път между населяващите Ирак, Турция, Иран и Сирия кюрдски общности. Всяка със свои виждания за пътя към независимостта.
"В тази история на силова динамика и на редуващи се като в калейдоскоп съперничества Съединените щати са ключов играч". Така започват анализа си Бехнам Бен Талеблу и Мерве Тахироглу в статията  им "Kurd your enthusiasm", поместен  във "Foreign Affairs" в началото на ноември. Първият е изследовател-анализатор на Иран в посветилата се на политиката Фондацията за Отбрана и демокрация, базирана във Вашингтон. А вторият - научен сътрудник, специалист по проблемите на Турция, в същата фондация.
Авторите обръщат внимание, че
 
американското повърхностно разбиране

за регионалната динамика вреди и на интересите на САЩ, и на интересите на съюзниците им. "Представата на Вашингтон за кюрдите се ограничава от вторачването във войната срещу ИДИЛ и от нежеланието му да се откаже от огромните петролни резерви на арабския Ирак. САЩ открай време не могат да прозрат, че кюрдска независимост е пряка заплаха за териториалната цялост и за политическата стабилност на всички съседи на РКП, без значение дали са приятели или врагове на Америка. Не могат и да проумеят, че в политиката към кюрдите трябва да се държи сметка за всички последици от кюрдска автономия, а не просто на групата да се гледа като на инструмент в борбата срещу ИДИЛ". Такъв е изводът на Бен Талеблу и Мерве Тахироглу, който звучи като присъда.
Разсъжденията на двамата автори връщат към американската военна интервенция през 2003 г. в Ирак. Целта й беше наказание с "шок и ужас" за Саддам Хюсеин. Тогава доминиращо беше повърхностното мисионерско разбиране на Буш-младши и компания, че американската армия влиза в Ирак като освободителка и ще бъде посрещната с цветя. Освободените от гнета на диктатора иракчани ще запретнат ръкави и ще градят нов Ирак, който ще стане образец за демокрация по евроамерикански модел в Близък изток. Тази химера за свят, който живее по законите на Корана, нямащи нищо общо с евроатлантизма, доведе Близкия изток до дереджето да воюва с ислямски халифат, за чиято кауза се сражават и европейци.
В средата на октомври след блиц настъпление и с помощта на подвластните на Техеран иракски  шиитски милиции иракската армия си върна Киркук. Светът чакаше президентът на САЩ да каже тежката дума на ключовия играч в регионалното съперничество.
Въпреки всички грубости, които изрече по адрес на Иран - най-вече по адрес на революционните гвардейци - на 17 октомври Доналд Тръмп се въздържа да вземе открито страна по обстановката в Киркук. На 20 октомври той даде пресконференция: "Не ни харесва факта, че те се бият, но сега не взимаме страна", каза той. Но добави: "Не трябваше изобщо да се бъркаме там", подсещайки за нашествието на САЩ през 2003 г. Написа го "Вашингтон пост".


*Камран Бокари е световно известен специалист по проблемите на геополитиката в Близкия изток и в Южна Азия. Води курсове по национална сигурност и външна политика в университета в Отава на висши кадри от канадското военно разузнаване. Автор е на студията Political Islam in the Age of Democratization (Политически ислям в епохата на демократизацията).
George Washington University
** Geopolitical futures е уебсайт за външнополитически анализи и прогнози. Създател и ръководител на авторския екип на сайта е Джордж Фридман. Преди 20 години той създава и доскоро ръководи агенцията Стратфор, придобила известност  като "частното ЦРУ". Новият сайт на Фридман също ползва разузнаването в аналитичната и прогностичната си дейност, но, както изтъква създателят му, не да гради идеологически модели, а да доказва тяхната погрешност.



Кюрдите от векове населяват района, в който сега са Турция, Ирак, Сирия и Иран. Но никога не са имали своя държава


В тази история на силова динамика и на редуващи се като в калейдоскоп съперничества Съединените щати са ключов играч


По-малко от месец след триумфа на референдума Багдад и Ербил - довчера главни участници във военната кампания на САЩ срещу джихадистите  на ИДИЛ - насочиха оръжие един срещу друг


Много жени участват в битката срещу ислямистите


Масуд Барзани гласува на референдума за независимост усмихнат, малко след това обаче той подаде оставка
БГНЕС


Иракски кюрди изразиха разочарованието си от липсата на международна подкрепа за техния референдум за независимост