Индианци ли сме?

Неотдавна бях яростно упрекван, че съм употребил предпазливото "може би" относно османското робство у нас. При това не на научна дискусия, а в парламентарна зала. Оставям настрани въпроса работа ли е на парламентите да законодателстват в историята. Оставям настрани как за това не са се досетили парламентаристи като Захарий Стоянов или Ст. Стамболов, Петко Каравелов или Александър Малинов. Оставам настрани и удивлението защо досега перуанският или мексиканският парламент не е осъдил испанския геноцид, който си беше точно такъв и с подобаващи последствия. А бразилците да съдят Португалия? Оставам настрани как би изглеждало нашето културно Възраждане, ако в историческо сравнение се поставим на нивото на индианците. Не, геноцидът не подбира! Както не е подбирал и Борис I при наказването на непокорните боляри. Да се правим на индианци също означава унизително пренебрежение към героите и мъчениците, към книжовниците и благодетелите от онова време, които славим и с чиито имена сме осеяли нашата земя. Но това касае и нашата способност да възприемаме сложността на исторически процеси. Не следва да мълчим за някои "неудобни" явления и факти. А това е част от зрелостта на едно общество с исторически претенции и приоритети като нашето. Явно, че тяхното едностранчиво възприемане поне досега не ни е донело особени триумфи.
Голяма част от представите на човечеството за миналото винаги са били богато обагрени с условности. Според духа на времето конкретните обстоятелства, стандартното мислене, изобщо всичко онова, което господства като стереотип, моделиращ тези представи. Когато говорим за вековните принципи на римското право, ние не се замисляме за правата на гладиатора или робите. Когато славим модерните времена, ние забравяме, че паралелно с тях е съществувало и буквално, а не само емоционално, робство. До края на XIX в. хуманистите във Виена, Париж и Лондон без притеснения са разсъждавали за смисъла на живота на чаша кафе със захар, отлично осведомени, че те идват от робски плантации. Затова условностите и съмненията винаги са съпътствали всякакви истини. Съмнението е част от истината. А колко много истини от миналото приемаме като еднозначни, въпреки че те имат едновременно няколко верни, но противоречиви, стойности и оценки!
Кой е например Христофор Колумб? Благодетел на човечеството, променил целия курс на световната история, съединил завинаги два континента? Отгоговърът е да. А той не е ли и завоевател, приложил методите на геноцид, назован така чак през 1947 г.? Един латиноамерикански журналист написа, че в сравнение с него Хитлер изглежда като малолетен престъпник. Отговорът също е да. Кой е Наполеон? Велик революционер, понесъл на щиковете на френската армия Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.? Да. А не е ли той онова завоевателно чудовище, срещу което студентите в Европа самоотвержено стрелят? Отговорът също е да. А нашият Стамболов? Спасител на българската независимост, съзидател и строител на държавата? Да. Диктатор, който предприема онова преследване по политически убеждения, което ще стане традиция в нашия граждански бит? Също да. Дали Рузвелт е знаел за Пърл Харбър, но си е замълчал, за да може Америка да влезе във войната? Дали Чърчил е знаел за Ковънтри, но не е предприел нищо, за да не издаде разшифроването на немската "Енигма"? Тези паралелни условности още не означават омаловажаване на личности, събития и героизми.
Подобни определения са много по-силни спрямо общи събития в историята и съвременността. Това прави историята специфична наука на оценки, където условността не е израз на неувереност, а на зрелост. Иначе всеки, който прочете и после разкаже един античен надпис, един архивен документ или един пристрастен мемоар, може да се обяви за историк, анализатор и съдник.
Такива сложни епизоди има и в нашата история. Често изтъкването единствено на една страна от тях не само води до изкривяване на цялата истина. Тогава, когато такава крайност е забелязана и се направи опит за уравновесяване, обикновено се стига до другата крайност. А крайностите не са ни донесли нищо хубаво. Ако нещо ще ни погуби, то това е лутането между тях. В нашето минало и съвремие има постоянни величини. Но тяхното опростяване не ни дава никакъв урок за подражание. Защото ни преследват и днес. В  текущите пред очите ни драми и съмнения. Дори и такива като мен, които нямат понятие какво е ядрена енергетика, на въпроса има ли бъдеще тя, свиваме рамене: "Може би..." Това ни поставя в разумно равновесие, без да сме познавачи.