Открих звезда. Докоснах я, в ръцете я държах...

"Предвкусвам паника в научните среди./ Становища предвкусвам и диспути./ И дълги нощи телескопи и бради/ в небето ще осъмват като луди./ Къде е? Как се казва? В кой квадрант?" - възкликва назад във времето един поет, който така и не доживява възрастта на Христос, защото си отива едва що навършил 32 години.
Като междувременно е успял да публикува 7 поетични сборника с емблематично звучащи и днес заглавия: "Тревожни антени" (1957), "Преодоляване на гравитацията" (1960), "Желязно време" (1962), "Нецелунатите момичета" (1963), "Магазин за часовници" (1964), "Възраст" (1964) и "Ателие" (1967).
Авторът е Владимир Башев (28 юли 1935-19 ноември 1967) - една легенда за поколението творци, станало известно като Априлско. И срещу част от които в уж демократичните ни години ще се изсипят тонове словесна кал и помия. Никой от словоблудците обаче не посмява да посегне на него. Може би защото в това същото стихотворение "Съзрях звезда" финалната строфа е "Съзряхте мен, защото аз блестях, но аз бях спътникът, а тя - звездата./ Не мога нищо да ви обясня,/ ала за вас все пак ще ми е жалко./ Как сте живели толкоз времена/ в небето си с една звезда по-малко..."
Днес, в навечерието на 44-ата годишнина от трагичната му и нелепа кончина (загива в автомобилна катастрофа пред някогашния Полиграфически комбинат на сегашния столичен булевард "Цариградско шосе"), отново имаме възможност да си припомним част от творчеството му.
В нов диск, излизащ под щемпела на ЦАПК "Прогрес" и с музикалното оформление на композитора Иван Драголов, са включени 41 произведения на Владимир Башев. Подборката е дело на инж. Васил Николов, неуморния радетел за запазване и разпространение на живото слово на българската литература.
"Съзрях звезда" не е сред избраните от него, но затова пък рециталът, звучащ с гласа на актьора Мариан Маринов, се открива с емблематичното "Размисъл" (посветено неслучайно в онази далечна за някои от най-младите епоха на друг поет - Никола Инджов) и продължава с не по-малко съкровените изповеди като "Жажда", "Двадесет години", "Полонеза", "Инфаркт", "Тишина", "Човечество", "Как късно всички вие ме целувате", "Иконите останаха потресени", "Балът на артистите", "Епизод", "Епилог", "Обичам", "Следа в снега", "Прощаване в снежна вечер", "Когато се запитваме за лицата", "Пусни ме в мислите си", за да опре във "Вятър черни къдели развлача" и неговия финал "...вятър нишки дъждовни преде/ и край мене в капчуците плаче:/ не дойде!/ не дойде!/ не дойде!/ Не се сърдя, любимо момиче!/ Аз разбирам - дъждът те е спрял./ Тоз от двамата, който обича,/ е дошел!".
Стихове, които ще накарат композитора Любомир Пипков, автор на музиката за "Оратория на нашето време" - по шест писма на поета (1959), да напише по повод смъртта му: "Смъртта зазида един от прозорците, през които гледахме."
Като своеобразен "бонус" издателят на новия диск е издирил за почитателите на мерената реч авторския рецитал "Желязото се учи да лети".