Благодарността ни към Великата Рус никога не ще угасне

От редактора

Скъпи читателю! 

В днешното издание на приложението за литература, изкуство и култура публикуваме размислите на Петър Доневски за Трети март, както и писано преди години, но актуално и днес, стихотворение на гениалния руски поет А.С. Пушкин. 

Приятно четене.

Петър ДОНЕВСКИ

Все по-често тия дни с приятели сядаме на пейките на Ботевия площад, гледаме величествения паметник на гениалния поет, гледаме Балкана, приютил толкова героични съдби на родолюбци, дали живота си за Освобождението на Отечеството ни от турско робство, и скърбим по раненото, грипаво време, в което живеем днес. Време, в което някои нови демократи се съмняват дали пък е имало турско робство и дали не е имало само присъствие у нас от наши комшии... Дали с гордост трябва да отбелязваме 3 март като национален празник на България? И не е ли време да препрочетем историята си с нов поглед, с нови нотки за добросъседство, с опрощение на 5-вековното ни унижение и погазване като народ? И дали да не изключим думата робство от употребата ни в българската реч?

Боже мой, боже мой... Да се чудиш и да се маеш... На кого да вярваме? На днешните ни родофоби ли?!

Или на тревожните ни съвременници оттогава? На народната памет, създала болката за "три синджира роби", за балканджи Йово и сестра му Яна... На родолюбеца ни Стефан Стамболов: "Не щеме ний богатство,/ не щеме ний пари,/ а искаме свобода,/ човешки правдини..." Или на героично загиналия Ботев: "Но кълни, майко, проклинай,/ таз турска черна прокуда(...) Та сърце, майко, не трае/ да гледа турчин, че бесней/ над бащино ми огнище..." И пак при Ботев: "Дивият, варварският и безчовечният турски ярем, който в продължението на цели почти пет столетия е висял, и днес даже с още по-голяма тежнина виси на врата на нашия потъпкан, западнал, но жив и неразвален още народ." Дали на Левски, увиснал на бесилото, жадуващ чиста и свята република? Или на Захари Стоянов, описал с потресаващ реализъм в своите "Записки по българските въстания" стотиците опожарени села и градове след погрома на Априлското въстание? Или на народния поет Иван Вазов, съвременник на жестоката епоха, разкрил реално безпощадната съдба на нашия народ през турското робство в "Под игото" и осенил със слава имената на героите в своята "Епопея на забравените"? 

Европа, Европа тогава е потресена от жестокостите на турските завоеватели... От Баташкото клане на мирни хора, за което някои днес се съмняват дали го е имало? И питам се: "Що за народ сме?" За личната презумпция на някои си, пишещи ни се за приятели; за снобите, които ни шушнат, че ще обидим някого си и че трябва да не зачитаме чак толкова нашия Трети март. Да си замълчим, защото ще навредим на добросъседските ни отношения. Така си мислят някои, без да си дават сметка, че ще обидим най-много себе си. Да отречем героизма на българския народ, изживял непосилното време разделно, написал легендите за хайдутството, да отречем Паисий, Раковски, Левски, Ботев, априлци... Народ, който защити своята вяра и кръст, националната си свобода и достойнство, който доказа на Европа, че го има и че трябва да пребъде. И че, ако не беше Трети март, историята ни като народ щеше да бъде друга. 

Но има и една още по-голяма истина... За Великата Русия, без чиято помощ нямаше да имаме нашето Освобождение. Без помощта на дядо Иван и до ден днешен България щеше да е Кюрдистан на Балканите. А къде беше тогава "жаловитата" Европа, от чиито ценности, начин на живот и демократизъм, днес някои ни повеляват да се учим? Да, имаше ги и тогава - за да скъсат Санстефанския и да ни наложат Берлинския договор, да парчетосат България на Княжество и Източна Румелия и да откъснат Македония от българската плът. Да... Истината понякога боледува, но тя никога не ще умре. И благодарността ни към Великата Рус никога не ще угасне.

Не, не мразя днешна Турция... Имат производство, имат силна икономика, растеж, уважавам турския народ за неговото трудолюбие, за това, че отстояват техните традиции и обичаи... Работил съм с много турци, заедно сме се веселили по наши и техни празници... И ще продължаваме да го правим... Да си живеем в мир и добросъседство. 

Думата ми е за нас. Дали работим за българския национален интерес? Така, както са работили нашите предци? Дали пазим нашето българско достойнство? 

Да. Днес повече от всякога сме длъжни да пазим нашата история и да се гордеем с Трети март. Но се тревожа, като гледам как нашият северозапад от ден на ден все повече гасне. Селата са на залез, след тях тръгват и градовете. И мисля си: докъде ще стигнем с нашите политици, които изненадват непрекъснато с действия, които са по-скоро партийни интереси, отколкото градивност за идващото след нас поколение?

Стихотворението

Към клеветниците на Русия

А.С. Пушкин (1799-1837)

Защо шумите днес, разпалени витии?

Защо с анатема заплашвате Русия?

Какво ви разгневи? - Бунтува се Литва?

Я, стига: туй е спор между славянски братя,

домашен, древен спор, претеглен от съдбата,

не ще го разрешат ораторски слова...

        Отдавна вече помежду си

        враждуват двете племена;

        не знам кого ли ще покруси

        неравносилната война.

        Кои сега ще надделеят:

        наперен лях? Надежден росс?

Славянски ручеи в Русия ще се влеят

или ще секне тя? - тепърва е въпрос.

        Махнете се, непроумяли

        окървавените скрижали,

        щом нашта родова вражда

        за вас е някаква лъжа;

        за вас какво са Кремъл, Прага;

        и блазни ви с безсмислен бяс

        обнажената храбро шпага -

        с омраза гледате към нас...

        Защо, кажете ми? - Защото,

дори и след Москва в пожарища и прах,

не сведохме глави пред Оня, от когото

        треперехте в безсилен страх?

        Или задето повалихме

        могъщия, зловещ кумир -

        и за Европа с кръв платихме

        нейната волност, чест и мир?

На думи страшни сте - но как ще се решите!

И богатирът стар, отдъхващ след войните,

не ще ли втъкне пак щика от Измаил?

        Или монархът наш ще слуша чуждо слово?

        Или да спорим с вас е ново,

и русинът не би се сбил?

Или пък малко сме - от Перм чак до Таврида,

        от финските скали до знойната Колхида,

        от Кремъл, който прогърмя,

        чак до китайските предели -

        в стоманна четина не ще ли

        въстане руската земя?...

        Изпращайте сега, витии,

        проклетите си синове -

        а тук, в полята на Русия,

        ги чакат родни гробове.

(1831 г.)

Превод от руски Петър Велчев

Бележки:

Повод за написването на стихотворението са речите във френската Палата на депутатите, призоваващи към въоръжена намеса в руско-полското военно стълкновение. В писмо до П. Вяземски от 1 юни 1831 г. Пушкин казва: "За нас метежът в Полша е фамилно дело, старинна, наследствена кавга; ние не можем да съдим за нея според европейските впечатления, какъвто и да е, впрочем, нашият начин на мислене."

Лях - старо племенно име за представител на полския етнос.

Росс - старинно, поетично и тържествено название за руснак.

"Оня, от когото треперехте" - става дума за Наполеон Бонапарт.

Измаил - турска крепост, превзета с щурм през Руско-турската война от 1787-1791 г.