Акцент
С болка за разрухата
В това трудно време у нас властва законът за самосъхранението, но общите усилия биха довели до нужната ни промяна като народ
/ брой: 291
Където и да пътуваме из България, все ни посрещат и изпращат руини на сгради от предишната ни икономика и селско стопанство. Полуразрушени, "обезкостени", окрадени, с ограбена дървения и железария, те стърчат като призраци в покрайнините на градове и села, а някъде и в центровете им. Видът им е жалък, даже страшен. Сякаш току-що е отминал опустошителен тайфун или е обявен краят на разрушителна война. Макар че не е нито едното, нито другото. А резултат от нашенската глупост и безотговорност на управниците. Това са сгради на бивши заводи и фабрики, в които са се трудели хиляди българи. Днес, когато са ликвидирани почти всичките ни предприятия, когато не съществуват предишните кооперативни стопанства, техните печални останки остават да ни напомнят как не се прави преход при криворазбрана демокрация и безхаберие за националната сигурност на страната и хляба на хората. Повечето от тези руини са край железопътните ни пътища, край основните ни шосета и магистралите, с които толкова се гордеят новите ни управници. Пътищата са изключително важни, когато отвеждат до обекти на икономиката, до курортите ни. Но само пътища не стигат за благоденствието на хората, които останаха без работа и поеха по световните пътища. Тръгнаха на гурбет, а мнозина си намериха втора родина, където изкарват прехраната си и едва ли ще върнат у нас. Милиони са българите, които устроиха живота си в чужди страни и често повтарят: "Друг е животът в уредените страни!" А защо нашата страна остана така жестоко неуредена? Вярно е, че и у нас има ново строителство, но то е толкова в контраст с разрухата, че гледката става още по-натрапчиво отчайваща!
През пролетта, по повод 150-годишнината от рождението на Пенчо Славейков, у нас гостуваха чуждестранни българисти. Пътувахме за Трявна - родния град на поета. Съседи в автобуса ми бяха преподавателите от римските университети. Като преминавахме из полята в Северна България, правеше впечатление гледката на пустите откъм хора и машини ниви, жалките останки от стопански сгради. Стресна ме въпросът на италианските колеги: "С какво се препитават тук хората?" Не можах да им отговоря. Как да кажа, като сама не знам къде са тукашните хора, какво работят, с какво се занимават, как се изхранват. В това трудно време у нас властва законът за самосъхранението. Всеки сам се спасява както може. Знам, че бедно живеят сега много наши сънародници - с малкото, което си произвеждат по дворовете, с помощ от деца и внуци, с гурбет из страната и в чужбина. Как да разкажа, че доста от селата ни са обезлюдени, че в много от тях са останали немощни старци, които треперят да не бъдат окрадени, ограбени, изнасилени и убити? Как да разкажа, че в селата ни няма медицинска помощ, някъде няма ток, другаде няма вода! Да заявя, че от години селата ни умират! Така ли трябваше да отговоря на италианците-българисти? Да призная докъде ни докара промяната!
Къде е властта, къде е държавата ни? Само с въртолети ли прелитат над страната ни министрите, премиерите, депутатите, та не виждат разрухата в България? Не им ли правят впечатление тези навяващи отчаяние стопански сгради? За повече от четвърт век нито едно от многото правителства дори не се погрижи да се премахнат жалките остатъци от сградите, които вече не работят по предназначението си. Лесно се строи на ново място, още по-лесно се отдават на концесия на чужди сайбии работещи и печеливши държавни обекти. Но трудно се преустройват старите заводи и фабрики. Затова са много малко новите ни предприятия. Повечето от тях ги стопанисват чужденци, които така експлоатират българските работници, че е срамно да се разкаже как и с какви ли не методи го правят...
Все тъй ли ще бъде у нас? Вярно, че нямаме късмет с управниците си, но нали и от нас зависи какви специалисти и политици ще изберем да ни управляват? Ще случим ли най-после на достойни управленци, за да не бягат децата и внуците ни от България, да не страдаме повече. Трябва да си извоюваме най-после достоен живот с работеща и печеливша икономика, с цветущо земеделие, което да храни и нас, и съседите, че да има и за износ. Не бива повече да тънем в руини! Руините действат отчуждаващо, те са крещящото доказателство за лошия ни неуреден и несигурен живот, в който като в омагьосан кръг се въртим вече 27 години! Докога ще е така?