ДОНКА ПЕТКАНОВА И БОЖИЯТ ДЪЖД НА БУКВИТЕ

През март 2016 г. проф. Донка Петканова (1930-2016) си отиде от нас. Отлетя внезапно, тихо и кротко в любимата си "Горна Жеравна", както предрече в своята автобиографична книга "Слово за самата себе си". Изгубихме една наша медиевистка (медиавистика, от лат., наука, която проучва историята на средните векове) с големи заслуги към старобългарската литература и към фолклористиката. Тя смяташе себе си за най-обикновен човек, а беше забележителна личност - университетска преподавателка, която обучи стотици студенти и възпита поколения от филолози у нас и в чужбина, а също съпруга, майка, баба на внук и внучка.
Проф. Петканова остави сериозни научни трудове, монографии, студии и поредица от научнопопулярни книги за творците от средните векове. Нейната "Българска средновековна литература" претърпя четири издания и ще се преиздава, защото е основен университетски учебник.
"Старобългарска литература. Енциклопедичен речник", чийто съставител и главен редактор е тя, както е и автор на повече от 100 очерка в него, също е изключително важен източник за медиевистите - историци и филолози.
Работата на Донка Петканова е свързана с Катедрата по Кирило-Методиевистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Тя е една от нейните създателки в 1980 г., става първа нейна ръководителка и 13 години остава на този пост.
Повече от 25 са нейните книги, стотици са научните й статии, много са и популярните й четива. В тях тя ни представя големите творци от средните векове, преподава ни мъдростта на създателите на нашата писменост и упоритостта, всеотдайността на първите ни учители и писатели. И днес тя ни учи как да обичаме изкуството, културата, литературата.
В тези дни, когато се правят опити за пренаписване на нашата история, за изопачаване на научно доказани истини за нашата азбука и писменост, редно е да си припомним живота и дейността на проф. Донка Петканова. Тя беше щастлива с научноизследователската си работа и никога не изневери на науката, която търси факти, съпоставя данни, за да открие и утвърди неангажираната и безстрастната ИСТИНА!



