Защо отново за предателите?

Ние, българите, май наистина така си живеем от векове - в страх и опасност. И дори сега, потънали докрай в новата консуматорска цивилизация и вечно неудовлетворени, загубили сякаш цялата си духовност и преданост към предци и минало, ние забравяме, че нашата неприязън към всичко, което ни заобикаля, недоверието към държавата и институциите, произхожда не само от начина на управление, но и от чужди внушения и собствени прегрешения, които обикновено наричат предателство. Учудващо е, че напоследък ту тук, ту там четем писания, в които се задава въпросът кой е предател в миналото, свързано с турското робство или османското присъствие. Това напомня на онзи стар спор за поп Кръстьо, който десетилетия беше нарицателно за предателство, а после се появи тезата, че това не отговаря на действителността. Всеки народ си има "черни овци", но не всеки народ може да каже, че поробителят му, т.е. "етническите турци от преди 1876 година са презирали "гяурите", но поне не са били предатели".
В години, когато народът ни, за да оцелее, се нуждае преди всичко от единение, за да извърви трудния път на догонване на европейския стандарт, а за да просперира, трябва да преодолее взаимната си неприязън, следствие от смазващата смяна на системата, някои поставят въпроса за

 предателствата по време на
  Априлското въстание

 които се оказват дело само на българи, а зверствата при потушаването му са извършени от башибозуци, т.е. "сбирщина за плячка", състояща се от албански, цинцарски, кюрдски, черкезки, татарски, каракачански, ромски, помашки/!/ и дори български лица, но не и турци. Кому е нужно сега да се прави такава подмяна в традиционни представи за 5-вековното ни робство, защото то си е робство, дори да го наричаме липса на независимост? Защо някой е решил, че може да се разклаща потенциалът на нацията, като се внушава, че българите са всъщност предателите на своите бунтовни синове, а редовната турска войска "предпочитала да преговаря с въстаниците", и то по нареждане на своя султан, посъветван от европейски дипломати? Не е ли най-малкото неуместно точно в наши времена да се набляга на факти за предателства на българи от българи във връзка с такива свети за всеки българин събития като Априлското въстание? А може би някой много се старае да пробутва лекичко тук новоосманската доктрина за "реформиралата се през ХVIII в. Османска империя" и за българите като някаква провинциална част от нейната общност? 
Факти за предателства винаги ще се намерят и не само у нас. Спомнете си за Франция в началото на Втората световна война. Но французите са мобилизирани да възстановят страната си след войната чрез подвига на Съпротивата, а не чрез акцентиране върху предателствата на свои съграждани. Предателите са обикновено единици, а духът на нацията се поддържа с помощта на примера на героите, на справедливата им кауза, на честния им и справедлив начин на живот и действия. В тази връзка да си спомним за нашия национален идол Левски, който е искал и се е борил за независима държава за всички в нея, в т.ч. и турци. След Освобождението с етническите турци повече от век живеем заедно и заедно сме били по фронтовете в името на отечеството. По съседски никога не сме се мразили, повечето от нас не са живели охолно и не е имало съществени причини, за да си причиняваме болка едни на други. Обикновено помощ сме търсили първо при съседа. Тук изобщо не става въпрос за т.нар. възродителен процес. Може би затова някак нелепо изглежда в настоящия момент да заменяме ученото десетки години по история с нови факти, които не е ясно чии интереси обслужват, но при всички случаи ще нагнетят допълнително негативизъм и отчаяние сред народа ни, защото се оказва, че сами сме си предавали въстаниците, а ако била въстанала Враца, едва ли не и Ботев е щял да оцелее. В исторически аспект няма "ако", защото събитията стават и се анализират, умните успяват и да се поучат от тях, но "ако" не е реално да се обсъжда. Дори и Ботев да е убит от свой, това не намалява подвига му и не трябва да унижава народа ни. Сега повече от всичко се нуждаем от

положителни примери

и къде да ги намерим освен най-вече в историята? А ако там някой вкарва нови факти, които ни карат да гледаме в земята, как ще гледаме напред? Кому е нужно да знаем, че турците в България през 1876 година имали вече мироглед сходен с този на нашите богомили от Х век? Османската империя си е и турска и политиката на днешна Турция по отношение на "неоосманизма" си е дейност на турската държава. Там правят достатъчно филми на тази тема и има достатъчно доказателства, че и това не е случайна приумица. Ние си имаме нашата история и дали бъдещето ни ще е светло, зависи и от нас. Едва ли такива нови факти ще ни помогнат да преодолеем препятствията на прехода и вместо да се обединяваме, ние все си търсим поводи да се разделим, да се принизим, да се страхуваме от всичко и всеки. Турция и турците си имат свой път и своя история, включително и османска. Те наистина, поне в миналото, нямат навик да нарушават договор. Дори и да не са империя, имат и днес своя уредена държава. Просперираща според икономическите им показатели през последните години. Едва ли е уместно да се упрекваме и доказваме нелицеприятни прояви, които повече ще ни разделят нас като народ, а и ще породят неевропейски чувства към съседа ни. Нали и те гледат към Европа? Наистина е опасно, когато се търси истина, която никому не е нужна, защото истината винаги има две страни и всеки я използва в свой интерес. Какъв е интересът на хората, които сега ни казват, че сме били предатели, например при Батак? Нима българите не презират търгашите, предателите, подлеците, убийците, че това да се приписва като ценно качество на турците, които са владеели нашите земи векове? Да, Ботев е казал, че за "парата залага си и жената", помним и "не народ, а мърша", но това не е попречило да си залагат главите за този народ, да жертват всичко свято в името на свободна България и да останат в сърцата и душите ни с подвига си, а не с огорчението от предателствата на свои и по-често позамогнали се дори в робството хора. В името на тези наши предци, в името на единството на нацията ни, в името на вдъхновяващата вяра в собствените сили, която ще ни е необходима за нещо повече от оцеляване, не е нужно да се самонаказваме с обвинения като предатели в едно събитие като Априлското въстание. Защото и днес има хора, които в името на парата са готови на всичко. Народът ни като цяло не заслужава такова клеймо, а иначе "на всеки според заслуженото".