Разговор
Петър Добрев: Българската диаспора в Украйна се стопява
Безразличието и невежеството са най-големите проблеми и в града, и на село, смята най-младият кмет в Бесарабия
/ брой: 85
28-годишният ПЕТЪР ДОБРЕВ е кмет на родното си село Бабата (ударението е на втората сричка, а официалното име на населеното място е Островное), разположено в Арцизки район, Одеска област, Украйна. Завършва Одеската национална академия за хранителни технологии. Член е на Българския младежки клуб "Актив". Капитан е на отбора "Бабовски проспект" (преди - "Сляпа уличка") в Бесарабската лига КВН. Познават го като запален българин, организатор и инициатор на различни прояви, свързани с българската култура и с родното му село.
"Българин не е онзи, чийто баща е българин. Българин е този, чието дете е българин"
"На изграденото да надграждаш по-бива"
"По-срамно е да живееш без собствена цел"
"Един ден на майка България ще й трябва пак нашата помощ и ние трябва да можем да я дадем"
- Станахте известен на широката общественост като най-младия кмет в Бесарабия. Още ли сте носител на тази "титла", Петър?
- Да, все така останах с това "звание". От последния ни разговор редовни местни избори не се провеждаха в Украйна и нямаше как да изберат по-млад. По план са едва тази есен.
- Колко време вече управлявате село Бабата? По-лесно ли става с напредването на времето и опита?
- Май че стават 4 години и половина - от ноември 2015 г. А дали е по-трудно - зависи какви въпроси разглеждаме. По принцип, май по-лесно става. Виждайки резултатите на работата ми, хората в селото (и извън него също) по-сериозно взеха да се отнасят към младия кмет. Каквото поискам от тях - знаят, че е за добро дело. А и, както се казва, "по отъпкана пътека по-лесно се върви". И така, когато си направил системни промени и подобрения, инициирал си и работил, за да станат нови бюджетни, кадрови, институционални и други придобивки, разбира се, че е по-лесно. На изграденото още да надграждаш по-бива. Смятам, че сред проблемите на славянския манталитет е да изкорениш постиженията на предшествениците си и да се тупаш в гърдите, че сам си се оправил после. Макар че си по-беден от другия, който взел предишните достижения и си подобрявал живота. Това го има и в българската история, и в други славянски държави. Дойде комунизмът - долу всичко от предишния режим, дойде демокрацията - същото. И тук въпросът не е в идеологията, а в хората. Манталитетът ни е такъв. Вместо да вземем доброто от бащите си, защото това е тяхното време, и да надграждаме - така се прави благополучието, ние изкореняваме всичко и започваме наново. А после, гледайки на ония, които живеят по-добре, защото са взели за основа постиженията на предците и надграждат вече над имане, се ядосваме. Така е и на битово ниво също.
- Кои са най-големите трудности, с които се сблъсквате като кмет?
- Ами все същите са. Безразличието и невежеството на хората, нежеланието на младите да се завърнат и да живеят в село. Лъскавите кина и картинки, които произвежда глобалната култура, кара младите да се насочват към градовете, търсейки тези визуализации. И не се замислят за истинските ценности. Градът не е за всеки, както и селото също.
- Имало ли е моменти, когато ви се е искало да се откажете, да захвърлите всичко, да вдигнете ръце и да речете: да се оправят без мен?
- Стигах и до такива мисли. Сигурно се случва във всяка работа. Но трябва да се намират начини и упоритост, за да се пречупват тези неконструктивни състояния. Силата е в това. Развитието и растежът се случват именно след такива моменти - когато вдигнеш глава и продължаваш напред.
- Как хората в Бесарабия успяват да запазят българщината в продължение на повече от два века?
- Ако отхвърлим всички патриотични изказвания и теории и погледнем истината, иначе ще лъжем себе си и ще останем без шанс да оправим ситуацията, трябва да се каже ясно: българите в Бесарабия са запазили самосъзнанието си вече два века поради консервираните села. Хората не излизаха от тях и живееха в българска езикова среда. Дори други народи, попаднали в българско село в Бесарабия, се асимилираха. Така е било допреди 25-30 години. И в някаква степен остава и досега. Но щом тръгнаха из чуждоезичните градове, българите започнаха активно да се асимилират. Повече станаха смесените бракове. И това е нормално. Но не е нормално, когато бащата и майката са бесарабски българи и живеят в града, да говорят с децата си на руски. Това не го разбирам. По мои наблюдения такива са 70% от българските семейства в градовете. Езиковата асимилация е първата и основна крачка. Топим се с големи темпове. И ако не се мобилизираме срещу този проблем, ще изчезнем като диаспора. На български в градовете говорят или тези, които са, да речем, по-патриархални, или разбиращите защо трябва да учим децата си на родния език. Както се казва: Българин не е онзи, чийто баща е българин. Българин е този, чието дете е българин.
