15 Ноември 2024петък12:35 ч.

Президентите - на изпит по... международни отношения

Радикалната десница не успява да се откъсне от оковите на Студената война. Удобно й е да ги влачи, а отдавна трябваше да ги зареже

/ брой: 241

автор:Мирослав Попов

visibility 3454

Представите ни за нашия свят се променят по-бавно, отколкото самият свят, което може да бъде разбрано; все по-често не успяваме да догоним промените в представите си. Паралелите между американските и българските президентски избори, при цялата несъпоставимост на институциите в двете държави, тия дни се прокарват все по-често. Светът реагира  по сходен начин на процесите в различни общества, защото се досеща, че има някакви общи причини, а вероятно и продуценти. Нито Цецка Цачева е българският Доналд Тръмп (по-дясна е), нито Илияна Йотова е американската Хилари Клинтън, примерно казано. Сходните проблеми обаче произвеждат и по-близки проекторешения, политическа реторика и трикове. 
"Макар и бавно, дори вяло, българската кандидат-президентска кампания все пак стартира. Състоя се първият пряк дебат между основните претенденти - Цецка Цачева и генерал Румен Радев.  Ще има и следващи, но въпросът за това, какви са външнополитическите виждания на основните кандидати за поста държавен глава все още е замъглен за много българи, и то не е неслучайно, а е целенасочено търсено. Така бе и на последните парламентарни и местни избори. Десницата се стреми да маскира реалните си политически намерения и особено последиците от тяхното евентуално въплъщаване в живота.
Днес България е някъде на 110 - 115-то място по свобода на медиите, което в съчетание с още няколко други наши "национални особености", до голяма степен обезсмисля българския обществен дебат. Ще минат изборите и новоизбраната двойка ще положи клетва на 22 януари. От следващия ден държавният глава ще се изправи пред серия от тежки външнополитически въпроси, които ще изискват бърза и отговорна реакция. Ще посоча няколко: отношение към мигрантската криза в Европа и очакваната нова вълна към България; проблемът с радикалните ислямисти, които след падането на Алепо и Мосул ще търсят нови подкрепления, включително и из балканските мюсюлмански общности; очевидната необходимост от реформиране на Европейския съюз и взаимоизключващите се виждания, как това да стане; постепенната нормализация на отношенията между ЕС и Русия и т.н. По тези въпроси и новоизбраният държавен глава трябва да е готов, и гражданите трябва да кажат какво всъщност мислят, за да не се окажат "разочаровани".
Става дума всъщност, за един от висшите национални политически ангажименти и ограничаването на полето за обществените дебати по външната политика през последните седмици никак не е случайно.  Според чл. 92, ал.1 от нашата конституция"...

"президентът представлява републиката в международните отношения" 

Въпросът е как? С какви политически позиции, послания и действия? Както по почти всички основни въпроси от дейността на българската държава, така и тук публичните спорове рядко са на приемливо равнище; силно е застъпено декламаторството, повърхностното третиране на проблемите; вярно е, "евробюрократичният подход" всекидневно тласка хора и институции към подобен политически стил, но през 2016, след мигрантската криза и след "Брекзит", обективно преценено, той става все по неуместен.
"Една от важните причини генерал Румен Радев  да надделее на първия кандидат-президентски дебат е, че той се въздържаше да "декламира" политически  клишета. Обстоятелството, че България е член на НАТО и на Европейския съюз, естествено, не предопределя, че всички параметри на външната ни политика са еднозначно фиксирани. Така е и с останалите 27 държави членки. Сред страните членки на двата съюза има достатъчно отчетливи различия по широки кръгове въпроси, включително и по външната политика.
Време е да се кажат някои истини за българската външна политика. Последните петнадесет години и особено последните седем-осем от тях, България просто се отказа - тихо но твърдо, от всякакви по-изявени нагласи да осъществява  целенасочена външнополитическа дейност. Това е важното, това е главното и то трябва да се каже в тази кампания. Отговорната дипломатическа активност бе заменена със самоцелни, най-често "евробюрократични" участия", по проблеми, които нито са дефинирани по начина, по който България би ги формулирала, нито решенията, които се вземат на тях, са в съответствие с българския национален интерес. Промяната, която е необходима, е очевидна - отсъствието на активна национална външна политика трябва да бъде заменено с прокарването на  такава.
"Каква е и каква следва да бъде външната политика на България? Шокира ме изказването на наша социоложка, която със своите знания и представи ("социологически?"), обяви, че на втория тур на президентските избори, г-жа Цецка Цачева следва да обедини "проевропейските гласове".

