16 Ноември 2024събота12:04 ч.

Цар Борис III подписа пътния лист на преврата

На 9 юни 1923 г. демокрацията в България става жертва на антиправителствени действия и обезглавяване на законно избраното правителство

/ брой: 129

автор:Методи Георгиев

visibility 5225

Бъдещият цар Борис III отваря за първи път очи за света като първороден син на княз Фердинанд и княгиня Клементина в княжеската столица София, в княжеския дворец, на 18 януари 1894 г. Освен че 101 топовни гърмежа възвестяват раждането на княжеското отроче, за разлика от простосмъртните младенци, дето само биват обозначавани с мирски имена от енорийския свещеник, новороденият български княз идва с аванс от дузина титли. Четем ги в издадената за случая Прокламация: Наследник на българския престол, Княз Търновски, Херцог Саксонски, Кавалер от първа до четвърта степен на военния орден "За храброст", носител на серията ордени "Свети Александър", Патрон на Четвърти конен полк, Патрон на Трети артилерийски полк...
Ориста на носителя на толкоз много отличия и задължения не ще да е за завиждане. Но какво да се прави? Човек не може да избира родителите си, мястото, където да се роди, и времето, в което ще протече животът му. Родителят Фердинанд на току-що грейналия престолонаследник е държавен глава на България. Поканен е да заеме тази висока длъжност през 1886 г., бидейки поручик в Хусарски полк в гр. Линц, Австро-Унгария. Син е на Август-Сакс-Кобур-Готски и княгиня Клементина Орлеанска. Която пък от своя страна е дъщеря на френския крал Луи Филип. През 1893 г. Фердинанд се жени за Мария Луиза, княгиня Бурбонска и Пармска. А този брак с една принцеса от католическо вероизповедание засилва неразположението на Русия към него... Сложна работа! Виждаме, че религиозните неудобства не са от вчера и за да не дразним повече Волен Сидеров, ще спрем дотук!


На 3 октомври 1918 г. първородният син на Фердинанд - княз Борис, поема щафетата от августейшия си баща и става държавен глава на България под името цар Борис III. Понятия като "възшествие" - възцаряване, и "абдикация" - престолоотричане, които по дворцов протокол трябва да придадат достолепие на промяната, не бяха изречени. Нямаше време за това. Визуално не беше приложена и никаква коронация, парад или тържество. Цар Фердинанд бързаше да напусне страната, защото в общественото пространство

звучеше ехото на разбунтувалите се войници

при Добро поле и Радомирската република на Райко Даскалов. Броженията в страната притеснително подсказваха проблеми не само около бащата на фамилията, но и за самата царска институция.
"От този момент аз съм Ваш поданик, макар и да съм баща на Ваше величество" - с тези думи към сина си Борис Фердинанд се помъчи да придаде своя си декорация на сцената по предаване на наследството. Беше 3 октомври 1918 г. На другия ден бившият цар със припрените стъпки на беглец напусна България, вземайки със себе си трите деца - княгините Евдокия и Надежда, сестри на Борис, и брат му княз Кирил. Младият цар остана, за да продължи каузата на толкоз загубилата в очите на българския народ дейност на Фердинанд: три опустошителни войни в разстояние на 7 години, съсипано стопанство, разпокъсана държава, безкръстни гробове по бойните полета, нищета.
 Тикнат с доживотна присъда в затвора от същия Фердинанд, Александър Стамболийски се зае вече през 1920 г. подобно на Сизиф с тежката задача да помести заседналата в пропастта България. И младият земеделски водач поведе страната по пътя на избавлението. Подаде ръка на хилядите бежанци, на безимотните и нещастните, овладя жилищната криза и спря стремителното обезценяване на лева; постави наченки на съживяване на разстроената индустрия, пресече опорочената търговия и

вля живот в западналото земеделие

с един почти ленински декрет: земята на тези, които я обработват. По-нататък даде прицелен удар срещу незаконно забогателите, с желязна пета натисна спекулантите и на мястото на разбитата фронтова армия създаде славната трудова повинност; повинността просъществува за благото на България цели 70 години. Стамболийски устрои Държавен съд на виновниците за националната катастрофа след Първата световна война и ги прати в затвора...
През април 1923 г. бяха проведени поредните избори - Стамболийски искаше да узнае вярна ли е стрелката на неговите хоризонти. Резултатите бяха зашеметяващи: 212 депутати получиха мандат за упражняваната политика, срещу 33 против. Истината е, че този факт главозамая донякъде управляващите, но в неизмерима по-висока степен тласна към параноя, лудост и безумие - няма да се уморим да повтаряме! - злостната българска буржоазия. Тя видя интересите си избити от нейните ръце и съзря очертаващия се изгубен рай...