Безспорно е, че Солунските братя Кирил и Методий създават глаголицата в девети век (855 година) - първата азбука на солунското славянобългарско наречие. По покана на княз Борис Първи техните ученици Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий идват в България с глаголицата. Те създават у нас книжовните школи в Плиска, Преслав и Охрид, като ползват глаголицата, на нея създават книжнината.
Двадесет-тридесет години по-късно е създадена кирилицата, повлияна от глаголицата и от гръцкото заглавно писмо. В нея са прибавени и няколко нови графики за специфичните звукове. В чест на Кирил е наречена "кирилица".
Двете азбуки известно време са ползвани едновременно, но по-късно се избира кирилицата, като по-удобна. Тя става азбуката на "вси славяни" и на други народи по света. Днес тя е азбука на повече от 300 милиона души, които пишат, четат, създават с нея литература, култура.
В автобиографичната си книга проф. Петканова разказва искрено и откровено за своите предци, за живота и работата си като учен и преподавател, за пътешествията си. Тя обичаше да обикаля света и често пътуванията й бяха свързани със създателите на нашата писменост, с първите ни средновековни творци. За нея най-важното бе, че "българите имат литература още от девети век и даже турското робство не им е попречило да създават книжнина". С дарбата си на белетрист тя ни отвежда в Солун, в Рим и на други места, където са работели нашите първоучители.
Едно лято Петканова е била на летен курс по новогръцки език в Солун - родното място на Кирил и Методий. В свободното си време тръгва да обикаля стария град, да "търси" къщата на друнгария Лъв (висш чиновник) - техен  баща. Тя знае, че не ще я открие, но погледът й жадно се взира във всичко. Мечтите й я отнасят в атмосферата на далечния девети век, където е живяло семейството на Лъв и съпругата му Мария - славянка по произход.
Гледа синьото море, което и Константин някога е съзерцавал с мисълта за величието на Бога. Затова по-късно, в спора си с мохамеданите, той сравнява християнската религия с "морска бездна". Ето откъс от книгата:
"Вървя, спирам се и чувам българска реч. Нима! Реших да заговоря жената, която простираше бельо в тясното дворче и разговаряше с някого. "Добър ден, как сте?", "Добър ден, добре сме, добре сме" - отговаря тя без усилие. "А откъде знаете български език?"- "Ние не говорим български, този си е нашият език, зная го от майка, от баба."
Боже мой, те нямат българско съзнание, плаче душата ми. Те са онези "славофони", т.е. говорещи славянски език, както ги наричат гърците. Реших да ги поуча:
"Вие ме разбирате добре и аз ви разбирам. Аз ида от София, България, значи и вие сте българи". "А, не сме българи." "А гърци ли сте?"- "Не сме и гърци, ние сме си тука стари, от едно време".
Ясно. Това са потомците на онези български славяни, сред които са расли Кирил и Методий. До днес са запазили езика си, който макар и откъснат от Майка България, се е развивал по същите закони и сега звучи почти като съвременния български език."
 В красивата солунска базилика "Св. Димитър" Донка Петканова си представя как като деца Кирил и Методий са влизали в тази черква, как смирено са стояли заедно с родителите и братята си и са слушали църковните песнопения. В "Пространното житие на Методий", написано с глаголицата, се казва:
"И по бащина, и по майчина страна той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род, известен преди всичко на Бога, а след това и на царя, и на цялата Солунска област, което личеше и от външния му вид".
Пътуванията на Донка Петканова из Италия я пренасят също в средните векове, във времето на Кирил и Методий:
"Венеция запленява всеки, който я види: канали, гондоли, неповторими сгради, гъмжило от туристи, които тук забравят свади, тъги и неволи и постоянно се усмихват. Знаете ли например доколко Венеция през Средновековието е свързана с нас?... През 867 г. тук се е отбил Константин-Кирил на път за Рим. Придружавал го е брат му Методий и неколцина ученици. Тук се събират епископи и свещеници на събор и налетяват върху Кирил "като врани на сокол". Защо са така настървени? Защото не могат да се помирят с появата на новата азбука, славянската, и с новите книги на старобългарски език. Как тъй обикновен човек е дръзнал да ги създаде? Те не са от Бога, не са ги създали апостолите, нито отците на църквата от четвърти век.
"Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим Бога в книгите: еврейския, гръцкия и латинския!"
Без да се изплаши, Кирил се изправя пред латинското духовенство и страстно защитава правото на всеки народ да прославя Бога на своя език.
"Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също и слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та не може да даде всичко това, или за завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога на свой език." 
Тъй Кирил защитава златния дъжд на нашите букви!
През 2004 г. Българската национална телевизия засне филм за проф. Донка Петканова със заглавието "Божият дъжд на буквите". Той е съхранен в Златния фонд на телевизията. Днес всеки може да си го изтегли по интернет и да го види.
Във вечния град Рим проф. Петканова отново е по български следи, по местата, свързани  със Солунските братя.
"Тук са идвали пратеници на княз Борис Първи. Нашият княз е отправил към папа Николай 115 въпроса. Искал е да знае как трябва да живеят българите, след като са приели християнската вяра: какво да сторят с този, който се отрече от вярата, позволено ли им е да се ръкоположи патриарх, какво да се прави с крадците, могат ли мъжете да имат много жени, както по-рано, какво да бъде знамето им и т.н.
В Рим братята Кирил и Методий донасят мощите на римския светец Климент, служат литургия на славянски език, т.е. на старобългарски, на който са преведени от Солунските братя Псалтира, Апостола, Евангелието и избрани служби за светци и празници. 
Разбирате ли, мои мили български братя, какво означава това? В Рим, наред с латинския език, в три черкви зазвучава и старобългарският! Става въпрос за официално признание на азбуката, на книгите на Кирил, за победа над  триезичниците, макар че те още години наред ще продължат да роптаят срещу делото на двамата братя, но вече с малка сила. Те ще бъдат окончателно сразени в България.
В Рим Кирил се поболява и умира. Тук той е опят на гръцки и на латински. Въпреки че Методий казва на папата:
"Майка ни ни е заклела, който от нас умре по-рано, другият да го пренесе в своя братски манастир и там да го погребе", римските епископи настояват Кирил да бъде погребан в Рим.