Кое, впрочем, е "проевропейско"?

Проевропейско е, мисля например, да отпадат вътрешните граници между държавите - членки на  евросъюза. Проевропейско е Шенген - той отдавна да бе отпаднал за България. Шенген е важното, а не, да речем, визите за Канада. "Лява България" е категорично проевропейска политическа сила, но това не означава, че Европейският съюз в този му "начин на живот" ни вдъхновява, така, както бе преди 10-15 години. Значителна част от европейците днес са убедени, че в ЕС са необходими сериозни промени и реформи, и тук спорът за посоката на реформиране на съюза е предстоящ и неотклоним.     
Антиевропейско е да дискредитираш и игнорираш външните граници на държавите членки. Антиевропейско е да се нарушава такъв основен принцип на съюза като субсидираността. Тя може да се дефинира по различни начини, но общото е, че институциите на съюза следва да се намесват там и тогава, когато се констатира, че националните държави членки не мога да се справят  с проблемите сами, със свои собствени сили. Именно тогава на помощ идват общоевропейските структури. Така е на теория и по документи. Така ще се решат и мигрантските проблеми. На практика сега около стартирането на Европейската агенция за гранична охрана се чуха и други, дори противоположни виждания.

Премиерът на Словакия 

Роберт Фицо, чиято държава е ротационен председател на ЕС, след стотина тежки заседания по темата, обяви че "квотната система за разпределение на мигранти е мъртва". Според мен тя така се и роди. Мигрантите, веднъж допуснати, в която и да е било европейска държава, оттук насетне са свободни и никакви "квоти" не могат да ги привържат към нея - те не са "лагеристи" или арестанти. Те са свободни хора и ще вървят в оная европейска държава, която е най-привлекателна за тях, след като градим Европа без граници; затова, трябва отговорно  да се постъпва "на входовете" на съюза. На наша територия има няколко такива.  Новият президент трябва да охлади "интеграционния устрем" на някои висши държавни служители и общински кметове - интеграция на мигранти е възможна само когато интегриращите се силно и мотивирано го желаят. Парите, които се надяват да получат от обещанието за интеграция, са стотинки, в сравнение с неизбежните крупни разходи, които ще се наложи да харчи обществото като цяло, малко по-късно. Да го кажем ясно, не искаме България да се превърне в нещо като европейско гето за мигранти.    
Протестите срещу бежанските центрове, които правителството планира да открива, не са израз на "ксенофобия", а на трезва преценка, че именно българското правителство, изглежда, не знае как да реши въпроса с надигащата се нова "бежанска" вълна. Гражданите си спомнят човекопотоците от юг от 2013 - 2014 година. България не следва да се превръща в някаква "сива зона", буфер или "преливник" между богатата Западна Европа и Мала Азия. В основата на днешната мигрантска /"бежанска" криза, стои едно подвеждане: медии и институции от 2013 г. насам непрестанно наричат мигрантите дошли до нашите граници "бежанци". Те не са такива, по-точно, от две трети, до три четвърти, не са бежанци. Тях никой не ги преследва и този факт е изходен за бежанската ни политика. Новият президент трябва да е пределно наясно по този въпрос и да постъпва съобразно международноправната доктрина за бежанството. "Небежанците", т.е., онези хора, които не са преследвани в отечествата си, подлежат на депортация. За никаква "интеграция" не може да става дума спрямо хора с неустановена самоличност. "Анонимни бежанци" просто няма. В същото време се спестява истината, че след 1989 г. около 20 млн. души са си тръгнали от Източна Европа към Западна Европа и САЩ. Тези двадесет милиона никъде не бяха специално обгрижвани. След 1992 г. те бяха изключително икономически мигранти, но от съдбите им Брюксел не се вълнуваше особено - всеки да се оправя сам. Отнася се и за поне един милион български граждани. Не е честно покрай сирийските драми да се решават въпроси от съвсем друг характер.
Българо-турските отношения се "развиват прекрасно" - имаше общи заседания на турското и българското правителство, което е възможно най-високото  равнище на доверие между двете държави и едновременно с това в българското общество тихо растат резервите към политиката ни спрямо Турция. Властите, изглежда, не се досещат откъде точно идва то. Според мен официалната дипломация, срещите и общите заседания на двете правителства, които се провеждат, закриват по-сериозния проблем, а той опира до активната интервенция на турската държава в живота на българското общество. Формално това не е забранено, но е прекомерно. Държавите общуват дипломатически с други държави, обществата стават все по-отворени едно към друго - така е навсякъде по света и то е хубаво, но в интензивността на въздействие на Анкара директно върху българското общество мисля, че се преминаха някакви граници.
  