И в нашия случай се потвърди старият закон, че всяка власт заслепява, а абсолютната власт заслепява абсолютно. Земеделският съюз се раздели на враждуващи крила. Вярно, Стамболийски държеше жезъла, но погледът му все повече губеше ясните очертания на нещата. Той командваше всьо и вся, всекидневно правеше изказвания, произнасяше речи наляво и надясно, а

към депутатите от парламента се отнасяше като ротен командир

спрямо подчинените: указваше, наказваше, заповядваше. Към 17 години по-младия от него цар Борис Сакс-Кобур-Готски министър-председателят не криеше иронията си - "царят царува, но не управлява" и с жестове подчертаваше, кой е върховен повелител на страната...
След категорично спечелените избори през април 1923 г. правителството устрои в Пазарджик национален събор за ознаменуване на победата. Опияненият министър-председател прие на бял кон парада на Оранжевата гвардия, а до него без шапка на силното слънце, като наказан войник, стои изправен 29-годишният - все пак! - държавен глава. За своя беда Стамболийски никога не бе чел съветите на Николо Макиавели, отправени към неговия княз в началото на ХVI век: "Ваше превъзходителство, никога и никого не унизявайте! Унизеният от Вас Ви става вечен враг!..."
Бяха ли унизените и оскърбените, които започнаха да свиват юмруци срещу управлението на Земеделския съюз? И те, разбира се, но най-вече и най-паче - разбитите стари буржоазни партии и тяхната класа. Говорихме вече за техния изгубен рай. Тъй или иначе в началото на 1923 г. бе направено

обединение под звучното име "Народен сговор"

в което влязоха освен Военният съюз, следните партии: Народно-либерална (Боян Смилов), Народно-прогресивна (Цвятко Бобошевски), Демократическа (Янаки Стоенчев), Радикална (Петър Тодоров) и Социалдемократическа (Димо Казасов). От Народния сговор личаха имената на проф. Александър Цанков, генерал Иван Русев, полк. Христо Калфов.
На 9 юни демокрацията в България става жертва на антиправителствен преврат: министър-председателят Стамболийски, току-що получил 70 процента от гласовете на българския народ, е обкръжен в родната си къща в с. Славовица, пленен, съборен и - простете за нечовешката дума! - заклан.
Книги и изследвания за станалото излизат и ще излизат. Въпросът за ролята на цар Борис III в преврата продължава да е оспорван главно заради силния емоционално-класов момент на събитието. Отговорът е даден две години след преврата в книгата на един от заговорниците - Димо Казасов. Неговата книга "В тъмнините на заговора", издадена през 1925 г., предизвиква още тогава спорове, но всички дейци са живи и истината е доказана с историческа точност. Заговорниците се събират на 8 срещу 9 юни в дома на ген. Иван Русев. Присъстват Цанков, Вълков, Моллов, Калфов... Изработена е листата на новото правителство, прокламацията, както и проектоуказите, които предстоят да се отнесат на царя за подпис.
Димо Казасов подробно описва пристигането на делегацията в двореца Врана, влизането и търсенето на царя. Него го няма, потънал е в дън земя. В диренето се включва домочадие, прислуга, адютанти. Часът е 5 сутринта. Най-подир царят е забелязан да върви по една от алеите. Гостите се втурват, за да известят държавния глава за целта на посещението си. Царят се прави на изненадан и добре отиграва сцената със слисване и колебание, след което се чува височайшата му дума: "Бог да ни е на помощ. Желая от все сърце успех на преминалото през толкова изпитания Отечество..."
Новите изпитания следват от подписите на държавния глава: обезглавяване на законно избраното, но свалено правителство, потъпкване на Търновската конституция, Септемврийското въстание, атентата в "Св. Неделя", македонските убийства и... гражданската война през всичките години от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г.
Съвременници отхвърлят тезата, че подписът на царя е довел до убийството на Стамболийски. Не могат обаче да скрият истината, че на 23 юли 1942 г. Негово величество Борис III, цар на всички българи, утвърждава собственоръчно смъртната присъда над Никола Йонков Вапцаров.
Два часа по-късно великият български поет е покосен от куршумите, изпратени именно чрез подписа на цар Борис III...
Радой Ралин казваше: "Срещу цар цяр няма!"
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1052

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1026

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1016

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1086

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1022

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1090

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 967

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1089

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1050

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1045

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 994

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