75 години от Деня на победата

Владимир Соколов

***

В памет на А. Фатянов

Не, не умирайте, момчета.

И не заспивайте докрай.

И лягайте, и се будете - 

във седем, в десет, в пъкъл, в рай.

Да не стоя като под дуло 

пред вест убийствена и мраз.

И да не мисля, стегнал скули:

да бях си тръгнал преди вас.

Не, не изчезвайте, момчета,

от тукашния рай и ад.

Знам, има други, но мълчете!

Такива няма в този свят.

И ако буря се извие

и ви прекърши някой ден,

ще бъда с вас, тъй както вие,

макар и рядко, бяхте с  мен.

Алексей Сурков

***

Грее в малката печка жарта.

Огън мята смолисти лъчи.

И хармоника свири в нощта

за прекрасните твои очи.

Край Москва чух за тях да шепти

в белоснежната шир всеки храст.

Искам днес да дочуеш и ти

колко мъка тежи в моя глас.

Ти сега си далече в степта.

Между нас - сняг и сняг вледенен.

И към теб няма път, а смъртта

е на четири крачки от мен.

Но на зимните хали напук,

ти, хармонико тъжна, свири.

Мойта обич ме стопля и тук

с неугасващи в мрака искри.

Евгений Долматовски

Буря

Войната свърши. Зимата отмина.

Не се прибраха всички у дома.

Сега вървя по улиците сини

и дишам топлината ти, земя.

А ето че в небето гръм протътва,

гръм оръдеен може би в степта.

Дали ще се излее дъжд по пътя,

или ще тръгне ескадрон в нощта?

Не можем с дните майски да привикнем

и да забравим кървавия сняг.

И в тази буря пролетна войникът

дочува канонаден съсък пак.

Нима и в дните огнени на юни

щом зажужат във въздуха крила, 

ще мислим, че пчелите са куршуми, 

тъй както смятахме куршума за пчела.

Повярвай, да забравяме е рано 

отминалите дни... И може би, 

неизлекувал старите си рани, 

ще ме повикат бойните тръби.

Когато се завърнем - победили - 

на дните си опазили честта, 

недейте пита колко сме убили, 

а колко сме спасили от смъртта.

Георгий Иванов

***

Чувам звън на звънчета далечни

и на тройките буйния бяг,

черна музика - блоковска, вечна -

над сияещ от слънцето сняг.

И в далечния зов на всемира,

и в живота, в дъха на ефира -

с теб ще бъда до сетния ден.

И Русия - сияеща лира,

сред снега ще изгрява над мен.

Константин Балмонт

Заветът на битието

Аз попитах свободния вятър

как да бъда и млад, и любим.

Отговори ми волният вятър:

"Като вятър бъди, като дим!"

Аз попитах морето могъщо

битието какво отреди.

Отговори морето могъщо:

"Като мен многозвучен бъди!"

Аз попитах високото слънце

как и аз да изгрея в зори.

Не отвърна високото слънце,

но душата ми чу: "Изгори!"

Анатолий Жигулин

Калина

В области северни

калина алена

шуми в гористите

земи вечерни.

При нас, във степите,

под слънце спарено

расте в доловете

калина черна.

Черни зърната й

по снежни склонове,

сякаш картечница

снега е срязала.

Сякаш със мъката

на стари спомени

пръстта завинаги

тук е белязана.

Окопи скрила е

оран разкъртена,

поръждавели са

вече снарядите.

Ала във нощите 

пак идват мъртвите,

тревожни сънища 

чупят оградите.

Пак ли сънуват 

сърцата страшния,

проправен в огъня,

път наш довчерашен?

И от кръвта ни - 

калина алена.

И от скръбта ни - 

калина черна.

Калина алена - 

кълват я дроздове.

Расте, полюшва се

черната в ниското.

И тежки спомени,

горчиви спомени

мъчат душите ни,

мъчат душите ни.

Михаил Дудин

Сей зърно

Роден си на Земята. И предците 

един завет и щастие едно 

ти завещаха - в нощите и дните

с душата си да чуваш: сей зърно!

Роден си на Земята. И дългът ти 

отдавна е определен - дано 

опазиш ти горите й и пътя,

моретата, реките. Сей зърно!

Какво че днес светът разединен е, 

че мъка те съсипва - все едно,

ще имат край войни и дни студени,

и песни, и любови. Сей зърно!

И в онзи миг, сърцето ти когато

с последни страсти изгори само,

като зърно ще слезеш в глъбината

на земната утроба - сей зърно!

Земята твоя е! Тя е люляла

на дните ти тъканото платно.

И няма нито край, нито начало

извечната й Песен. Сей зърно!

Александър Руденко

***

Руски път, отечествен - в бяло или синьо,

пролетен и есенен, мраз или пустиня,

хвърлен срещу халите и от зной изгризан,

а над теб раздрана е облачната риза.

Нощите ти димни са, овехтяват дните

и жени пустиннички раждат под звездите.

Не от вълчи друмища с тайни неразкрити

на мъжете в сумрака все сълзят очите.

С вярата в душите си все вървим през мрака,

че пред нас реките ти са от мед и мляко.

Но меда и млякото още са далеко...

Виждам хора всякакви, виждам и човека

и - миражни - сенките лягат на сърцата - 

има тук за всекиго нещо за душата:

весели градините, слънце ни събужда - 

и какво в пустинята още ми е нужно?

С болка във зениците от земята синя

сам наесен с птиците може да замина

и от най-високото ще съзра с тревога,

че си дълъг, колкото е от нас до Бога...

Евгений Евтушенко

***

Снегове падат бели

от небесния храм.

Векове да живееш

невъзможно е, знам.

И безследно душите

като сняг в свода чист

се разтварят, отлитат

към небесната вис.

Снегове падат... Утре

ще изчезна и аз.

Не очаквам безсмъртие,

всичко има свой час.

Не очаквам и чудо.

Ни звезда съм, ни сняг.

Просто няма да бъда

Тука никога пак.

И си мисля виновно:

на земята какво

ти обичаше повече

от самия живот?

А обичах Русия

с лудостта си, с кръвта,

със реките й - сини

и сковани в студа,

с дъх на къщици селски,

с дъх на бор и звезди,

и със Пушкин, със Стенка,

и с далечни деди.

В трудни дни ли живеех,

дълго аз не мълчах,

все си мислех за нея - 

за Русия живях.

Чувам пълен с тревоги

насърчителен глас:

на Русия помогнах

поне малко и аз.

Нека, нека забрави

своя син някой ден

само тя да остане

и след мен, и след мен.

...Снегове падат бели.

Векове тъй валят:

и при Пушкин, при Стенка,

и след моята смърт.

Снегове безгранични - 

над нощта, над света.

И покрива следите

белота, белота.

Вечността непосилна е,

Но си мисля - щастлив:

щом е жива Русия,

то и аз ще съм жив.