"Случаят Бююк"    
Правителството наруши висш принцип на бежанското право, като "върна" след опита за преврат без сигурни правни основания на Турция вероятен политически емигрант. Парадоксално - в страната бяха пропуснати хиляди незаконни мигранти (афганистанци, пакистанци и т.н., под предлог, че са бежанци, а един от малкото, очевидно достоверен бежанец, бе "върнат". Дори един авторитетен премиер няма право "да връща" политически преследвани лица, в страна, в която може да има заплаха за живота им. Той няма и правомощието лично да се договаря с властите на другата страна за условията на едно такова противоправно "връщане". Мигрант може да бъде "върнат", а бежанец - в никакъв случай.
От нашето общество бе скрита точка 10 от чл. 98 от конституцията: "Президентът" предоставя убежище". Над шефа на Агенцията за бежанците конституцията поставя президента на републиката. Той е висшата инстанция, която трябва да се произнесе, дали да се даде най-високият статут на едно лице, което твърди, че е преследвано. 
  
Газопроводът.
   
България не намери гъвкави решения за газопровода по дъното на Черно море. Тогава, когато трябваше всекидневно да се убеждават еврофакторите, да се преговаря, да се моли, ако щете за "милост за България". Загубихме по неколкостотин милиона долара годишни такси, за няколко десетилетия напред. Просто го заличиха. А Турция си го взе и не е под укор. Хората си знаят интереса. Зад този и още няколко външнополитически неуспеха стои тежкият въпрос за ненамерените баланси във външната политика. На предните президентски избори през 2011 г., радикализираната българска десница спечели. Спечели, само че срещу България. А балансираната външна политика бе и щеше да е изгодна за нашата страна. България щеше да спечели, ако през територията ни преминават газопроводи и нефтопроводи, което всъщност е и добра защита на националните ни граници.
Какво не си дава сметка ГЕРБ и неговото дясно широко коалиционно правителство? В чл. 24 от нашата Конституция са посочени основните цели на външната политика на страната - национална сигурност, независимост на страната, благоденствие, защита на основните права и свободи на българските граждани и съдействие за установяване на справедлив международен ред. Доколко това днес е така, е предмет на предизборния спор. Днес България е пред изпитания. Има сблъсък на няколко виждания. Главното в концепцията на БСП и по-общо на Коалиция "Лява България", е политическият реализъм и стремежът да се търсят баланси - там и когато това е възможно. Мисля, че това е концепция, насочена към днешния и особено към утрешния ден. И нали живеем в епоха, дошла след "мрака" на Студената война.
Радикалната десница не посмя да разбере, че епохата на Студената война исторически е изчерпана и опитите да се реактивират практики и предразсъдъци не са особено умни. Десницата, не само българската, изглежда не може да се откъсне от оковите на Студената война. Удобно й е да ги влачи...

Каузата на БСП, каузата на България
През 2011 г. десницата спечели президентските избори. Спечелили - спечелили... Нито едни избори не са последни. ГЕРБ обаче решиха, че така ще е нине и во века. На 6-ти ще видим, докога ще е така...
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 145

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 129

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 137

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 127

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 144

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 130

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 150

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 126

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 118

/ брой: 219

Сицилия - Душата на Италия

автор:Ина Михайлова

visibility 154

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 159

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