Роден ловец

Димитър Мурджев е роден през 1989 г. Израства в семейство на художници, писатели, ловци. Завършил е специалност "Културология" в Софийския университет. Главен редактор на списание "Сигурност". Членува в ЛРД в с. Поибрене, Панагюрско.
- Митко, откога си ловец?
- Законен ловец съм от септември 2008 г. Казвам "законен", защото израснах с лова сред баща, дядо и прадядо ловци. Днес ме потупват по рамото с думите: "роден ловец". Като все още млад авджия, не съм се научил да лъжа много добре.  
- Как се чувстваш, когато обикаляш с пушка на гърба святи за повечето българи места?
- Поибрене е дало вярата и транспорта на Априлското въстание. Поибренският свещеник Недельо Иванов е благословил участниците във Великото народно събрание на Оборище и Хвърковатата чета на Бенковски, която е наричана така за дивия си устрем върху красивите коне, дарени от поибренци. Тук са Калето на цар Шишман, уникалните каньони на река Мътивир, котловината на Тополница и родното място на дядо ми. Тук са и детските ми спомени, най-хубавите песни на птиците и "това", което пряко ме свързва с дедите ни.    
- Харесва ли ти ловната дружинка?
- За нас, младите авджии, дружината доскоро беше нещо недостъпно, мечта, мит... Вече сме част от този "мит". Поибренската дружина се превърна и в част от нас. Заживяхме с проблемите, радостите и недъзите й. Свидетели сме на битките с бракониери, на грижите от 7-8 години за дивеча и района. На хора като чичо Пенко Караниколов, горския Гого, председателя Димитър Зяпков, Ваньо Писков и всички... до осемдесет и деветгодишния дядо Рад Перфанов им благодаря и им свалям шапка! За грижите и че направиха така, децата и внуците им да видят, знаят и усетят лова истински.
- Какво ти дава ловът?
- Ловът свързва човека с красотите на България, побратимява го с други хора и създава мъже. Спомням си на шест годинки с баща ми отидохме на гости на Дончо Цончев в Нови хан. Излязохме в софийското поле за яребици. Когато от всичките ми страни се взриви ятото на излитащите птици, се стреснах. Никой не вдигна пушката и дълго се смяха на реакцията ми. Бях щастлив, че съм преживял такава среща в природа.
- Разкажи за най-голямата ти слука.
- В навечерието на първия ми студентски празник през 2008 г., в родното средногорско село Поибрене, с пукването на зората ловната дружина беше готова да сподели поредния ден, дарен от Бога, там, горе, в къра. През най-голямата от осемнадесетте махали на селото - Сърбиново, където все още продължават да пушат комините на две от къщите, преминахме тихо. Всеки от нас беше впил поглед в червените плочи отсреща и посрещаше поредния изгрев с надежда. Пусията се разстави бързо. Татко ми обясни къде трябва да отида. Вървях по билото на Мичина могила. Гледката ме плени - виждах "всичко". Искаше ми се да остана там, но трябваше да спазя многобройните инструкции за провеждането на безопасен групов лов. Навлязох в гората и си избрах подходящо място. Сложих бренекето в пушката с усещането, че може би скоро ще бъде част от моя шанс. Седнах и се заслушах в шума от изсъхналите листа на габъра и дъба до мен. Трябваше да го запаметя, за да не пропусна шума на идващия дивеч. Чувах гоначите и тромбата на Дечо. Мина половин час. Бях се слял с природата и се радвах, че точно в този момент съм далеч от забързаното, изпълнено със задръствания време в големия град. Счупване на клечка изостри вниманието ми. Вдигнах старата Ижовка. Бавно бутнах предпазителя, без да щракне. Прикладвах и видях силует. Не го разграничих ясно и наклоних цевите на пушката. Слушах крачките - бавни, тежки... Не бях сигурен какво е и зачаках напрегнато. Големият черен силует се показа в просеката. Видях огромната глиганска глава и отново бавно насочих оръжието. Изхвърлил от себе си всякакви емоции. Трезво погледнах през линията. Прицелих се... Мушката светеше в златно. Не бях виждал толкова грамадно животно, но сърцето ми продължаваше да бие в спокойния ритъм на стъпките на глигана. Стрелях...! Животното се сгромоли на земята, а екотът от тътена на изстрела продължаваше да обикаля Поибренската мера заедно с ударите на пулса ми, които вече многократно се ускоряваха. Инстинктивно презаредих с бренеке, защото тринайсетте нули в долната цев са безполезни при срещата с този глиган. Въпреки прецизния изстрел, с натрупаните познания от разкази и книги, добре знаех твърдостта и уникалната мощ на глигана, неговата борбеност и хъс за оцеляване. Вероятно бях успял, но още не осъзнавах това. Спазих инструкциите и десетина минути не се приближих до огромното над двестакилограмово туловище. После смехът на дружината се разля из дола...
- Какви мисли те вълнуваха през останалата част на деня?
- Изстрелът, любовта към природата, богатата съдба и слуката ни помагат да се докоснем до самите нас, до предците ни. Звънът на препълнените с вино чаши в ловния дом изпращаше и този първи спомен в безкрайното ни минало. На стената срещу мен имаше снимка с уникалните 37-сантиметрови зъби на глиган, отстрелян преди две седмици от баща ми, и картина на дядо ми, на когото съм кръстен. Той е човек с богата съдба. След пенсионирането си се уедини и в момента е може би единственият български художник с типична ловна тематика в голямата поредица "Дива вечност". Изкуството, което ни дава възможност да се докоснем до хилядолетни рисунки, носещи със себе си духа на слуката. Изкуството на лова да бъдеш част от природата и да усетиш, че те има. Връзките между изкуството и лова са страхотни и много често се покриват. Имам снимка със скални рисунки в една намибийска пещера, изобразяващи символи на ловна слука и животни отпреди десет хиляди години. Как без изкуството бихме се докоснали днес до тази "слука"!
- Похвали ли се за глигана на Осми декември?
- Празнувахме с курса в Родопите, в Триградското ждрело. Друга красота, друга хубост. Танци, веселби, китари, красиви колежки - друга тръпка. Но когато влизах все по-навътре в пещерата "Дяволското гърло", знаех, че вече съм повече част от тази земя и тези красоти наоколо, защото носех тежестта и силата на стария глиган, мъдростта, с която дари пътя ми тази слука. Ще цитирам мисъл от разказ на баща ми: "...И грабнал въображението на утрото, дълго да преследваш себе си, като дивеча на Боговете, а когато спреш за глътка въздух някъде, понесъл мъдростта на ветровете, да знаеш, че те има... като стария глиган, когото си дарен да погубиш, за да те накаже завинаги с тежестта на своя славен живот, да станеш част от пътя му - "нататък" и да осъзнаеш себе си чрез него. И когато "Ти" си "Той", заспиваш усмихнат с вярата, че ще повярват и децата ни."

П.П. На 5 септември ловното семейство Мурджеви ще отбележи 50-годишния юбилей на Лазар Мурджев в Централния военен клуб в София.