Бузлуджа не е Нараяма
/ брой: 172
125-годишнината на организираното социалистическо движение в България няма как да мине без равносметка - не само на партиите, чиито корени са в Бузлуджанското начало, но и на всеки от членовете им. Понякога обаче се налага да прескочиш изборните успехи, постигнати при собственото ти лидерство, колкото и празникът да предразполага към тържествени рапорти. Не е удобно някак си да споменаваш изборни проценти, които са недостижими за която и да е друга областна организация вече цели две десетилетия. Не така обаче стоят нещата с написаното. Кратка разходка дори само по заглавията на стотиците ти колонки подсказва какво е вълнувало лявото във всяка от трудните за него години на прехода.
По отношението си към политическия опонент десните у нас са поне три типа. Едните смятат за нормално не само наличието на леви и десни партии, но и редуването им в управлението в зависимост от доверието, получено от гласоподавателя. Други са като оня писател, признал през 1990 г. в статия, че толкова се вбесил, като видял деца на червено шествие, та му се приискало да им откъсне главите. За тези десни всичко, свързано с лявото - и хора, и ценности - не само морални, трябва да отиде в небитието. До голяма степен успяха - построената при социализма материално-техническа база е почти разрушена. Трети са "умерени" - щадят материалното, искат "само" човешкият материал да изчезне. Като онзи тв водещ, който сподели във фейсбук колко ще се радва, ако някой пусне неутронна бомба по време на Бузлуджанския празник.
И едните, и другите, и третите очакваха в началото на прехода БСП да се скрие високо в планината. И като в японския филм "Балада за Нараяма" философски да се прости със света на живите, защото вече е немощна и - най-важното - непотребна. Тъкмо поради това на първите Бузлуджи се скандираше "Много сме, силни сме!", звучаха превърнатите в песен стихове на Валери Петров: "Моля, хора, без паника, не потъва "Титаника"!", кънтеше "Червена бюлетина" и "Не умира червената роза". А БСП на два пъти спечели абсолютно мнозинство в парламента. Което подсказа, че оценката на избирателя за социалистическия период не е толкова негативна, колкото на десните им се искаше.
Истинските проблеми дойдоха по-късно, когато се оценяваше стореното не толкова през 45-те години, колкото през последвалите ги 25. И не заради двете неуспешни управления през 90-те, а заради настъпилата криза в идентичността. Оказа се, че може партийните ти документи да са леви по дух и по съдържание, членовете ти да възприемат себе си като социалисти, да си пълноправен дори в Социнтерна и в ПЕС, и пак да не гледат на теб като на лява партия. Не е достатъчно да си мислиш, че същността ти е лява, нужно е и обществото да признае това. И не е случайно, че тъкмо тогава в колонките ми се появиха заглавия, като: "Справедливостта за БСП е като земята за Антей", "Лявото да е същност, а не пудра", "Не промяна, а да си дойдем на принципите". Писах дори за малката Рамона, героиня в един от разказите на Селинджър, имаща за свой въображаем кавалер Джими Джимирино. С него си играе вкъщи, с него се разхожда навън, пак с него ляга и с него става. А когато заспива, се свива в края на леглото, за да му бъде удобно и на него. Ако БСП се съобразява като малката Рамона с онези избиратели, които искат да гласуват наляво, ще може да ги привлече. Както и ако политиците й отчитат в максимална степен настроенията на членската маса. Защото, ако си послужа с друго заглавие, "Червената поляна иска да ти вярва, не да я тревожиш". Тогава и "магията на шерпите" става реална сила. Онези, които цял живот се раздават, без никога да успеят да станат депутати, министри, общински съветници или кметове. Които изпълват Бузлуджанската поляна, за да намерят отново и отново мотив да бъдат активни.
Вече десет години БСП няма изборна победа. По-лошо от загубите обаче е свикването с тях, възприемането им като нещо естествено да бъдат ен на брой поредни, примирението с неуспехите и ширещото се на тази основа нежелание не само да се поема, но и да се търси отговорност. Това е първото, което трябва да се пречупи. Век и четвърт след Бузлуджанския конгрес не е достатъчно да бъдеш най-сериозната опозиция или единствената алтернатива. Трябва и да побеждаваш.
Тъкмо възвръщането на шампионския дух и вкуса към успеха ще опровергае десните прокоби за израждането на Бузлуджа в българска политическа Нараяма. Червената поляна съдържа в себе си потенциал да зарежда левицата не просто до следващия празник, а много повече, особено ако се мери с мащаба на изминалите 125 години. Защото тя е терен не за философско сбогуване със света, а за ново и ново навлизане в живота.
Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info