Кой ли не чува?

    В апогея на политическия и управленски колапс в Македония може всичко да се чуе и види. Има обаче една неизменна закономерност все в периоди като този, когато комшиите изпадат в безтегловност. Трескаво започват да се търсят отдушници за съвсем основателните тревоги на хората, чертаят се контурите на въображаеми врагове, създават се митове и легенди, въздигат се несъществуващи герои, но и поругават истински ценности. Своеобразен лайтмотив на този приспивен каламбур е отупването на прашасалия, но поддържан в живот македонизъм и естествено на неговата любима на властолюбците край Вардар форма - антибългаризъм.
    През тези дни от Скопие долетя депеша пак с познат македонски адрес. Става въпрос отново за онзи Миленко, който преди месеци млати с чук плочите на загиналите български офицери и воини на връх Каймакчалан. Тогава естествено бяхме втрещени от наглостта и арогантността на журналиста - каменоломец. По-късно като че ли осъзнахме безсмислието да се дава трибуна на едно безумие, на агресия срещу мъртвите герои, защото това би означавало да се принизим до равнището на "Миле чука". И току си помислихме, че телевизионният водещ Неделковски е усмирил бушуващите бесове под буйната си беловласа грива, ето ти своеобразно, вече по-кротко продължение на грозната сага преди време. Та разбираме, че въпросният новинар отправил покана до директора на Националния исторически музей Божидар Димитров да участвува в негово телевизионно предаване. Добре, може би е похвално дори. Току виж изневиделица е поникнало зърното на обективността да се даде широка трибуна на български историк.
     Без да се изненадваме обаче и този път крушката си има опашка. Срещу нашия професор щели да се изправят двама сръбски историци. И, питам се, защо пък сръбски, точно пък сръбски. Или може би Миленко по този начин се солидаризира с налудничавото твърдение на белградския радикал Воислав Шешел, че всъщност Македония си е Южна Сърбия. Ами ако допуснем, че водещият на предаването иска чрез присъствието на гости и съседи от Запад да утвърждава и препотвърждава създадения известно къде македонизъм на антибългарска основа, то защо не повика за разговора само свои, родни историци. Те също се добре "подготвени", пък и защо да намесваме в спора трета страна, когато това си е май наша вътрешна работа. Всъщност, той знае добре защо и от кого да търси помощ.
    В случая интересът изглежда е друг. Формално да се даде трибуна на български професор, но в единен фронт срещу него да се изправят историци от Белград и вероятно от Скопие. Ако към всичко това прибавим вероятно и монтираните зрителски обаждания, работата според инициаторите ще е съвършена. Няма що, равнопоставеност, или с други думи - старт от равни позиции. А не е ли по-добре, мисля си без оптимизъм, в студиото да дискутират в по-широк кръг историци само от двете съседни страни и живото предаване да се излъчва чрез телевизионен мост с отворени телефонни линии и в София, а след това същият формат да се приложи и в обратната посока - към Скопие. Няма ли именно по този начин най-накрая да отговорим на повтаряната до баналност формулировка от не толкова честите ни двустранни срещи на високо равнище политиците да прехвърлят споровете в полето на науката и именно специалистите чрез свободна дискусия да прокарват пътя до съгласието. Струва си върху това да се замислиш, Миленко. Тогава ще те връхлети не само лична популярност, но не с позорно блъскане върху паметта на загиналите при Каймакчалан, а с разум, слово и обективност да се градят мостове между братята по кръв от двете страни на границата.
    А що се отнася до изявената готовност на Божидар Димитров да влезе в скопското студио в предаване на живо, то това едва ли дава основание за някакво притеснение. Защото и при ниския старт за едни, но и високия за други, то в крайна сметка истината винаги триумфира първа и най-малкото се нуждае от размахване на чукове. Важно е обаче дали тя може да бъде чута от някои глухи, попаднали и не само по своя воля в центъра на духовата музика на необективността. Пък и слепи за необходимостта от единение и искрено приятелство, към които хората от двете страни на границата се стремят и без политически директиви и журналистически схеми.
    Накрая ще си позволя да повторя съвсем добронамерено едно вече отправено в предишна моя публикация пожелание. Миленко, пий една жълта ракия за успокоение, мирен разсъдък и здраве. Но само от онази с черния етикет на агрокомбината "Тиквеш" от Кавадарци. Помага!
Кой ли не чува?