Присъдружната партия

Партия АБВ е вече парламентарно представена политическа сила, участник в новото правителство на ГЕРБ, оглавено от Бойко Борисов. Този факт за немалко представители на левицата изглежда като гигантско недоразумение, за мен обаче е събитие, които не би трябвало да предизвиква изненада.
Защо не е изненада, още по-малко гигантско недоразумение, парламентарният съюз между лидерите на ГЕРБ и АБВ - Бойко Борисов и Георги Първанов?
Най-напред ще изтъкна, че в случая се съюзиха две партии - ГЕРБ и АБВ, които ухажват политическия център. Първата, дяснопопулистка, с кадри от персонала, обслужвал преди две и половина десетилетия комунистическата номенклатура; втората - с лявоцентристка ориентация, поизродил се наследник на бившата комунистическа "аристокрация".
Конкретно партия АБВ представлява по-скоро

интересите на "спечелилите" от прехода

в лявото пространство, организация е на средите, които ратуват за "конвергенция" между либералната и социалната политика, с уклон към европейската дясна социалдемокрация. По подобие на повечето явления в политическия ни живот, и АБВ не възникна в "чистия" си вид като идеология и кадри. Сред основателите й се срещат както дясно ориентирани личности и либерали със социално оперение, така и горещи поклонници на довчерашния президент Първанов, и апаратчици и интелектуалци от БСП, недоволни от политиката, която провеждаше Сергей Станишев.
Що се отнася до предпочетената политическа позиция, нормално е АБВ да се съюзява с партиите отдясно, когато те печелят парламентарните избори, както и с партиите отляво, получат ли народно доверие. Така се проявява "ляво-дясната" конформистична природа на партия АБВ, с активизирания й апетит да е консуматор на държавна власт. Бих допълнил: понастоящем идейната база на АБВ се откроява твърде релефно, докато партията-майка БСП на конгреси и в декларации легитимира себе си като социална партия, по-близкостояща до европейската лявоориентирана социалдемокрация, а в живота се поддава ту на леви, ту на десни практики, в зависимост от политическата конюнктура.
Впрочем Георги Първанов - създателят на АБВ, още докато заемаше поста председател на БСП, ратуваше за такива промени в нея, които да я тласнат към ориентация, по-свойствена за дясната социалдемокрация в Европа. Не е случайно, че през втората половина на 90-те години той издигна открито тезиса за БСП като формация, която провежда

социално-либерална, а не социална политика

(този тезис той го документира чрез публично изказване). Стана инициатор - през втората половина на 90-те години - и на тясното коопериране/сливане на БСП с десните социалдемократически партии на Николай Камов и Александър Томов, както и със социалемократите на Кръстю Петков. След проведената политическа акция в Лесидрен от привърженици на тази идея в БСП, под егидата на Първанов се състоя среща в Солун между лидерите на четирите партии. Но това не е всичко. В София, доколкото съм информиран, е било дадено началото на пилотен проект за конкретно прилагане на новия социалдемократически продукт. Предвиждало се е обединяването да стане на общи събрания на първичните партийни оганизации на четирите партии, с избор на нови ръководства от по четирима души. По един представител на всяка една от обединяващите се партийни формации. Страхът от бунт вътре в партията предотврати изпълнението на нелепия замисъл.
От друга страна, Георги Първанов, така мисля, се чувстваше някак си неудобно в дрехата, която БСП носи. Той не можеше да преглътне голяма част от историята на БКП след нейната "болшевизация" през 1919 г. Най-вече - политическият му стомах не успя да смели идеята за насилието в комунизма, главно социалното насилие. Като историк непрекъснато се връщаше към пътеката на социалистическото движение, прокарана от Димитър Благоев и Янко Сакъзов. Симпатиите му видимо се придвижваха към избора и делото на Янко Сакъзов, към гледището му за органичното и постепенно историческо развитие, противопоставено на революционните, скокообразни поврати в националната и всечовешката история.
Докато бях депутат в 37-то Народно събрание, аз и колегата Дончо Атанасов седяхме един до друг с Първанов на задните редове в парламента. Моите впечатления за Първанов бяха предимно положителни - интелигентен заместник-председател на партията, задълбочен и жаден за знания. Истината е, че не влизаше в остри пререкания в лични разговори или на публични изяви, роден да примирява крайностите, да намира златното сечение между тях.
 В същото време си личеше, че е силно амбициозен, честолюбив, с прикрит и овладян характер, готов и на нелицеприятни компромиси в името на собственото издигане в партията и държавата. Не си позволяваше да постъпва импулсивно, избягваше откровенията и шумната сърдечност, тренирал беше до съвършенство учтивостта и уважителното отношение към човека, с когото беседва. Не му достигаха вътрешно обаяние, темперамент, оригиналност на ума, харизма. Но поведението му на провинциалист, решил да завладее столичната сцена на политиката, обещаваше рано или късно да постигне решителна победа в жизнената битка. 
 В този план първоначалното му запътване към социалдемократическите ценности според мен е било

вътрешно преживяно и постепенно натрупвано

Включително и увлечението му по дясната социалдемокрация. В отличие от мнозина депутати-социалисти, които смятаха Първанов за привърженик на идеолога Лилов, аз го преценявах като  потенциален съюзник на икономиста Луканов.
Така се и получи, когато партийният конгрес през декември 1996 г. го избра за председател на БСП. Няколко години по-късно в политическия портрет "Момче от народа" (1999 г.) написах, че Първанов се приобщава към кръга Луканов и поради идейни причини, и защото със селския си инстинкт предусеща, че този кръг би могъл да е по-полезен за бъдещата му кариера. Един конкретен пасаж от портрета ми за Георги Първанов:
"И кръгът на Луканов беше проучвал внимателно характера и политическите качества на Първанов. Този кръг остро се нуждаеше да разкъса плътните завеси, които го разделяха от новите процеси. Създаваше се вече впечатление, че нагоре го изтласква някакъв кръжец на "партийната аристокрация", съставена от синове и дъщери на старата номенклатура, обявили се заради конюнктурата за новатори. Явно беше, че нараства разликата между изтънчените, високо образовани, израснали в чужбина кадри, и масата от трудовите низини. Кръгът срочно се нуждаеше от свежа кръв, от прилив на простонародна енергия, за да не изчезне от политическия хоризонт. Трябваше му формален вожд, който е достатъчно разумен,

