На крачка пред нас във времето

    Васил Воденичарски е роден на 12 януари 1918 г. в с. Хайредин, Оряховско. Той е един от онези нравствено и духовно извисени личности, у които се покриват житейската и творческата биография. Васил Воденичарски, писател и революционер, остави името си на голяма бронзова плоча върху монолитния черен камък, на който се извисява бронзовият крилат кон - Българският прострелян Пегас. Безсмъртният символ на вдъхновението на улица "Ангел Кънчев" 5 в София, на който са изписани имената на 25 майстори на художественото слово, загинали за свободата на България - от Христо Ботев до Иван Хаджийски.
Всяка дума в творчеството на Васил Воденичарски, всяко действие и несбъдната мечта, показват щедрата дарба на антифашист, чиято преданост към дълга и саможертвата изгряват от неповторимото обаяние на огнения му живот  и талантливо творчество. Думите, колкото и точно да бъдат подбрани и наситени с болка, обич и философия за безсмъртието му, не могат изцяло да осветят и пресъздадат образа на Васил Воденичарски. Колкото и да искаме да го върнем при нас, потомците; колкото и да се стремим да разберем мислите и чувствата му; колкото и да се вглеждаме в дълбоките му очи; колкото и да скърбим и да тъгуваме по него в днешното противоречиво и неблагодарно време, Васил Воденичарски все така ще бъде на крачка пред нас във времето, поникнало в окървавеното сияние на антифашистката съпротива срещу мракобесието. Винаги ще бъде там, защото Васил Воденичарски е един от онези синове на България, които избраха саможертвата и я издигнаха като максима за съвършенство и нравственост в собствения си стръмен и славен живот.   
Още в Оряховската гимназия Васил Воденичарски изцяло е завладян от революционната романтика. Любимите му писатели са Ботев, Смирненски, Гео Милев, Пушкин, Некрасов, Надсон. С увлечение чете Максим Горки. Приет е за член на РМС. Изявява се като организатор, оратор и декламатор. Със силния си темперамент и открита воля, упорит характер и човеколюбие привлича в редиците на ремсовата организация много прогресивни и социално притеснени ученици. Изнася реферати. Организира ръкописен хумористичен вестник. Благодарение на Воденичарски читалището в родното му село се превръща в остров на разкрепостения дух и новата философия за премахването на капиталистическото общество.    Навсякъде младият бунтар е преследван и обичан. Преследван от фашистите! Обичан от бедните и смелите! Една славна и тежка съдба на толкова млад човек! Но тя ще го кали. Ще вдъхне в сърцето му не отчаяние, а още по-голяма дързост и устремена целенасоченост. С поведението си на гражданин и писател той изцяло се отдава на успеха на започналото нелегално движение - победата на социалистическия идеал, на бликналата от живота на народа антифашистка съпротива.
Като студент в София записва педагогика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той вече е изградена личност, макар и деветнадесетгодишен. На страниците на вестниците "Заря" и "Академик" читателите ще прочетат първите дописки, кореспонденции, репортажи на новото талантливо име в журналистиката. Бъдещият герой пише и първите си стихотворения. Текстовете са обагрени от лирически прозрения и класова принадлежност, която иска да промени света към доброто и справедливото. Той е не само витален, умен и отличен студент, но и войн на голямата арена на студентските стачки, протести, митинги. Войн, който не се страхува от преследвания, арести, нощни клопки, доноси в полицията. Всичко в него е на живот и смърт, както при големия пример в живота му - Христо Ботев. Днес можем само да предполагаме, но сме убедени, че много често в тъмните софийски нощи, под разцъфтелите кестени или пред срещите с тайните агенти, младият писател с кураж е нашепвал: "Подкрепи и мен ръката,/та кога въстане робът,/в редовете на борбата/да си найда и аз гробът."
И не случайно на конференцията, състояла се в с. Манастирище на 2 август 1938 г., Васил Воденичарски е избран за член на Районния комитет на БРП/к/ в с. Хайредин. Комунистът и журналистът с прозвището Васката е сред първите стотици студенти, които дават отпор на реакционните фашистки пристъпи в България. Неговото име влиза в челните списъци на полицията на хората, над които е надвесена примката на бесилката или е насочено дулото на Закона за защита на държавата. Воденичарски неведнъж е арестуван, въдворяван на местожителство, изключван от университета, интерниран. Но няма сила и заплаха, които могат да прекършат крилете на духа му. Художествените му очерци за живота и борбата на трудовата младеж, за съпротивата на българското студентчество и неговата непреклонна воля в победата се четат и препрочитат. Те са избликнала страст, позиция, жизнена правда, художествено внушение. Придават облик, политическа и социална окраска на вестниците "Светлоструй", "Завой", "Предел", на списанията "Млад кооператор" и "Наука". Трябва да отбележим, че през май 1941 г. влиза в редколегията на "Литературен критик", в който работи заедно с Никола Вапцаров и Емил Шекерджийски. По-късно и тримата загиват в антифашистката съпротива.
