Кой ще даде рамо за един паметник?

Ако тръгнете от София на юг-югозапад, след трийсетина километра ще влезете в село Люлин, община Перник. Пътят се вие край планинските възвишения и под строящата се автомагистрала "Люлин". Един участък, няколко километра преди и след селото, е направен неотдавна. Гладък асфалт, перфектни канавки, отлично обезопасяване с мантинели - досущ като в Швейцария. Де да бяха всичките ни шосета такива! Така възкликва Илчо Евгениев, кмет на село Люлин. По образование и по професия той е електричар, трудовият му път е в строителството и по поддръжката на обекти на външното министерство и дипломатически мисии.
Сега обаче Евгениев се е потопил в кметските грижи. Има с какво да се похвали, има и за какво да се кахъри. Например освен на лъскавото европейско шосе, което ще ги свързва с магистралата, местните се радват и на новия облик на читалището. То е в центъра на селото, ремонтирано по програмата "Красива България". Площадът пред него също е приведен в европейски вид. Подредено, облагородено, чисто място, където да поседнеш за отмора или да извиеш хоро по празниците. Тъкмо там е маркирано и подготвено мястото за паметника. И преди да разкажем за тази идея, ще отбележим, че вечер и нощем улиците са добре осветени, защото всички лампи по стълбовете светят.
Идеята е да се издигне монумент в памет на  13 местни жители, загинали във войните от 1912 до 1945 г. Това е чисто патриотично начинание, без политически нюанси, подкрепено от цялото население, твърди кметът. Впрочем идеята вече е превърната в проект, който е одобрен. Остава открит единствено въпросът за финансирането. Гранитният паметник с височина 3 метра, с вградена плоча от черен мрамор, на която ще са изсечени имената на геройски загиналите военни чинове, ще струва около 20 000 лева. Дали това са "цели" 20 бона, или "само" 20 хилядарки, зависи от гледната точка.
Колко му е да се намерят 20 патриотично настроени бизнесмени, които да отделят от джобните си пари само по една хилядарка, или 40 заможни българи да подарят по 500, възкликва кметът. Той вече е открил дарителска сметка в банка, остава само благородни хора да се отзоват. Ако всички жители на селото прежалят по 25 лева, паметникът е готов. Но това последното едва ли ще се случи. Както няма да се случи 20 000 души да дарят по едно левче, нали? Кой да организира такава акция? Така смятат неколцина местни, заседнали в малкото барче на мастичка още от преди обяд.
Повечето от жителите на селото са изминали трудовия си път в мините и в металургията. За тежкия труд получават заслужено високи пенсии като си понасят болежките от редица професионални заболявания и последиците от огромното многогодишно физическо и психическо натоварване. В землището на селото имат ниви, но колцина отиват да орат? Земите пустеят. Може би само няколкото декара на ловната дружинка показват живот, защото там се сее царевица, фасул и други лакоми примамки за дивите прасета. Ама и глиганът не е прост, идва, яде, има следи от копитцата, но отива да спи другаде, преди да сме заели пусия, смее се кметът Евгениев. Самият той за 20 години е думнал само две диви прасета. И за паметника, ако трябва да събираме пари 20 години, язък за барута, тюхка се изведнъж Илчо, без всякаква връзка с авджилъка.
Като говорим за контрасти, които не са характерни единствено за село Люлин, а и за много други български селища, нека погледнем къде минава барикадата, кое е отсам, кое е оттатък и какво ги дели. Хубавото е пред очите - път, читалище, площад. Земя има, земеделци няма. Смята се, че регионът се води промишлен и кандидатстването за европейски пари със селскостопански проекти няма шанс. Никой не е изявил подобно желание. Но най-грозната картина представлява хижа "Люлин". Абе, тук май всичко носи името на тази планина.
Няколко минути с кола по асфалта, после по тесен черен горски път и ето сграда на няколко етажа. Не в окаяно, а в никакво състояние. Добре, че успяхме да я снимаме преди снеговете, напролет ще е още по-никаква. Дори в разрухата се долавя, че тук е кипял живот, идвали са туристи, семейства, компании, колективи. Имало е кухня, столова, спални и... да не изброяваме всичко. А природата наоколо е прекрасна. Под вековно дърво църка чешмичка от каптирано изворче, на камъка отгоре е имало бронзово козле или муфлонче, но е отскубнато и откраднато. Всичкото полезно оборудване е отнесено. В едно от помещенията по неизвестни причини някой е образувал дупка в железобетона чрез мощна детонация, но никой не е разследвал кой с какво взривно вещество, с каква цел е драснал искра на фитила. Демокрация, брат, от пещерен вид!
Да, ама тук има нещо интересно. Хижата е продадена, тя е приватизирана. Известно е името на новия собственик, което ние засега ще спестим. Така или иначе, при кмета Илчо Евгениев е запазен договорът за тази сделка, в който точно и ясно е казано, че характерът на дейност трябва да се запази, т.е. хижата да остане хижа. Там е посочено каква инвестиция новият собственик трябва да вложи през първата година и колко работни места да открие, каква - през втората, и т.н. - по договора за приватизация. 
Кметът Евгениев обаче се чувства безсилен да направи каквото и да е и само пита има ли в България структури за следприватизационен контрол. Отговорът е ясен, цяла агенция се занимава с това, но защо няма кой да погледне към хижа "Люлин"? И кметът, и ние нямаме отговор. Факт е обаче, че до хижата и днес ходят туристи и цъкат с език пред  разрухата.
След описаното дотук вие кажете кои са нещата от двете сртани на барикадата и какво ги противопоставя.