Безкористен партиен деец и трибун

В историята на България, на Българската комунистическа партия и на международното комунистическо и работническо движение от първата половина на ХХ век, Станке Димитров е една от авангардните ръководни елитни фигури.

В най-съдбоносните партийни и обществени събития

определящи характера на народната борба против Кобургготската династия, нацизма и монархофашизма, играе водеща роля. Като ръководен партиен деец се проявява със своята блестяща ерудиция на крупен ръководител - марксист-ленинист, стратег и тактик на революционните борби на пролетариата и пленяващ със своята логика народен трибун. С революционната си дейност се откроява като един от най-видните последователи на Димитър Благоев-Дядото, Георги Кирков и Георги Димитров.
Стефан Димитров Тодоров - Станке Димитров, е роден на 5 февруари 1889 г. в град Дупница, в семейство на обущар. Учи в педагогическите училища в Кюстендил и Шумен и завършва последното през 1908 г. В Кюстендил, макар и отличник, е изключен за антидържавна дейност. Учителства в с. Тополница, Дупнишко. Отива в Женева да следва право, но е принуден да се върне заради Балканската война. Завършва Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" през 1919 г. и работи като адвокат в Дупница, където основава партийна организация. През 1910 г. е избран за секретар на дупнишката партийна организация. Делегат е на ХVІІІ конгрес на БРСДП (т.с.) през 1911 г. По време на Първата световна война провежда 
 
активна нелегална антивоенна дейност

Организира войнишки комитети, разпространява агитационни материали. С възторг посреща Великата октомврийска социалистическа революция. Участва във войнишкото въстание в Радомир през 1918 г. Организира новата работническо-селска власт в града. Организира и ръководи Владайския щурм на войниците срещу Кобурга Фердинанд. Като народен представител, избран през 1919 г. с листата на партията, проявява изключително активна дейност. Участва в парламентарните дискусии по следвоенните обществено-политически, икономически, социални и духовни проблеми на следвоенна България.
Историята на Дупнишката комуна - 1920-1923 г., е неразривно свързана с неговата активна дейност. Заедно с неговия съратник и приятел д-р Коста Петров, кмет на червената комуна, провеждат социална и данъчна политика

в интерес на експлоатираните трудови хора

засягайки остро икономическите интереси на местната буржоазия, за което кметът заплаща с живота си. Убиват го злодейски през февруари 1923 г.
В навечерието на Юнското въстание Станке Димитров е избран за член на Военната комисия на ЦК на партията и ръководител на Комитета след Деветоюнския преврат за провеждане на Септемврийското въстание в Кюстендилски окръг. Посещава градове и села, организира комунисти и земеделци, безпартийни за участие във въстанието. В края на 1923 г. оглавява ЦК на партията. С апостолска всеотдайност, при нелегални конспиративни условия обикаля страната и възстановява партийни организации.
На Витошката нелегална партийна конференция, открита от философа - академик Тодор Павлов през април 1925 г., осъжда деветоюнската политика и тактика като погрешна, оценява положително Септемврийското въстание. Продължава се курсът на въоръжена борба и усилията за формиране и укрепване на Единния фронт. През януари 1925 г. нелегално преминава в Югославия, а оттам в Съветския съюз, където изнася доклад пред пленума на Комунистическия интернационал, в който предлага да се отмени курсът на въоръжение в България.
Станке Димитров

няма вина за Априлския атентат през 1925 г.

който се осъществява без знанието и съгласието на Централния комитет. Партията осъжда и се разграничава от атентата, довел до нейния разгром. Министър-председателят - кръволокът проф. Александър Цанков, започва открит геноцид срещу членовете и симпатизантите на БКП. Избити са хиляди комунисти. Избити са и най-видните представители на интелигенцията - Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов и много други известни дейци. За това време Антон Страшимиров, братът на който е бил убит публично пред Софийския университет - Димитър Страшимиров, в романа си "Хоро" пише: "Клаха народа така, както и турчин не го е клал." На масовите брутални убийства е посветена и книгата "Палачите" на чешкия герой-антифашист Ярослав Хашек. Марек е първия български партиен ръководител, осъден задочно на смърт чрез обесване.
Десет години - 1925-1935,

работи в Комунистическия интернационал

за националните малцинства от Запад, давайки значителен принос за марксистко-ленинската подготовка на слушателите, бъдещи активни дейци на западноевропейските комунистически партии. Завежда Българския сектор на университета при интернационала. Преподавател е и в Ленинската партийна школа. От 1932 г. работи в Балканския сектор на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал.
През 1935 г. нелегално идва в България за провеждане решенията на VІІ конгрес на Коминтерна за преодоляване на левосектантството и утвърждаване на Димитровския курс за обединение на всички демократични, прогресивни и антифашистки сили в Народен фронт за борба срещу едноличния профашистки режим на цар Борис ІІІ. На Шестия пленум е избран за член на Политбюро.
Емигрира отново през 1937 г. в СССР. Включва се дейно в борбата срещу подготвяната от фашистка Германия Втора световна война.


По време на Великата Отечествена война

на съветските народи и въоръжената антифашистка борба на българския народ Марек чрез нелегалните радиостанции "Христо Ботев" и "Народен глас" информира българите за хода на военните действия на Източния фронт, разобличава фашистките правителства и Хитлеровия фашизъм, пропагандира програмата на Отечествения фронт, вдъхвайки увереност в близкия крах на фашизма и установяването на нова народнодемократична власт.
В навечерието на Деветосептемврийското народно антифашистко въстание, на път за България, за да се включи в заключителната фаза на антифашистката борба на партията и народа, загива при самолетна катастрофа на 26 август 1944 г. край гр. Брянск, Украинска ССР.
След 10 ноември 1989 г. новоизлюпените неофашисти, реваншисти и екстремисти оскверниха паметта на Марек. На града, носещ неговото име, без да се проведе референдум, се възстанови старото име - Дупница. В среднощна доба са демонтирани монументалният паметник в родния му град и бюстът в София. На софийската улица, носеща неговото име, също бе възстановено старото име "Ломско шосе".

Въпреки превратностите на историята

в паметта на българските демократи и антифашисти Станке Димитров-Марек ще остане, по думите на Георги Димитров, "безкористен комунист, истински народен борец, пламенен патриот, неуморен враг на фашизма".
Историята помни и не забравя своите достойни синове. Един от тях е и българинът Марек. Живял, борил се и загинал в името на пролетарските идеали за "свобода, братство и равенство". Идеали, които и днес са блян за световния пролетариат.