Девети дан по регрес

"Ние сме смешни не толкова с качествата, които притежаваме, колкото с тези, които се стараем да покажем, без да ги имаме."
Франсоа дьо Ларошфуко (1613-1680 г.) - френски писател-моралист

Годината е 1937. В Съединените щати излиза от печат монументалното изследване на Линдън Ъруик и Лугър Гълик "Трудове върху науката за администрация". Двама автори са смятани за едни от най-видните систематизатори и популяризатори на класическата школа в управлението.
Основен техен методологически принцип е, че начело на всяка организация трябва да стои един-единствен ръководител, който да взима крайните стратегически решения и да разрешава всички конфликти в ролята си на върховен арбитър. Според Л. Ъруик и Л. Гълик това би осигурило подходяща насоченост на организацията, контрол и постоянство в политиката и поведението на управляващите. В това отношение двамата автори са твърде скептични спрямо възможностите за иституционализирането на различни комисии и комитети, които биха могли да бъдат създадени като алтернативна структура на едноличното управление.
Пропагандирайки това правило, Л. Ъруик и Л. Гълик се обявяват и срещу използването на комисии и в изпълнителната власт. Но ако

този коловоз на разсъждения

е бил успешен в една или друга степен в приложната сфера на управленската наука през първата половина на миналия век, то днес, близо осемдесет години по-късно, системата на единоначалието търпи много силен натиск откъм колективния механизъм за взимане и изпълнение на решения.
Всъщност залезът на единоначалието - на българска почва това е моделът "Б.Б." - Борисов, Бойко - е обективен процес в световен мащаб. И то на базисно ниво. Тоест става въпрос за нова структура на взаимодействието "управляващи - управлявани". Според Арнолд Кинг, бивш гуверньор на Федералния резерв на САЩ: "Знанието става все по-специализирано и разпръснато в обществото, докато в същото време държавното управление концентрира все повече власт. В резултат нараства рискът правителствата да вземат неадекватни решения, а оттам - вероятността недоволството на управляваните да се засилва".
Именно за да бъде пресечено развитието на тази дестабилизираща тенденция, Арнолд Кинг препоръчва реално включване на гражданите във взимането на важни решения за преразпределението на обществените ресурси. Тези решения традиционно са монопол на политическите партии, охраняван, когато е възникнала заплаха за него, по безкомпромисен начин.
Голямата манипулация на масовото съзнание е реализирана още в самото понятие "демокрация", в неговия съвременен смисъл - представителната, сиреч "партийната" демокрация. Понеже историческата наука категорично посочва, че пряката демокрация има своя генезис, далеч предхождащ във времето представителната форма на демокрацията. Там - в древногръцките градове-републики, на градския площад, наричан "агора", били изковавани всички закони и решения, на основата на които бил управляван градът-държава. Наистина от право на глас били лишени всички жени, също робите, метеките - освободените роби, че дори и търговците, които били длъжни да плащат данъци, но не притежавали пълноправно гражданство.
И все пак същността на пряката демокрация била

идеята за равенството в правото

за непосредствено участие в управлението. Не делегирано, а непосредствено участие във взимането на решенията относно обществено-политическия живот.
В унисон с идеята за равенството, дори повечето публични длъжности били заемани не чрез избори, а посредством жребий. Изхождало се от предположението, плод на здравия разум, че след като един гражданин е в състояние успешно да управлява своето стопанство, което включвало и притежаваните от него роби, то той би се справил благополучно и с възложената му чрез жребий обществена задача.
Водени от това си схващане, през периода 443-428 г. пр.н.е. атинските граждани одобрили редица законодателни промени, които установили нови норми или отменили предишни закони, ограничаващи демокрацията. Всъщност идеята за равенството на атинските граждани била реализирана след продължителните борби между широките слоеве на населението (демос) и родовата аристокрация (евпатриди). В резултат пораснала ролята на народното събрание, в което имали право да участват всички пълноправни граждани, а "съветът на петстотинте" (буле), постепенно изтласкал на заден план крепостта на родовата аристокрация - аеропага.
Идеята за равенството на гражданите била доведена почти до абсолют. От нея била вдъхновена и процедурата "остракизъм". Думата произлиза от старогръцката ostrakon, което означава "парче от глинен съд". В древната атинска демокрация законът предвиждал да се гласува (чрез пускане на счупено глинено парче в белязан съд), "за" или "против" поставено искане да бъде изпратен в изгнание за няколко години всеки човек, за когото множеството от народа сметнело, че е станал прекалено могъщ в границите на общността. Остракизмът не включвал конфискация на имуществото или дори единствено опозоряване. Според Аристотел той бил само ефикасно средство да бъдат подрязани "най-избуелите класове на житото".
Ето как гражданите на древна Атина, без изобщо да са били наясно със съдържанието на термина "социално инженерство" - какъвто тогава още не е съществувал - още по-малко да са били запознати с неговите възможни технологии за манипулиране на масовото съзнание, де факто са му се противопоставяли решително. Понеже били категорично убедени, че