за да изпълнява препоръките, които му се внушават

Така Георги Първанов се оказа като принца от приказките... Ако старата соцсистема беше намерила адекватния си ръководител в лицето на Човека от народа, елитарните кръгове се сдобиха - сключвайки с Първанов брак по сметка - със своето "Момче от народа."
Като президент Георги Първанов нямаше как да даде широка публичност на своите социални възгледи, както и на представата си за модерно битие на лявата партия. Едва в края на президентския си мандат направи заявка за ръководна позиция в БСП, воден от презумпцията, че през 2001 г. той посочи Сергей Станишев за председател на партията. Очакваше в нужния момент Станишев да му се отблагодари с отстъпване на партийния пост или като му осигури положение на човека, който "взема основните решения". Станишев отказа. Нещо повече, влезе в конфронтация с бившия Първи. Втория неприятен удар Първанов получи по идейна линия. Когато се кандидатира за президент, Първанов искрено смяташе, че Станишев е подходящият кадър, който ще продължи да укрепва либерално-социалния курс, внедряван от него в партията. През десетте години на своето председателство обаче Станишев беше еволюирал, макар и отчасти - от адепт на либерално-социалния модел до адепт на социалния модел.  
В този смисъл раздялата на Георги Първанов с БСП не е резултат само на кризисното състояние, в което тя е изпаднала, на идейната еклектика, която я покорява, на липсата на диалог в централните й органи, на победилата рутина. Но и понеже Първанов разбра (въпреки наличието на немалко свои съмишленици в ИБ и НС на БСП), че социалистическата партия - дори в сегашното си състояние на разнобой и хаос, на идейно-организационен застой, няма как да се реформира в еквивалент на либерално-социалната партия. Няма как да предпочете философията и поведението на партия от центъра и леко вляво от него, да заработи като единен форум на "богатите и можещи" българи, които копнеят за Голяма коалиция между ГЕРБ и БСП. Няма как партийните членове и симпатизанти да престанат да уважават и да се гордеят с всеки един от етапите, през които соцпартията е преминала и преодоляла в историческото си развитие. Няма как БСП да свикне с начина, по който част от елита й обслужва свръхдържавата САЩ; с настаняването на американски военни бази върху наша територия; с войни като иракската; с похода на Запада към Изток, и пр., и пр.
Най-вероятно партия АБВ през близките години ще използва активно инструментариума на двойните стандарти с цел да хвърля нови и нови мостове между собствения си либерално-социален статут и господстващата у нас и в света либерална идеология. В това отношение АБВ вече направи определящата си стъпка като съучастник в дяснопопулисткото правителство на Бойко Борисов, предназначено да присъедини още по-плътно България към новия геополитически курс на Вашингтон.
Резонно в подобен контекст е АБВ като съпридружна на ГЕРБ партия да държи на държавата, засилваща натовската си мощ, но и на схващането, че държавата е "лош стопанин". Да застава против грабителския монополизъм в икономиката, но да не предлага законопроекти за неговото премахване. Да протестира срещу несправедливите договори с чуждестранни корпорации за експлоатация на подземните ни богатства, но фактически да не ги засяга ни на йота. Да воюва за прозрачност в политиката,

поддържайки ГЕРБ, роден в задкулисието

на олигархическия кръг "Глобална България". Да настоява за повече социални права на трудовите хора, но да мълчи в качеството си на коалиционен партньор, когато ГЕРБ и РБ орязват остатъците на социалната държава. Да е за рязко снижаване на бедността и безработицата, но да се солидаризира с либералната правителствена политика под предлог, че такива са реалностите у нас. Да се обяви срещу политическите уволнения, но да не поиска ревизия на поголовно уволнените по политически причини от правителствата на Близнашки и Борисов стотици/хиляди държавни служители.
Във връзка с провежданата от нея политика логично е партия АБВ в този момент да декларира на всеослушание топли чувства към Русия, но да се държи за Борисовия кабинет като удавник за сламка. Даже когато президентът и премиерът, негови министри, обявяват Руската федерация и Кремъл за врагове на България. Даже когато американското военно присъствие у нас расте застрашително и непрекъснато се иска бюджетните разходи за военни цели да се увеличават. Даже когато е налице заварен договор между служебното правителство на Георги Близнашки и американска енергийна фирма за проучване на газови находища в  Добруджа с технология и химикали, опасни за нейните водни запаси и за хората. Даже когато останат замразени, по същество ликвидирани, крупните енергийни проекти на България с Русия, в това число строежът на АЕЦ "Белене" и "Южен поток", за който Путин нямаше как да ни чака повече. И целият този "театър на сенките" партия АБВ ще го крепи върху лява фразеология и клетви за саможертва пред олтара на измъченото отечество.
АБВ, както се вижда, ще продължи и занапред да развива десния си социалдемократически профил. И занапред ще прави съюзи с партии като ГЕРБ и с политически сдружения като Реформаторския блок. И занапред ще бъде крайно подвижна, прекалено маневрена, сговорчива до невъзможност, способна на смущаващи сделки, в които изневярата на левите ценности е всекидневие и мярка за конюнктурна  всеядност.