Ще ни довършат заблудите

Eсен иде. Уж времето е още хубаво, а новините стават все по-лоши.
- Нема ги, бе. Свърша се таа гад - звъни Николай.
Обиколил е цялото белослатинско поле. Питал други колеги по Врачанско, същото и при тях.
- Вълко, как е при вас? Има ли ги по Чирпанското?
- Не, почти нищо. Пет души, три кучета и на всяко куче по един. Това е!
- Е, не страдай много. Ние бяхме четирима, с пет кучета. И пак нищо- добавям и аз.
Чакай, рекох си, да питам морските. Оттам винаги тръгват легендите. Знае се как е - Виа Понтика и т.н. Веднаж бях там, когато минаваха пасажите. Ако се съди по регистрационните табели по колите, цяла България си беше представена. Дори и чужбински мераклии имаше. Ама то многотия. За има-няма два часа си с норма, та и отгоре. Даже даваш на по-неуспешните колеги.
Заради тия легенди един приятел си купи в почти безлюдно село къща и по цяло лято малко по малко от две-три години я коландрисва. Та като тръгнат пасажите...
- Благо, как е?
- А-а-а, нищо. Сигурно по-натам ще проима. И местните така казват. Чакат ги, ама знае ли се. Казват, че откакто дигнали перките по Калиакра, нещо се объркало, та ги няма вече...
Разбрахте, нали? Пак я подкарахме нашата, ловджийската. А "гадта", дето я "нема" или "са свърша", са пъдпъдъците. Чували сте ги, няма начин. Излез рано сутрин или късен следобед сред полето, поогледай се, поослушай се и ще го чуеш:
- Пъд-пъдък, пъд-пъдък - ниже си своята песен.
То оттам му е и името на това пиле. Най- малкото от рода на кокошевите. Тук един, там друг, по-натам трети. После към тях се присъединяват щурци и всякаквите му там живи твари. И като я подхванат тая песен, та край няма. А ти отпусни взор, разтвори душата, която и без това вече примира, мисли и си мечтай каквото си искаш. От време на време по по-влажните места изтежко и дърдавец се обади. Казват хората, че уж той ги водел пъдпъдъците наесен, той ги напътствал и водел с гласа си.
Така де, и те като нас си имат лидери. Не определяни и назначавани по някакви скрити договорки, а истински. При това жизненоважни. Може, що не, макар науката да не го твърди. По-едър е дърдавецът, по-прикрит такъв. И все подбягва. Досущ като претендент за лидер и политик. Тръгне кучето, накъдето го нос води. И а тук опъне стойка, а там, притича малко и пак се изпъне като струна. Разбираш тогава, че хитрецът не е случаен. Току из един път изскочи някъде напред, точно когато е извън всякаква опасност.
 Не ти е пъдпъдък това. Да се снишава, снишава, да подбегне току пред носа на кучето ей така, за спорт, и да подскочи. Изпърпори, че и подсвирне даже, па литне елементарно право напред. Даже като е поохранен, задницата му така натежава, че колкото и да маха с крилца, тя го тегли назад и надолу, забавя го. Като не бързаш, подведи го и като отиде на двайсетина метра, тогава стисни. Пада като отсечен и си е цял. Пукнеш ли му отблизо, по-добре не гледай какво остава.
А тя, природата, все търпи, търпи. Комбинати насред най-плодородното поле ли не щеш, селитри, ДДТ-та, раундъпи, пресушавания, отбивания на реки, та сега и с разни дупки земята ни щели да дупчат. Газ ли, нефт ли да тръгне, та и ние да се видим богати. И независими.
Кой откъде ни дойде до главата, все иска да ни прави независими. Добро ни носи. Дойде, надуе своята си свирка и запретендира да ни води. Ама и ние сме... Като пъдпъдъци сме си елементарни.
То за това ние, българите и пъдпъдъците, вече сме на привършване. Ония техни лидери, за които говорихме, и дърдавците, може би, ги водят от години по едни и същи, най-безопасни и успешни пътища -пролет на север, есен на юг. И пъдпъдъчият народ благоденствал, ятото се множало, радвало е окото и душата. Е, отделни екземпляри красяли понякога и трапези. Всичко си е било според природните закони. Човек още имал съвсем други грижи и не е искал да се кичи със съмнителна слава, не измислял разни там техники да подмамва живинките.
