Задачата на левицата - да пренапише правилата!

На 16 ноември т.г. известният критик на глобализацията професор Джоузеф Стиглиц беше гост на заседанието на Групата на социалистите и демократите в Европейския парламент. В уводните си думи той основно наблегна на бурно разрасналата се икономика в сянка, позволяваща на многонационалните корпорации да крият многомилиардни печалби в един или друг "данъчен рай", като не плащат дължимите по закон данъци.
    В последвалата дискусия зададох на госта въпроса, не счита ли, че днешната дълбока политическа и морална криза в Европа, а и отвъд нея, се дължи преди всичко на т.нар. Вашингтонски консенсус от началото на 80-те години - онези 10-ина идеи за всеобхватна пазаризация, дерегулация и приватизация, които станаха основа за политиките, наложени от международните финансови институции първо в Латинска Америка, а след това и в бившите социалистически страни? И кои са според професора 10-те алтернативни идеи, които би предложил?
    Отговорът бе колкото интересен, толкова и предизвикващ необходимостта от практически последствия. Преди всичко Стиглиц заяви, че в момента се занимава с въпроса за "пренаписване на правилата" - т.е. именно с отхвърлянето на постулатите на въпросния консенсус и със замяната им с качествено различни, способни да дадат отговор на базисните предизвикателства на новите реалности в света на ХХт век.
    В основата на твърдението си за все още властващите, но неефективни норми от 80-те години професорът изтъкна пълната несъстоятелност на основните параметри на Пакта за стабилност и растеж - основният набор от правила, определящи макроикономическата политика на Европейския съюз. Според него трите възлови критерия за икономическа и финансова стабилност - до 3% бюджетен дефицит, до 60% държавен дълг спрямо БВП и до 2% годишен темп на инфлация - не почиват на никаква научно доказана основа, нямат никакво рационално обяснение, просто са били възприети и

наложени от властващите в ЕС кръгове

по чисто субективни, политически по същество предпочитания!
    Ако се замислим - направо революционно заявление. Защото именно тези критерии десетилетия наред и до ден-днешен се възприемат и насаждат в съзнанието на хората като върховното мерило за отговорно финансово управление, за стабилен или напротив бюджет и т.н. Затова оттук тръгва и атаката на Стиглиц, който заявява всъщност очевидното - бюджетът следва да се съобразява с икономическия цикъл, да стимулира икономиката в периоди на спад и рецесия, за да поддържа заетостта, доходите и производството, като за целта при необходимост допуска дефицити и ръст на дълга, които след това успешно компенсира и съкращава в резултат на възстановената динамика на реалната икономика в периодите на подем.
    Както се вижда - нищо зашеметяващо ново, но въпросът е защо при цялата очевидност на така скицираната алтернатива и днес продължава да доминира неолибералната парадигма, основана, както се оказва, на напълно произволни критерии за стабилност и довела до днешната трайна безработица и нарастваща бедност на десетки милиони граждани на Европа? Да, разбира се, властващите елити владеят "технологиите" на изборите и похватите за упражняване на властта в свой интерес, но без набор от разбирания, които да владеят масовото съзнание, без идейна "подплата" на дори и подсъзнателно налаганите нагласи и мнения никакви очевидно грабителски технологии не биха могли да имат успех.
Да, колкото и да не ни се иска в днешната конюнктура да се занимаваме с идеи и програми, пренебрежителното отношение към тях ражда обществени практики и политически феномени, представляващи задушлива смес между водевилното и гротескното. Щеше да е развлекателно, ако не беше разрушително.
Ето защо си заслужава да се позапитаме откъде черпи презареждане отдавна показалата несъстоятелността си Вашингтонска парадигма. Едно появило се в средата на октомври т.г. мнение в платформата Социална Европа, озаглавено "Нобелистката икономика срещу социалната демокрация", разглежда практиката за присъждане на Нобеловите награди за икономика.
Оказва се, както изтъква по-нататък авторът на споменатото мнение, че през 70-те и 80-те години на миналия век определяща роля в академията, присъждаща наградите, е имал човек, който основно е споделял приоритетите и обосновавал практиките на МВФ и Световната банка, налагащи приватизацията, дерегулацията и либерализацията на капиталовите пазари и на търговията - т.нар. Вашингтонски консенсус,

обогатил бизнеса и финансовите елити

и подкопал развитието на възстановяващите се икономики. На Запад първенството, отредено на нормите на индивидуалното преуспяване, заложени в основата на този консенсус, на практика породиха благоприятна среда за разрастване на корупцията, неравенствата и срива на доверие в управляващите елити.
В предишни периоди се е смятало, че подобни явления по принцип са характерни за развиващи се страни, но със застрашителното им разпространение сега и в развитите икономики се стига до предложения от страна именно на членове на шведската академия на науките за преустановяване на присъждането на награди по икономика дотогава, докато не се изследват посочените последици от основните разбирания, заложени в решенията за награждаване.
Така че днес и Групата на социалистите и демократите в Европейския парламент се изправя пред предизвикателството, в средата на петгодишния мандат на парламента, да направи средносрочна оценка на досегашната си работа и да утвърди приоритетите си за оставащите две и половина години в светлината именно на налагащата се необходимост от "пренаписване на правилата". В началото на сегашния мандат групата прие документ за политиката си, назован "Призив за промяна", с мотото, че сме длъжни да слушаме гласа на избирателите.
През изминалия период обаче стана все по-ясно, че отхвърлящите сегашните реалности граждани чуват гласовете не на социалистите, а на други сили, шумно отхвърлящи съвременната глобализация и нейните последици. Но отговорите, които предлагат - затварянето в националните държави, често съпроводено с насаждането на враждебност и омраза към различните от основния етнос - са вече пробвана рецепта, водеща към възможно най-катастрофални последици.
Ето защо

отговорността на социалистите

е толкова голяма днес. Една от практическите области, където се налага "пренаписване на правилата", е т.нар. Европейски семестър - процедурата, наложена от Европейската комисия в периода след краха от 2007-2008 година, за ежегоден предварителен преглед на проектите за бюджетите и политиките на държавите членки от страна на комисията през първата половина на годината, преди представянето им пред националните парламенти и гражданите на отделните страни. Процедура, използвана през годините за налагане на именно онези параметри за "добро управление" за дефицит, дълг и инфлация съгласно Плана за стабилност и растеж, оказали се всъщност напълно произволно взети. Процедура, "плачеща" да бъде преразгледана, което всъщност изисква най-критична преоценка на самия Пакт за стабилност и растеж като матрицата, въз основа на която протича и процедурата на споменатия семестър. Но такова преразглеждане не може да бъде въпрос на прибързани обещания и импровизации вместо на систематично обосновани и последователно разположени във времето решения.
И както следва да е ясно, че такива ангажименти и предложения няма как да не бъдат основани на идеология, която е способна да даде убедителен отговор на житейските проблеми на съвременните европейски граждани за сигурен и смислен живот. Такава е конкретно и отговорността пред нас днес тук, в България - нека се окажем годни да я посрещнем!

Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц в момента се занимава с въпроса за отхвърлянето на постулатите на Вашингтонския консенсус и със замяната им с качествено различни, способни да дадат отговор на предизвикателствата на ХХт век

Неравенството в Европа е на неприемливо високи нива