Бедствието като златна жила

"Някои неща е по-лесно да се узаконят, отколкото да се извинят."
Себастиен-Рок-Никола Шамфор (1740-1794 г.) - френски писател-моралист


По време на двата мандата на своето пребиваване в Овалния кабинет на Белия дом (1981-1989 г.) Роналд Рейгън, убеден в предимствата на либералната доктрина, отприщва приватизационната мания, продължавана после и от администрациите на Джордж Буш-старши и Бил Клинтън, както и от местните власти в отделните американски щати. Успешно са продадени или аутсорсвани големи национални компании в няколко сектора: от водоснабдяването и енергетиката до сметосъбирането и поддържането на пътищата.
Но "Апетитът идва с яденето!", както гласи френската пословица. Приватизационният процес и тенденцията за възлагане на частни фирми извършването на определени дейности на държавното управление засягат всъщност периферията, а остава незасегнато ядрото от прерогативите на държавата, извършваща публични услуги. Става дума за армията, полицията, противопожарните служби, граничния контрол, разузнаването, епидемиологичния надзор, образователната система и правителствената администрация. Това са все функции, толкова присъщи и враснали се в матрицата на държавното управление, че самата идея за евентуалното им предаване в частния сектор изпразва от съдържание традиционния смисъл на понятието "държавност" и е антагонистична спрямо него.
Както е известно, за да се прави успешен бизнес, е необходимо или да бъде открита нова ниша за действие, или да се заеме лидерска позиция в даден разработен вече сектор на икономиката. Ето защо приватизирането на дейности, които държавният бюджет на Съединените щати финансира годишно със стотици милиарди долари, е

твърде апетитна хапка

за големите американски корпорации, някои от тях откъснали вече тлъсти парчета от приватизационната баница. Затова и едрият бизнес подема щедро финансирана от него мощна пропагандна кампания за преформатиране на обществените нагласи, така че в публичното пространство да стане примамлива идеята за отпадане на забраните, предпазващи това ядро на публичните услуги, извършвани от държавата, от приватизация.
Този процес продължава през цялото последно десетилетие на миналия век. Либералните трубадури изобщо не бяха заинтересовани във възможността от поражение на плановете им. Нападението над Световния търговски център в Ню Йорк и сградата на Пентагона във Вашингтон на 11 септември 2001 г. е неочакван шанс за приватизационните намерения на големите американски корпорации. Ричард Чейни - бивш държавен секретар на отбраната при президентстването на Джордж Буш-старши, беше намалил числеността на американската армия и разширил драстично зависимостта на националната отбрана от частни изпълнители. Наема фирмата "Браун & Рут" - инженерния отдел на базираната в Хюстън мултинационална компания "Халибъртън", за да определи дейностите, които могат да бъдат поети от частния сектор. Естествено, срещу печалба. На основата на анализа, подготвен от "Халибъртън", кои задачи може да изпълняват частни компании, е създадена Програмата за разширяване на цивилната логистична подкрепа (LOGGAP), съгласно която определени дейности на американската армия, несвързани пряко с бойните действия, се прехвърлят на частни изпълнители.
И ако до този момент Пентагонът е поръчвал - наистина за стотици милиарди долара, само военно оборудване, то оттук нататък военното министерство на Съединените щати няма да купува единствено оръжие и амуниции за армията, военна техника и резервни части за нея и пр., а ще възлага ръководството на отделни негови дейности на различни компании.
Съгласно нормативната база за тръжни процедури, в обявената надпревара за доставчик на неограничена "логистична подкрепа" за военните мисии на САЩ участват доста фирми.

Финансовата страна на договора

е блестяща илюстрация на афористичната мисъл, че най-лесното изкуство е да бъдат харчени чужди пари, в случая на американските данъкоплатци. Към тръжните условия не е посочена цена на услугите - печелившата компания получава контрактован ангажимент, че разходите й ще бъдат покрити от Пентагона, като й се гарантира процент на печалба по т.нар. формула "разходи плюс". Плюс печалба, разбира се. Например ако се договори печалбата да е 10%, в случай, че компанията изразходва един милион долара за възложената дейност, тя ще спечели сто хиляди долара. Близко до ума е, че тази система на заплащане провокира увеличаване на ненужните разходи с цел по-висока печалба.
Процедурата за възлагане се провежда в края на 1992 г., което съвпада и с последните дни от мандата на администрацията на Джордж Буш-старши. Не е нужна голяма доза съобразителност, за да бъде отгатнат победителят между 37-те участника в надпреварата: "Халибъртън". Както отбелязва Т. Крисчън Милър във в. "Лос Анджелис таймс": "Хюстънската компания побеждава тридесет и шестима други кандидати и печели петгодишен договор - което може би не е учудващо, предвид на факта, че самата тя е изготвила плановете и определила параметрите на дейностите".
От този момент нататък всичките часове за тази компания са звездни. Но най-ярко започват да светват звездите на нейния небосклон след 1995 г., когато самият Ричард Чейни оглавява компанията. Е, факт е, че до този момент отделът "Браун & Рут" вече е натрупал дълго досие като доставчик на американската армия, но новият изпълнителен директор на "Халибъртън" успешно разширява функциите на инженерния гигант като страна по договора с военното министерство на Съединените щати. Как сполучва ли? Именно благодарение на плъзгавия, неясен в своите формулировки договор, който военното министерство е подготвило и подписало с компанията "Халибъртън" - правилно се досетихте! - докато поелият по-късно поста изпълнителен директор на компанията Ричард Чейни е оглавявал това ведомство.
Като резултат смисълът на понятието "логистична подкрепа" е раздут до такава степен, че корпорацията да се счита за отговорна за изграждането на цялата инфраструктура, необходима за американските военни операции в чужбина. Ролите всъщност са разпределени така: Пентагонът осигурява оръжие и войници, а "Халибъртън" дирижира операциите на място.
Прощъпулникът при военнополеви условия

