Мобилният телефон

Разказано от доц. д-р Милан Колев

Застанах на пусията, стаен зад ствола на дебел дъб. Чаках цял час с плаха надежда гоначите да вдигнат и да насочат прасетата към мен. Когато търпението ми вече се изчерпваше, в далечината, между рехавите букаци, се зададе сюрия глигани. Носеха се към пусията ми спокойно, в лек тръс, и изобщо не подозираха, както и аз самият, какво ще ни се случи.
Вдигнах пушката, взех ги на мушка и зачаках момента, в който ще дойдат на сгода, за да дръпна спусъка.
Точно тогава в притихналата гора се разнесе като вой на сирена сигналът на мобилния ми телефон. Глиганите спряха на разстояние - нито за стрелба, нито за съзерцаване. Стоях като препариран. Не смеех да мръдна. Разчитах връзката да се разпадне. Проклинах нещастния си късмет и благославях до девето коляно анонимния мераклия, затъжил се за мен.
Повторният звън отекна като гръмотевица в горската тишина. Стадото се юрна в обратна посока. От мимолетно мерналия се в главата ми мираж как тръшкам няколко прасета не остана никаква следа.
Извадих апаратчето и чух гласа, който не мога да сбъркам. Жена ми:
- Ти ли си, бе, какво правиш?
Ей, притъмня ми пред очите. Ако в този момент беше се мернала между дърветата, стадото щеше да ми е втора грижа.
- Какво правя ли? - отговорих с възможно най-нежния за ситуацията глас. - Нали според теб всяка събота и неделя традиционно си гоня Михаля. За какъв дявол сега ми пречиш да го хвана?