Честно и всеотдайно служене на музиката

13 месеца и 9 дни не достигнаха на видния български диригент, педагог и общественик Борислав Михайлов, за да навърши 100 години, когато на 10.11.2011 г. в Русе "черната гостенка с косата" го "отвлече" в небитието. Въпреки това за мен той е реален столетник и "недостигащите" няколко месеца не променят факта на неговото дълголетие.
Много или малко са 100 години - не зная. Ако вярваме на футуролозите и фантастите, и сега хората притежават капацитет да живеят до 150 години, но - за хубаво или за лошо - преживяването на цял век е рядка привилегия за малцина! С най-голяма сила това се отнася за креативните личности, тъй като техните успехи по принцип са резултат на повече усилия и борба, а не на спокоен живот "без началници и часовник"! Такъв е случаят и с родения на 19.12.1912 г. неосъществен столетник Борислав Михайлов, когото познавам "само" от половин век. Затова думите ми в този разказ ще бъдат в първо лице, единствено число.

Запознах се с него през далечната 1960 г., когато бях поканен да гастролирам с Държавния симфоничен оркестър във Видин. Тогава за първи път в живота си посетих Видин. Попаднах не само в град с многовековна история, а и на отлично комплектуван симфоничен апарат, в който личеше, че се е работило системно и прецизно - оркестровите групи звучаха с чиста интонация, балансирано и нюансирано, и спонтанно реагираха на диригентските изисквания. Бях впечатлен от перфектния обоист Кръстьо Тофишев, от валдхорновата група начело с Кръстьо Кичашки, от умело водещата концертмайсторка Лиляна Маринова и от още други отлични артисти-оркестранти.
Като главен диригент на Държавния симфоничен оркестър във Видин Борислав Михайлов никога не се е задоволявал само с реализацията на концерти. Той бе превърнал оркестъра в оперативна музикално-образователна институция за населението от града и района. Това той постигаше чрез добре подбрания репертоар, с който възпитава художествения вкус и естетическата култура на слушателите. И не само това - често преди началото на редовните концерти той предлага на публиката обяснителни бележки за авторите и композициите им, които предстояло да чуят. В тях личеше ерудицията и способността му да насочва вниманието на слушателите към същината в развитието на музикалната образност, заложена в тях. В това отношение той успешно "делеше мегдан" с признатия майстор на музикално-лекционната дейност Илия Темков.
След грубата държавническа грешка, извършена с разформироването на оркестъра през 1964 г., Борислав Михайлов напуска със семейството си Видин и се установява в Русе - пак на брега на Дунав, където става директор на музикалното училище "Веселин Стоянов". На 52-годишна възраст и след 27-годишна активна диригентска дейност, той е трябвало да се "трудоустроява". Според цигуларя и видински културен летописец Богдан Бърдаров, предвид дисциплинарните му изисквания Борислав Михайлов "не ще да е бил за учениците и преподавателите най-приятният директор, защото стилът му на работа изисквал строга дисциплина и трудолюбие. Но строгостта на Михайлов никога не е била в съдружие със злопаметността и несправедността. Борислав Михайлов притежава стаени в душата си сантиментални струни, които резонират чувствително на безвъзвратно отминали времена и събития. Михайлов винаги отстоява твърдо собственото си мнение, когато е убеден на 100% в правилността му!"
Той прилага изпитаните си ефикасни методи за ръководство, изработени във Видин, които пригодил към новите условия. "От преподавателите-инструменталисти създадох камерен оркестър, с който изнесохме няколко концерта. От учениците по духови инструменти създадох голям духов оркестър с необичаен състав, за който правих специални аранжименти. Преподавах камерна музика и инструментознание. През "Мартенските музикални дни" на училището гостуваха именити артисти, сред които Дмитрий Шостакович, Тихон Хренников и др. На 1 септември 1978 г., вече 66-годишен, бях пенсиониран" - съобщава в своите биографични бележки Борислав Михайлов.
На диригентския пулт Борислав Михайлов беше 27 години - 12 като капелмайстор на военни духови оркестри и 15 години като главен диригент на видинския Държавен симфоничен оркестър. Капелмайсторската му работа не познавам, но явно е била добра, щом се е развила във възходяща посока - от Монтана до София. Истинската си музикална "рожба" - видинския Държавен симфоничен оркестър, той създава и възпитава в съответствие със своите представи, художествен идеал и личностни позитиви.