- Какво е отношението ви към изучаването на българския език в училищата във вашия регион? Смятате ли, че трябва да бъде задължителен или свободно избираем предмет?
- Само положително се отнасям към изучаването на български в бесарабските училища. Още повече, че моят земляк - поетът Петър Бурлак-Вълканов, е от първите, който се бореше за въвеждането на българския език в училищата и разработваше учебник за тези цели. Между другото, и сега трябва да се пишат учебници за децата от диаспората, защото тези, които изпращат от България, не винаги са адекватни към местните условия. Същото се отнася и за други региони с компактно живеещо българско население извън границите на България.
Родният ни език трябва да бъде задължителен в местата с компактно живеещо българско население и е необходимо в градовете като Одеса, Измаил и др. да има редовни училища с преподаване на български. И не само едно училище, а професионално обосновано и съобразно големината на диаспората в дадения град. Убеден съм, че българският трябва да бъде задължителен. Имах много дискусии на тази тема с родителите. Уж българския го знаят от вкъщи, защо трябва да го учат още и в училище, по-добре е вместо него да има чужд език. Дългите разговори какви предимства дава триезичието (не е същото да знаеш три езика), защо е необходимо да се знае, освен диалектната форма, и писмената литературна норма и мн. др. не винаги убеждават хората. Затова е необходимо да се остави задължителното изучаване на българския език в нашите училища и да бъде в учебния план, както е сега. Защото човешкият мързел и невежеството са голяма работа, но с малък потенциал.
- Четат ли хората в Бабата на български?
- В селската ни библиотека имаме около 10 хиляди книги. От тях близо хиляда са на български. Това стана възможно благодарение на кампанията, която проведохме през 2014-2015 г. за събиране на книги на български език, и добрината на хората, отзовали се на инициативата, и на нашите другари в България. На български чете основно младото поколение, което е учило български литературен език в училището.
- Какви асоциации буди у вас датата 9 май? Как се чества Денят на Победата днес? По-различно ли минава празникът сега, отколкото във вашето детство?
- Девети май е бил и остава за хората Денят на Победата във Великата отечествена война. В нашето село на тази дата има почетен караул от ученици, които се сменят на всеки 15 минути. Организираме митинг, като каним ветерани и всички желаещи. Винаги минава вълнуващо, особено когато присъстват участниците във войната, преживели тези трагични събития. Поради политически мотиви значението на 9 май се измества от предния план в Украйна. Но все пак хората тачат празника.
- При посещението в Бесарабия през 2018 г. на вицепрезидента на България Илияна Йотова кортежът на делегацията й спря и във вашето село, макар че това не бе предвидено в програмата. Какво си спомняте от тази среща?
- Беше ми драго да посрещнем вицепрезидента на Прародината ни в нашето родно село. Останах с приятно впечатление от общуването с Илияна Йотова и вниманието й. Тя ме попита: "Какво да ви донесем, като дойдем друг път?" Рекох й: "Искаме само да идвате. Защото с вас идва нашата Родина - Българията." Отговорих така, понеже смятам, че днес много псевдопатриоти паразитират на помощта от България и като цяло се създава такова впечатление за цялата общност тук. Но нашата диаспора е корава и трябва да се учим да използваме своя ресурс и да се развиваме, да ставаме още по-силни. Защото един ден на майка България ще й трябва пак нашата помощ и ние трябва да можем да я дадем. Ама ако живеем само на нейния гръб, как да станем силни? Ще се отучим да стопанисваме. Трябва да разберем, че диаспората ни е особен социосистемен елемент и той може и трябва да бъде самодостатъчен. Ние сме резервът на България. Когато се наложи, трябва да сме стегнати. Казвам това, защото сме го правили вече - давали сме опълченци за Освобождението и още повече в редовните руски войски като доброволци (такъв е бил Александър Фудулаки от моето село), дали сме строители и градители на младата българска държавност (Миланов, Теодоров-Балан и др.), кадровия гръбнак и градители на Българските войски (Панов, Николаев, Кисов, Фудулаки, Узунов, Агура и мн. др.). Знаете, и първото българско учебно заведение беше създадено в Бесарабия, когато в България още нямаше - това е Болградската гимназия. Затова трябва да си ходим на гости, за да има връзка между диаспората и Прародината ни.
- Какво искате да се знае за бесарабските българи и за жителите на Бабата?
