16 Ноември 2024събота15:46 ч.

Необходимият грешник

Борис Велчев - "втория" човек в партията, който изправя Първия на нокти

/ брой: 280

автор:Чавдар Добрев

visibility 3722

Отдавна възнамерявам да пиша за Борис Велчев, личност, около която витаят недомлъвки и слухове, а най-често я подлагат на премълчаване. През 60-те и 70-те години на ХХ век Борис Велчев обаче като крупен деец на БКП, достигнал положението на "втори" в компартията, решаваше възлови проблеми на националното развитие, реализираше новия партиен курс след Априлския пленум от 1956 г. Тодор Живков тогава зачиташе качествата на своя близък съратник и, струва ми се, това беше от полза и за партията, и за самия държавен и партиен лидер.
Всъщност нещата така се стекоха, че дейността на Б. Велчев е свързана с най-плодотворни етапи от живота на социалистическа България: и с нейната интензивна промишлена модернизация, и с преодоляването на сталиновата политика, и с търсенето на националния вектор, и с разширяването на демократизма вътре в БКП. Б. Велчев отрано и безкомпромисно отстояваше истината за българското минало и история на нова Македония. Би трябвало да се предположи, че влиянието на Б. Велчев върху Тодор Живков е било позитивно, особено що се отнася до необходимостта от съобразяване с мнението на останалите партийни ръководители, а и на широката маса от партийни членове и съмишленици.
По-нататък ще стане дума за

внезапното освобождаване

на Борис Велчев от постовете, които заемаше (1976 г.). Този акт стана под диктовка на Живков, отразявайки, наред с всичко останало, засилената воля на мъжа от Правец да съсредоточи в себе си цялата партийна и държавна власт. Може би преувеличавам "коригиращата" роля на Борис Велчев в управленския стил на Първия. Но факт е, че след освобождаването на Велчев у нас се разгръща времето на застоя, копиращо стереотипи от Брежневото властване. А също така в средата на 70-те Т.Живков сравнително по-смело започна да залага на т.нар. династичен принцип. 
Според мен по-плодотворни за реализацията на Живков като партиен лидер и държавник са онези етапи, когато в партийния апарат като "втори" се изявява Б. Велчев, а в структурата на държавната власт функцията на "втория" се изпълнява от Станко Тодоров.
Сега по-конкретно за живота и делото на Борис Велчев.
Не съм бил никога близък с Борис Велчев. Но по различни поводи съдбата неведнъж ме е срещала индиректно (и директно) с този виден деец на БКП.
Най-рано за Борис Велчев ми е разказвал съпругът на сестра ми - Марин Найденов, дългогодишен сътрудник на организационното направление на ЦК на БСП. Споделял е

с респект за най-добрия ръководител

за блестящия организатор в партията Борис Велчев. Разправяше, че е достъпен и човечен, че кадрите по места високо го ценят. Бил "морален", каквото и значение да влагаше в това определение зет ми, дванадесет години по-възрастен от мен.
По-късно в Института по изкуствознание на БАН, където работех, в секцията за изобразително изкуство постъпи Искра Велчева - дъщеря на известния партиен фактор. Но тя бързо се увлече от художествената критика и преподаването в Художествената академия, та се премести на основна работа там. Спомням си, че беше омъжена за руснак с фамилия Панкин, твърде експанзивен и може би леко авантюристичен субект. После се запознах с Иля, малкия син, който пишеше стихове, интересно, с уклон към "модерна", Левчев ги печаташе в "Литературен фронт". Иля беше до болка влюбен в литературата, импулсивен и вероятно малко наивен, доверчив, с възможности да работи в различни сфери на изкуството, в неговия случай освен в поезията и в киното.
Най-късно, в началото на 90-те, по време на работата ми в Българския културен център в Москва се запознах с големия син Владимир. Като директор на центъра имах шанса една година да общувам с посланик Владимир Велчев, който ме порази с интелигентност, изтънчена култура, духовен финес, безспорен професионализъм. Неговото овладяно държание и жестове го отличаваха от безпардония маниер на други наши дипломати, демонстриращи в чужбина грубиянщина и провинциална безцеремонност.
С Борис Велчев "очи в очи" се срещнах за по-дълго след ноември 1989 г. Интересно ми беше как изглежда