    Приживе Воденичарски включва репортажите си в три издадени книги - "Равнината тръпне" (1939г.), "Искри" и "Земя и хляб" (1940 г.). Как ли се е вълнувал младият писател, който оставя името си в публицистиката, литературата, художествената словесност! Воденичарски намира свой изказ. Пише експресивно. Сгъстено. Динамично. Диалогът при него е кратък. Повествованието - напрегнато. Насечено. Лаконично. С голям мисловен заряд и кондензирана емоционалност. Във всичките репортажи и разкази лъха оптимизъм, надежда и вяра в утрешния ден. Васил Воденичарски в творчеството си върви по път, който малцина писатели избират - да се борят за свободата на народа си не само с тревожно перо, но и с блеснал меч.
    За полицията и държавна сигурност той е сред най-опасните комунисти. Два месеца след нахлуването на хитлеристката армия в Съветския съюз Воденичарски е арестуван и заточен в концентрационния лагер "Еникьой". Зад телените мрежи, в средата на съидейниците по съдба, в убийствени условия, писателят калява още повече духа си. Написва нови десет репортажа, шест разказа, редица скици и белетристични зарисовки. Тези произведения са единственият автентичен документ за живота на комунистите във фашисткия ад, за техния морален и физически тормоз. Само един от тези репортажи, ако беше попаднал в ръцете на затворническата управа, авторът би заплатил за своята дързост със живота си.
    На 18 октомври 1943 г. е освободен от "Еникьой". Три седмици след това приема нелегалното име Благой. С него кръстосва Врачанския край. Той е партизанин и нелегален партиен функционер. Боец в партизанския отряд "Гаврил Генов". Започват дните на опасната и славна борба. Вдъхва кураж на отчаяните, обикаля селата със слово и практическа организационна дейност, търси оръжие и привлича нови младежи за партизанския отряд, създава мрежа от тайни квартири, ятаци и скривалища. Разказва за бойните успехи на Червената армия. Задъхано, опасно, вдъхновено живее. Неустрашим. Смел. Съобразителен. Високо интелигентен. Няколко пъти разкъсва полицейски блокади. Заблуждава предатели. Но това е постоянен спътник на безстрашните и всеотдайните.
В края на април 1944 г., през последната пролет на фашисткото робство, в землището на родното Хайредин, Манастирище, Ботево, Липница в  Оряховска околия, група партизани, сред които е и Васил Воденичарски, води няколкодневни сражения с многочислен враг. В престрелка край река Огоста Васил е ранен. Дали просветеният, умният, чувствителният, богатият с въображение, изтънченият лирик, е бил наясно какво ги очаква, какъв ще е краят на тази плътна блокада?! Смъртта е неизбежна. Но той не проявява нито миг отчаяние. Води групата към последната надежда - скривалището в лозята на село Липница. Там е краят. На 28 април групата партизани е открита. Сражават се до последния куршум. Загиват хубави и млади. Сред гърмежите Васил извиква: "Сега ще видите как се бие Червената армия! Червената армия не се предава!"
И дали в сиянието на кръвта си, или в прозрачната малка вселена на една случайна капка роса, спасила се от априлското слънце под лист на разцъфнала близка лоза, в последните мигове на живота си Васил Воденичарски не е видял образа на своя приятел и другар в борбата Иван Нивянин, който, след като научава за смъртта на Воденичарски, ще напише в партизанския си поетичен бележник:
Ти ли беше, брате?...                        Чуй  -  под звездното небе                    духна топъл вятър                            и разлюля полята...
    За Васил Воденичарски животът е славен, пролетен, изпълнен с радост и обич. А вярата -  бодра и неизтребима като птиците.
И днес, колкото и да се отдалечава времето от онези кървави, но необходими години за борба, колкото и днес фарисеите, предателите, кухите депутати и платени писачи на угоднически текстове да глаголстват от официални трибуни и мухлясали издания, делото на безсмъртните герои на антифашистката съпротива все така ще живее, ще се пренася от поколение на поколение. Защото нашето отечество България е събирателно име, заселено от хилядите лични имена на загинали герои, паднали за неговата национална и социална свобода. И докато я има България, ще ги има и тях. Въпреки всичко, въпреки! Те ще са в родината, в нейното сърце, в бъдещето й.
Колко щастлив е бил Васил Воденичарски! През своя кратък живот събира в себе си най-добрите качества, присъщи на извисен и добър човек. Нещо повече, на 2 юни 1944 г., денят, в който загива Христо Ботев, един от неговите примери в живота, във Враца областният съд произнася следното решение: "... Васил Воденичарски се осъжда да изтърпи наказание смърт чрез обесване".
    Колко е славно и парадоксално! Фашистите искат него, убитият преди 36 дни край село Липница, отново да го погубят! Полицаите се страхуват от мъртвите герои. Но не ще ги изтръгнат от паметта на историята, колкото и да се стремят да ги заличат. Идеалът е безсмъртен! А скоро българската младеж отново ще прогледне. Много скоро! Защото подвигът на връстниците им като Васил Воденичарски ще й бъде потребен. Ще ги пречиства. Такава е логиката на човешкото битие. Не може да се живее без чест, без достойнство, без дързост, без вяра.
Васил Воденичарски е свято име. Да го пазим. Да го предадем на децата и внуците си. На бъдещето. Той прие смъртта като победа! В един от очерците си пише: "Върху развалините на нашето лично щастие ще израсне щастието на другите".