твърде значимата роля

на който и да е човек в обществения живот сам по себе си е фактор, който крие опасности за държавата, а оттам - и за благоденствието на народа.
Не демокрацията поражда идеята за еднаквата абсолютна стойност в социален аспект на индивидите. А е в сила точно обратното положение - тази идея генерира демокрацията. Понеже демокрацията не би могла да функционира пълноценно там, където - независимо от генезиса на явлението, един отделен човек или относително неголямо множество от хора - "настойниците" - доминират в държавното управление. В ситуацията, че неотменна част от недемократичния държавен мениджмънт е отсъствието на непрекъснат контрол, непременно със санкциониращ потенциал - включително и освобождаването на лицето от поста му, върху инициативите, решенията и последвалите действия на този малоброен сегмент от цялото общество. Неслучайно в древна Атина народното събрание, в което участвали всички пълноправни граждани, се е събирало на всеки десет дена, за да взима решения, да ги възлага и проследява за изпълнението им.
Логично крайните антиподи на класическата демокрация са абсолютните монархии и едноличните диктатури. Следователно категоричен индикатор дали в държавите, които имат претенция да са "развити демокрации", е налице осъвременен вариант на класическата демокрация, освободена напълно от недъзите на класовите ограничения, но същевременно неприбавила в социалната си структура нови "избуяли класове на житото", е обстоятелството за присъствие на дефинитивно ограничение не само на мандатите на висшите държавни постове, но и тези на горното ниво на партийните йерархии. Без каквито и да са възможности за обиколни маневри.
Подобна конструкция от обществени правила би била ефективно профилактично сито спрямо персоните, стремящи се към висши постове в партийния апарат. Оттам - и в държавния, поради личните си амбиции за материално облагодетелстване, дори отвъд чертата на закона, от една страна, а от друга - за да задоволят тщеславието на егото си, нерядко в зоната на социопатията. Понеже

комплексът за пълноценност е неизлечим

Нали, както е известно, ако умът отстъпва по нещо на глупостта, то е по размерите. И несъмнено този филтър би стопирал пропускането по кариерната магистрала на самовлюбените носители на девети дан по управленски регрес. Мотивирани от непоклатимото си убеждение, че единоначалието (в партията и държавата), е върхът на човешката цивилизация. Ето защо нонстоп готови да позират за извайването им във величави паметници още приживе. Вдъхновени от сиянието на светлите примери: "Погледнато за своето време, Хитлер и Сталин също са номер едно. Или Мао - за това да водиш една империя толкова време в такива ситуации, се изискват качества!"
Този, последният цитат, е из интервюто на Б.Б. (Борисов, Бойко), пред немското издание "Bildunterschrift". В качеството му на бъдещ премиер на България. Неопознал обаче мъдростта на Конфуций, че който говори много, все ще каже нещо, което не е трябвало да казва.
Как беше прозрял, съотносимо към примера на нашенския авторитарен "настойник", още преди столетия този същият "некачествен материал" - според определението на Б.Б. - тоест българският народ? Пази, Боже, сляпо да прогледа!

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България