Обобщавайки характеристиката си за него, Богдан Бърдаров добавя: "Борислав Михайлов беше целеустремен и безкомпромисен. В най-добрия смисъл на думата, беше диригент, владеещ до съвършенство музикалната теория, артистичен ръководител, въоръжен с воля и талант в преследването на високите цели, които си е поставил и които в крайна сметка постига. Пословично трудолюбив. Заразен от баща си с "бацила" на честността и трудолюбието. Диригентско верую? Вярност към партитурата, проникване в света на автора, висока взискателност за техническа и интонационна чистота. Девизът на труженика Борислав Михайлов беше: честно и всеотдайно служене на музиката!"
Потърсих и друга гледна точка за диригента, артиста и човека Борислав Михайлов от един от неговите ученици и дългогодишни артистични партньори - обоиста Кръстьо Тофишев: "Това е най-самодисциплинираният и принципен човек, който съм срещнал в живота си. За него нямаше делник и празник - работеше по строг ежедневен график, точно в 8.45 ч. започваше лично да настройва оркестъра, като искаше от нас - духачите, да свирим хорали, докато провеждаше групови репетиции с щрайховите инструменти. Изработваше прецизно до педантичност всички детайли и многократно ги повтаряше, докато не постигнеше своята представа за тях. Не признаваше външните ефекти. Никога не даваше външен израз на преживяваните емоции и затова някои го обвиняваха, че това е навик, останал от капелмайсторския му период. Едни от най-значимите си артистични постижения осъществи при изпълнението на Симфония 2 от Любомир Пипков, Симфония 1 от Дмитрий Шостакович, цигулковите концерти на Веселин Стоянов и Паганини 1, със солист Васил Чернаев, и др. За него написаният в партитурата нотен текст беше закон. Въпреки че знаеше партитурата наизуст, никога не отделяше погледа си от нея. Беше отличен педагог, разкошен оркестратор и във всичко честен до безобразие. Беше моят духовен баща!"
Потвърждение за диригентските качества на Борислав Михайлов намираме и в рецензията на немския музикален критик Хилман за гастролния му концерт, изнесен през пролетта на 1964 г. със симфоничния оркестър във Франкфурт на Одер: "Оркестърът беше ръководен този път от гост-диригента Борислав Михайлов от Народна република България, който владееше отлично партитурите и със сигурна ръка импулсираше всичките членове на оркестъра към великолепни постижения. Изпълнението на F-MOLL симфония от Чайковски трябва да се оцени като една от най-добрите интерпретации през последните години".
Борислав Михайлов със съпругата си Лиляна - потомка на известната свищовска фамилия Бръчкови, живееше в Русе, и в последните години дните му преминавали в слушане на музика и четене на различна литература, понякога и разходки. Синът им Петър - оперен певец, отдавна е натурализиран в Германия. Въпреки че с натрупване на годините, под въздействие на биологичните фактори, човешката работоспособност обикновено намалява, Борислав Михайлов намира сили и подготвя за печат обширен научен труд от 320 страници, озаглавен "Музикалните инструменти на оперно-симфоничния оркестър". Трудът на Борислав Михайлов би бил чудесно учебно помагало за подрастващите български музиканти - ученици в музикалните училища и студенти в софийската и пловдивската музикални академии и музикалните факултети на университетите в София, Пловдив, Велико Търново, Шумен и Благоевград. Дали видните русенски меценати братя Бобокови, заедно с паметника на Кирил и Методий в Одеса, не биха подкрепили "в ползу роду" и посмъртното издаване на този "неръкотворен паметник" на Борислав Михайлов?!
Борислав Михайлов е един от малцината български музиканти, станал свидетел на множество национални и международни събития, конфликтни и любопитни ситуации. В някои той е бил активен участник и затова спомените му за тях имат изключителна историческа стойност. Много се радвам, че по своя инициатива приживе той ги приведе в писмена форма и в 2008 г. ги предаде на русенския Държавен архив. Сега остава русенската община да ги отпечата, защото те са "безценен камък" за темелите на българската музикална история.