- Искам да се знае в България, че тук, в Бесарабия, в Украйна и Молдова, живеем голям брой българи, които имат съответното самочувствие. И ние не сме нито руснаци, нито други, както ни смята някой. Разбира се, повлияни сме доста от руската, украинската, молдовската култура - няма как, все пак живеем в такава езикова и културна среда. Ама все пак сме българи, милеем и обичаме нашето и Прародината България.
- Как се отнасяте към реформирането на Одеска област и преструктурирането й в громади? По какъв начин това ще засегне хората в селото и бесарабските българи като цяло?
- От гледна точка на държавното управление, това е рационално решение. Защото преди 30 години на тази територия живееха, да кажем, два пъти повече хора, и имаше нужда от такава плътна административна структура. Сега, когато населението се насочи към градовете и селата намаляха доста, тези административни структури "не са рентабилни". И това е едната страна на проблема. Втората е, че те трудно се поддържат кадрово. Вече днес в селата имаме глад на кадри.
От гледна точка на жителите от региона, това е едно изоставяне на селата от държавата. И хората се отнасят негативно към тази реформа, макар че вече свикнаха с такава перспектива. Моето мнение е, че за населението и за селата това е негативен фактор, тъй като вземането на решенията след обединението в громади (общини) ще е по-далеч от хората. Значи и влиянието на този процес е по-сложен. И повечето услуги също ще станат по-далече от хората. Разбира се, това и за българската диаспора също ще е негативен фактор. Защото, както наблюдаваме, центровете на общините в повечето случаи ще са в градчета, които не носят български характер. Което ще подпомага асимилацията и не дава възможност за формиране на местен национален елит. Това, което беше направено по времето на СССР и реформата за увеличаване на районите. Ако отворим картата и погледнем на четирите районни центъра - Арциз, Тарутино, Сарата и Татарбунар, създадени от обикновени села след тази реформа за увеличаване на районите през 60-те години, виждаме, че са на разстояние близо 20 км един от друг и в същото време не са географски център на своите райони, а някак си са в един край. Също виждаме празнина без районни центрове в радиус от 100 км. Нито един от новосъздадените районни центрове, не е бил български. Макар че преди това две български населени места (освен Болград) бяха районни центрове - Нова Ивановка и Суворово. Както може да се разбере, това се направи, за да не се концентрира и формира административен и управленски елит в населено място с български етнически характер.
Реформата, която се прави днес, дава възможност сами да се обединят населените места така, както те смятат за добре. Но малко ще се възползват от тази опция.
- Издавате ли още вестник "Бабовци"?
- За съжаление, вече не. Тъй като основно аз се занимавах с вестника, след като станах кмет, работа по него не се правеше. Не стига времето с новите ангажименти. Затова, дордето сме млади, имаме кураж, време и горим - трябва да действаме, да оправяме нещата. Това беше една моя мечта, която реализирахме, когато бяхме студенти. Беше хубаво време в моя живот.
- Кои празници се почитат най-много в селото?
- Коледа, Йордановден, Бабинден, Сирни Заговезни, Великден, Мъртвия Великден, Гергьовден, Троица, Спасовден, Богородица и др. Основно от религиозния и обредния календар. Също така всеки почита неговия имен ден.
- Колко души наброява Бабата? Има ли деца, ученици?
- Днес в селото адресна регистрация имат 872 човека, реално живеят около 600 души. Детската градина е с една група. Училището се посещава от I до IX клас, желаещите да продължат образованието в Х и ХI следват в градовете.
- Какво правят младите хора в Бабата? Остават ли в родните си къщи или се стремят към града с надеждата да получат по-голям шанс в живота и по-добра професионална реализация?
- Повечето се насочват към градовете, без да се замислят за какво. Много от тях не се реализират нито професионално, нито лично, макар че градът дава добри възможности за това. Но и в селото не се завръщат. Срамота било. Смятам обаче, че е по-срамно да живееш без собствена цел, а с чужди концепции в главата. Има и млади хора, които остават. Те са от две групи: които не могат да се реализират в града и които милеят за родното си място, искат да живеят сред природата. Основно се занимават със селско стопанство. Някои работят в селския съвет, читалището, детската градина, училището, железницата и др.
- Как се отрази на живота в селото обявената пандемия от коронавирус?
- Твърде много не повлия. Хората си живеят горе-долу както преди. Единствено в четвъртък, когато е пазарен ден в Бабата, не допущаме предприемачите да се събират в центъра. А ги насочваме по улиците да карат своята продукция. Все пак хората трябва да ядат. Изобщо, селският човек е практичен и тънко усеща неистинските неща.