свален от високо партиен кадър

до каква степен живее с чувството си за реванш към Т. Живков, как реагира на обществените промени, доколко ги приветства или отрича.
За моя изненада на ул."Антон Иванов" 25, на третия етаж, заварих Борис Велчев в добро разположение на духа. Така, както беше седнал на масивния стол, той излъчваше самочувствие,  годините не бяха ерозирали красивата осанка на тялото и едрия, мъжествен овал на лицето. Виждаше се, че държи на външния си облик, примесен със суетност, която добавя обаяние на посетените от възрастта индивиди. Направи ми впечатление, че е диалогичен, умерен в съжденията, чужд на първичния инстинкт за възмездие.
Гледаше на току-що отшумелите събития от разстояние, смяташе ги за неизбежни, наблягаше, че социалистическото ни движение трябва да извлече сериозни поуки от своето историческо поражение. Изброяваше греховете, които той и неговите другари бяха допуснали, за някои от тях укоряваше Първия, мислеше, че е можело да се избегне етическата криза, довела до отдръпване на народа от БСП-елита. Не боравеше с категории като "човеколюбие" или "толерантност", но практически това имаше предвид. Явно теоретическите си познания черпеше от живота край него.
В моята памет той и преди тази среща съществуваше като жизнелюбив и човечен ръководител, способен на грешки, но и в състояние да прости чуждия грях. Според мен на Б. Велчев "нищо човешко не му беше чуждо",

той съзнаваше противоречивия и многоезичен ход на битието

В живота ми се намеси, също без да ме познава, издълбоко. Защити мен и Стефан Гецов от клевети, стигнали до обсъждане в Секретариата на партията. Защити ни на доверие, но с видим пиетет към хората на културата, към голямото дарование на актьора Гецов. Смятам, че той и тогава е притежавал вътрешно усещане за тоновете, багрите и знаците на изкуството и в отличие от сектантите е разбирал с каква неповторимост е обгърнат светът на литературата и изкуството.
Не зная доколко е известно, но Б. Велчев изигра огромна роля за закриването на лагерите в началото на 60-те. През 1961 г. като секретар на ЦК на БКП той оглавява група, в която влизат Апостол Колчев, Съботин Генов и др. Посетил основните лагери, излиза с предложение пред Политбюро за закриването им (Велчев посещава лагерите в Белене, Ловеч и Скравена). На конкретното заседание възниква и въпросът да бъде освободен от длъжност заместник-министърът на вътрешните работи Мирчо Спасов, отговарящ за режима в цитираните лагери. Живков обаче наругал здраво М. Спасов, в последна сметка "спасява" своя приближен - призовава за снизхождение, тъй като бил заслужил другар. Любопитно е, че Б. Велчев при визитите в лагерите пожелава да отиде сам в помещенията, без охрана. Така получава достоверна и откровена информация от потърпевшите. Показателно е още, че Б. Велчев преживява емоционално видяното, то дълго го държи под напрежение.
Има и един анекдотичен епизод. Няколко години по-късно бивш лагерник благодари на Велчев за парите, с които му услужил, за да се върне от лагера в родния си край.
Мъча се да намеря обяснение за подобен тип поведение, което се отнася и до

чувствената непоносимост спрямо насилието

с нотка на сантиментална съпричастност към жертвите. Едно таково душевно устройство и катарзис не е ли с източник семейният кръг от балканското Етрополе, съхранил традиционните начала на българския светоглед? Не влияе ли общественият ангажимент на бащата на Б. Велчев, член на Демократическата партия, на чичото - социалдемократ и комунист?
А може би тук доминира идеализмът на младежа (Б. Велчев е роден през 1914 г.), който без колебание се хваща за революционна дейност. И като първи секретар на Централния район на София, и като заместник на ръководителя на партийната организация в София (1940 г.- 1941 г.), Велчев се нарежда между първите участници в антифашистката съпротива на софийската организация.
Заради активна противодържавна дейност през ноември 1941 г. той е арестуван, а през февруари, 1942 г. - осъден на смърт. Процесът, в който Велчев бива съден, носи името "Пощенския" и по мащаби е сравним с процеса от юли същата година  срещу Цвятко Радойнов, Антон Иванов, Атанас Романов, Никола Вапцаров и др. Детайл е, че след смъртта на Борис III и възцаряването на Симеон смъртната присъда се заменя с доживотна.
Навлизам в тези страни от биографията, за да запитам: а дали там, бидейки осъден (917 дни в очакване на екзекуцията), Борис Велчев не е достигнал до по-зряло разбиране