То модерното оръжие едно на ръка. Както викат по-старите, лов от пушка не свършва. Друго ще да е. То се вижда и с просто око... Така, по традиция си се събираме, разменяме мнения. От време на време, на многото нямане, някой по-страничен присъстващ, току поопъне шия и се изрепчи:
- А-а-а, не ви бива. Какви ловджии сте? Ние трима души за два дни по трийсетина прибрахме.
Споглеждаме се с разбиране. И доста изразително. А гордо надигналият гласец току се сниши, сниши и гледа да се поизтегли. Ясно ни е, мърсували са той с неговите авери на машинки. Ама що ни се навират? Наред с разните фактори, напънали се срещу всичко живо и това ни трябваше.
Ама и то, като всичко друго, ни дойде от ония, които уж най-много знаят и имат съответните отговорности. Още преди години ловни и горски се хвалеха с приходите си от международен ловен туризъм. Често за сметка на хитроумните капани и машинки. Ама тогава поне уж по се знаеше кое чие е. Или беше записано и се спазваше.
Сега горди собственици на разните му там участъци, които си напазаруваха на едро покрай "промените", също си посрещат гостите, били те международни или местни, та да им се похвалят. Е, и да врътнат по някоя далавера. И каквито са си тлъстобузести, ха накарай ги да дебнат или преследват нещо.
По-лесно е да му пуснеш цяла нощ машинката и да го закараш да се настреля сутринта до насита. А после да мляска с мазна уста и да се хили на тъпотиите, да се изживява и разказва какъв страхотен ловджия е.
Е, не може с химия, с все по-нови и нови шишанета и джепанета да гониш едно нищо и никакво пиле, и то да оцелее. Още повече да го подмамваш на групи с хитроумно възпроизвеждано крякане на неговите си водачи. Представяте ли си какво му е? Стотици и хиляди километра да прелиташ по два пъти в годината, да се напъваш поколение да отглеждаш и на двете места - на севера и юга, и накрая да ти объркват тотално мисленето.
Криеш се от сенките на хищниците отгоре, бягаш от хитреците, които навират нос в гнездото ти отдолу, суша те мъчи, киша те дави. Някъде и с мрежи чакат. Често подлитваш пред цевите на ловджиите, не рядко саможертвено, в името на новия живот. Че при това се и ослушваш.
Кога ще почне песента за отлитане, което означава и оцеляване. Изпуснеш ли я, край! Кога ще закрещи дърдавецът, от твоите си водачи, та да подкараш младежта, да се присъединиш към общото ято и да потеглите през познатите места. Да, ама едно крещи съседа отляво, понадига гласец и друг.
Тръгвай насам, идвай и да тръгваме - настояват те. Ама виж там, от височинката много по-мощен глас се надига. От далече го следва друг такъв. По-натам трети. И по-мощни, по-чисти. Приличат като да са на охранени, важни, знаещи и можещи водачи. Как да не им повярваш? Върти се пъдпъдъчето ято. Като на шиш се върти. Кой глас да чуе, на кого да повярва. Естествено, на по-мощния, изчистения, налагащия се. Техника е това, няма мърдане. Ако иска, ще те пусне, ако иска, ще те държи и насочва.
И все пред цевите накрая. Или пред студа и нищото. Затова се топи и свършва пъдпъдъчето ято. То и нас така са ни подкарали.
Партии бол. Претенденти за вождове още толкова. И крякат, крякат непрекъснато, като курдисани. Той, народецът български, сумти, пъне шийка, върти очи, стиска зъби и уж вече си знае. Ама не, идват избори. Плъзват агитатори, инициативни комитети, кандидати... Ако да сме им сърбали попарата. Поотръскат се малко, пооправят се, поизпънат, някои дори си сменят перушината.
И почват - кой от кой по-устат и креслив, за коя от коя по-успешна програма агитира. Само гласът му да чуеш и потръпваш - убедителен, знаещ, можещ. Тръгваш. Следваш го. Виж, даже някой, хем нашенче, а така сладко, по чуждоземски ни пее.
И българинът, уж все си знае, уж за сетен път е решил, и накрая пак умува - как да не им повярваш. Па накрая пристане някому. Докато го прилъжат и пуснат пред цевите. И захвърлят на нечия мазна трапеза. Не толкова за наяждане. Постнички сме, но пък като за хвалба ставаме. Така се свършва и пъдпъдъчото, и българското ято.