носи мириса на Балканите

Като подготовка за инвазията в Югославия, наредена от тогавашния президент на Съединените щати Бил Клинтън, "Халибъртън" поема изцяло логистичната подкрепа на 19 000 американски войници, изпратени и дислоцирани там.
Процесът наподобява конвейерна операция. Първо изникват военни бази под формата на халибъртънови предградия. И нали заплащането на корпорацията е по корнукопичната (като рог на изобилието, древногръцки) формула "разходи плюс печалба", военните комплекси са подготвени като че ли за отсядане на младоженски двойки на сватбено пътешествие. На войниците са осигурени всички удобства, които са били неотделими от тяхното ежедневие в родината им, включително ресторанти за бързо хранене, супермаркети, киносалони и високотехнологични спортни зали. "Първият човек, който поздравява нашите войници при пристигането им на Балканите, и последният, който им маха за "довиждане", са все наши служители" - запознава публиката с действията на "Халибъртън" говорител на компанията, представяйки нейните служители в привлекателната роля на туроператори, организиращи забавни морски круизи, а не като военни логистични координатори. Ето как Ричард Чейни и "Халибъртън" превръщат военните мисии в част от процъфтяващия сектор на услугите. Бойните агресии на чужда земя се превръщат в очите на манипулираната патриотарски публика в нещо като поредна командировка със съответното тежко въоръжение и непремерен риск.
Е, "Халибъртън" пропуска да телепортира на кота нула и съответния екип елитни компаньонки за сваляне на тестостерона на храбрите томита (обикновени войници). Което по-късно довежда до неприятни инциденти с местните туземки, но нали американските войници са

бронирани с имунитет

спрямо юрисдикцията на местните власти при извършването на каквито и да е престъпления, то на виновните не се пада късата клечка от съдбата. Апропо, същите чадъри са опнати и над американските военнослужещи по време на целия им престой тук, в България. Колкото и дълъг да е той. Ура!!! Каква икономия за българското съдопроизводство.
Уви, често решението на един проблем се превръща в още по-голям проблем. Когато елементи от дейността на държавата в сферата на сигурността биват прехвърлени към частния сектор, то този процес сам по себе си поражда нестабилност. Един нагледен пример за такъв резултат е хронологията на "Халибъртън". Преди да се откаже от поста си на изпълнителен директор на корпорацията, за да заема длъжността вицепрезидент в екипа на Джордж Буш-син, Ричард Чейни получава пенсионен пакет, който го снабдява с огромен брой акции в "Халибъртън". В резултат от публичния натиск и съгласно етичните правила за заемане на публична длъжност Ричард Чейни продава част от дяловете си в компанията и реализира впечатляващите приходи от 18,5 млн. щат. долара. Но не продава всички дялове. Според в. "Уолстрийт джърнъл", дори когато встъпва в длъжност като вицепрезидент, той все още притежава 189 000 акции и 500 000 опции в "Халибъртън". Това означава, че от началото на мандата си получава милиони долари от дивиденти, а в допълнение му се изплащат и отложени приходи в размер на 211 000 щатски долара годишно - сума съвсем не за пренебрегване, понеже приблизително е колкото и правителствената му заплата. Напълно логично е Ричард Чейни да е заинтересован в участието на американската армия във военни конфликти - това означава

още по-големи печалби

за "Халибъртън", а оттам - и допълнителни приходи за него. Несъмнено налице е конфликт на интереси. Има защо в качеството си на вицепрезидент на Съединените щати Ричард Чейни да разработи прословутата доктрина "1%", която оправдава военната агресия в Ирак с аргумента, че ако има дори само 1% вероятност нещо да представлява заплаха, то САЩ трябва да реагират така, сякаш заплахата е на пълни 100%. И се спретва дезинформационната операция с "химическото оръжие" на Саддам Хюсеин. За да бъде разпръснат ужас и страх, а оттам - и да бъде парализирана съпротивата на общественото мнение срещу интервенцията. Какво от това, че съвсем скоро след това истината ще излезе наяве?! Нали "Халибъртън" е отхапала своята част от пая в Ирак, изчислена й по формулата "Разходи плюс печалба".
По време на Втората световна война президентът Франклин Д. Рузвелт остро критикува възможностите за печелене от войната: "Не искам в САЩ да има нито един милионер, забогатял от това природно бедствие". Фактът, че понастоящем този възглед е пълен анахронизъм в американската икономика, поражда глобална заплаха. Постоянна. Реална.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.