за революцията като свобода и справедливост

Не се ли е обрекъл, чакайки кобния си час, да остане верен на своята партия и народ на всяка цена? Може би тъкмо това предразположение на духа го е предпазило от аморализма на системата, налагана у нас през 50-те години на ХХ век.
Малцина познават житието на Борис Велчев. Заради това ще допълня, че той извървява определен път, преди да стане "втори" човек в партията.
След 9 септември 1944 г. работи в Областния софийски партиен комитет, през 1951 г. става втори секретар и за кратко първи секретар на ГК на БКП -София. После през 1955-1958 г. завежда организационния отдел на ЦК, за да поеме през 1958 г. поста първи секретар на ОК на БКП - София. През 1959 г. е избран за секретар на ЦК, а от 1962 г. до 1965 г. работи като председател на Комитета за партиен и държавен контрол. През 1962 г. е вече член на Политбюро, като от 1971 г. е определен да води Секретариата на ЦК. През тези години е член  на Държавния съвет (1971 г.- 1981 г.), народен представител, получава званието "Герой на социалистическия труд", три пъти носител на орден "Георги Димитров".
На 13 май 1976 г. обаче на специален пленум (за първи път се провежда пленум, посветен на едно лице) го свалят от всички постове с изключение на участието му в Държавния съвет. Предлогът е, че е солидарен с идеологическите и субективни грешки, допуснати от сина Иля Велчев като режисьор на филма "Завръщане от Рим" (сценарист е Антон Дончев). Довод, фалшив и откровено преднамерен.
Има различни версии за детронирането на "втория" човек в БКП. Но всички те отразяват практиката на Т. Живков периодично да се освобождава от съответния "втори" в партията и държавата: било заради властова целесъобразност, било заради ревност и мнителност.
Според близки на Б. Велчев Тодор Живков, който сам издига на такова равнище кадъра от Етрополе, постепенно започва да се поддава на слухове и интриги в смисъл, че Б. Велчев застрашава непоклатимите му позиции.


Първият официален сблъсък

между Т. Живков и Б. Велчев се случва във връзка с Тезиси за младежта (1968 г.). Тогава Първия ненадейно отхърля проекта, изготвен от колектив под ръководството на Б. Велчев, за да наложи проекта, съставен от персоналния му съветник Нико Ахиел.
Вторият сблъсък се разиграва на Търновското съвещание през 1973 г. с тема за работата на партийните организации. След изнесения от Б. Велчев доклад става пределно ясно, че авторитетът на "втория" е пораснал неимоверно в партията, цитират го под път и над път, а това изправя Първия на нокти.
Зад тези кулиси на конфликта се открояват други ситуации. В началото на 70-те години, и най-вече към тяхната средина, Тодор Живков вече е започнал да издига на възлова държавна позиция своята дъщеря Людмила, с оглед да го "наследи" и по партийна линия. Това означава, че "стари" кадри като Б. Велчев стават ненужни и опасни, доколкото биха могли да оспорят подобно развитие с привкус на фамилно препредаване на властта. Напред се предвижват кадри, близки до Людмила Живкова, като бъдещия "втори" в БКП Александър Лилов, като контингента от хора, обвързани със звеното за сигурност в ЦК, подчинено на Мирчо Спасов.
Разбира се, не бива да се забравя и "приносът" на ръководителите на кинематографията в стъкмяване на обвиненията за филма "Завръщане от Рим". Поръчано е било да се покаже, че именно Б. Велчев

издига безпринципно членовете на своето семейство

Би трябвало да се има предвид и психологическият аспект: вероятно Тодор Живков се е дразнел от самостоятелното поведение на Б. Велчев, който продължава да се държи с Първия като равен с равен. Като сол върху рана са послужили три срещи на Борис Велчев с ръководни кадри от телевизията, МВР и Софийската партийна организация. Няма как Живков да не е открил в тези срещи заплаха за властовото си положение.
Борис Велчев завърши живота си на 26 май 1995 г., без да е дал публично обяснение за драматичната си участ. На погребението му и аз казах няколко думи - в онзи момент бях член на Висшия съвет на БСП и депутат. Продължавам да мисля, че днешната българска левица е длъжник пред един истински революционер - Борис Велчев, отдал себе си на борбата за смислен човешки живот. Това усещане за неизпълнен дълг ме накара да се върна към образа му на безкористен строител на социалистическа България, на достойна личност, направила много, за да бъде партията жизнена и силна, способна на критика и самокритика, но и за морално пречистване.
 


 

 


 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1133

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1119

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1128

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1196

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1106

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1183

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1043

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1176

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1135

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1127

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 1069

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