Днес в черквата "Св. Климент" е гробът на Константин-Кирил - свято място за поклонение на българи от цял свят, което посещават официални делегации, туристически групи, отделни лица.
Интересен е разказът на Донка Петканова за град Констанц в сърцето на Европа, край Боденското езеро в Германия. В годините 1414-1418 тук е заседавал прочутият Констанцки събор. В 1418 г., за да вземе участие в него, от Киев е пристигнал митрополит Григорий Цамблак със свита от 300 души. Той е българин от Търново.
Григорий служи в Констанц литургия "по свой обичай и вяра", държи реч, известна на науката, застъпва се за обединение на Източната и Западната християнска църква под общото ръководство на папата. Така Григорий Цамблак се очертава не само като забележителен писател, но и като общественик и дипломат, застъпник за духовното обединение на християнските народи. Известен е и гербът на Цамблак, съставен с кирилски букви.
В автобиографичната си книга Донка Петканова призовава:
"Гордейте се, братя, със своята многолетна азбука! Казвайте навсякъде, че сте българи, както литовският княз нарича Цамблак винаги българин, тъй както и той самият се е гордеел със своето българско потекло".
Друг ден Петканова се отправя на разходка в Боденското езеро, в неговия остров Райхенау, който отново я връща в девети век - началото на нашата писменост. Езерото е разположено между три държави : Швейцария, Австрия и Германия. Островът е недалеч от Констанц. На него, през 870-873 г., в старото абатство, е бил заточен Методий. Близо три години той прекарва там, заедно с неколцина свои ученици - моравяни. За там се насочва Донка Петканова. Ето как описва своето пътуване:
"На първата спирка на кораба, на швейцарска територия, се качи полицай за митническа проверка. Когато взе моя паспорт, дълго го гледа. Изведнъж възкликна: "Ама какъв е тоя паспорт?" - "Български" - "Аха, а багаж?"- "Нямам, само дамската ми чанта, отивам за един ден." - "Така, а какво ще прави на острова една българка?" Усмихнах му се мило: "Искам да видя един човек, който е живял там през девети век." Той ме стрелна втрещено, върна ми паспорта и махна с ръка - един вид, тая е безнадеждна!"
Старото абатството е основано през 724 г., а в края на века и в началото на девети век преживява своя разцвет. Тук Карл Велики затваря високопоставени пленници, които завършват живота си като монаси. Слага се началото на богата библиотека с каталог и стотици ръкописи, твори се поезия, има добре уредено училище.
Епископ Методий е заточен в Райхенау. Манастирът е авторитетен, с книжовни и просветни традиции, с богата библиотека и е свързан със светската власт. За Методий, като висше духовно лице, островът е бил подходящо място за пленничество. Тук той е бил и изтезаван, и обиждан. Но никой не е могъл да сломи волята му да работи за славяните.
Петканова с трепет влиза в черквата на манастира. От десети век тя е преустройвана, разширявана, реставрирана. Основната й форма обаче е била същата. На това място - сърцето на острова - Методий е бил изолиран от своето паство, откъснат от проповедническата му работа в полза на славянството. Немските епископи го осъждат на затвор без знанието на папата, защото са засегнати техните интереси. Според житието на Методий те казвали:
"Ти учиш в наша област".
Спорили дълго в присъствието на моравския крал. Накрая той се намесил:
"Не измъчвайте моя Методий, защото се е изпотил като при пещ".
А Методий отговорил:
"Тъй е, господарю. Веднъж някои хора срещнали един философ изпотен и му рекли: "Защо си изпотен?" Той отговорил: "Препирах се с простаци".
По заповед на папа Йоан Методий е освободен, приема да стане моравски епископ и до смъртта си (6 април 885 г.) развива всеотдайна и плодотворна книжовна, духовна и църковно-административна дейност.
Гледайки тъмните води на Боденското езеро, Донка Петканова сякаш усеща присъствието на Методий до себе си. Струва й се, че го вижда - белокос, белобрад, но непревит от премеждията. Той оставя след себе си множество ученици в духовен сан. Част от тях преминават в България и увековечават неговата памет. Един от учениците - Константин Преславски, ги уподобява на апостолите, които скитат по чуждите земи, гонени, но остават верни на идеите на своя учител.
Константин съчинява и "Служба за Методий". В нея го моли да "съхрани славянското стадо", възпява го като просветител, нарича го "велик пастир" и "храбър борец" срещу ереси. Поетът отбелязва, че "хвалят" Кирил и Методия, "град Солун, Панония, Моравия и Мизия".
Това песнопение прозвучава най-напред в Преслав. То напомня на българите, че тъкмо те опазиха и развиха делото на Солунските братя.
Проф. Донка Петканова обичаше България и работеше за нейното утвърждаване като "държава на духа" - както я определи световноизвестният руски учен славист Дмитрий Лихачов. А Петканова призна в автобиографичната си книга "Слово за самата себе си":
"България е моята родина, земята на моите отци! Това мое "Отечество любезно" си остава най-хубавото кътче на света, за което трябва да работим, да се борим срещу недъзите в обществото ни, да не търпим неспособните управници. Гордея се, че където и да съм била, винаги съм се завръщала в моето Отечество!"
 За своята всеотдайна дейност към славистиката, старобългаристиката и фолклористиката, за усърдната си и плодотворна работа в Софийския университет "Св. Климент Охридски", в Шуменския и Бургаския университет, както и в няколко западни университета: Хумболтовия и Свободния в Берлин, Кьолнския и Залцбургския, проф. Донка Петканова е наградена с престижни наши и чужди награди. В 1988 г. тя става носителка на Хердеровата награда, получава и Кирило-Методиевата награда на БАН, почетния знак на Софийския университет със синя лента. А в 2005 г., за цялостното си научно дело, е закичена с орден "Стара планина" - най-голямото отличие  на България.
Многобройните студенти и докторанти помнят проф. Донка Петканова като сладкодумна и чаровна  разказвачка! Истинска възрожденска учителка и писателка! Достойна българка!    



Само част от литературното наследство на известната медиавистка


 
Св. Кирил и св. Методий, озарени от                 Поборниците и стълбовете на нашата реч - Св. Седмочисленици
Божието благословение в тяхното велико дело                                              


Глаголическо писмо                                                       Дворът на кирилицата в Плиска