Вулканичният талант на Стефан Гецов
80 години от рождението на големия български артист
/ брой: 174
Ще си позволя да говоря като свидетел на сценичното ни минало. Свидетел и на творческото дело на един от най-големите български актьори през ХХ век - Стефан Гецов. Личност необикновена, заредена с мощно въображение и усещане на стихиите, които движат битието. Още с дебютните си роли Стефан Гецов показваше, че е враг на дребното потребителско поведение, че ненавижда филистерите, удобни за всяка конюнктура и всяко господство в обществото. С всяко движение на сцената той демонстрираше характер и царствено величие, придържаше се към класически канони и мерки, което го караше да чертае внушителни визии между изкуството на романтизма и изкуството на реализма.
Може би най-определено, в сравнение с останалите представители на актьорската ни школа, Гецов придърпваше ролята към себе си и собствения си натюрел, вместо да влиза в "кожата" на образа. Върху всеки образ, в който се превъплътяваше, той налагаше силата на своята индивидуалност. Блазнеше го да изобразява човека с качества, цялостното му присъствие, ненакърнената му природа, духовната му устойчивост. В кръвта му живееше сякаш спомен за древното изкуство на героите с техния неподправен свят и "невинност" в проявите. Онова, което е продукт на модерната епоха и се изразява чрез трите вида отчуждение на хората - от себе си, от природата и от обществото, сякаш не беше го докоснало. Като олимпийски бог той си играеше със съдбата на отделните персонажи покрай себе си. Подчиняваше ги на волевите си реакции, уреждаше диалог между светостта и порока, светлината и тъмата. В този план той не беше "гъвкав" и достатъчно "мобилен". Антипод бе на огрения от слънце и ум слуга във френската комедия, на палячото, клоуна с менящите си маски във всекидневието. Не му достигаше като че ли чувство за ирония, защото го беше завладяло съзнанието, че сценичната действителност е пространство за разгръщане на сериозни жизнени двубои.
Гецов беше последният ни актьор, който вярваше изцяло, че театърът е център на мистични игри, че тук доминира сакралното начало, което обаче губи позиции в съвременността. Затова, докато режисьори като Леон Даниел например вървяха по посока на уличния театър, на плебейското действие, лишено от церемониалност и съвсем близко до участта на персонажи, излезли от Гоголевия шинел или от естетиката на оцеляването, пронизала така наречения Чаплинов "малък герой", Гецов като един Дон Кихот възстановяваше стари крепости и стар благороден морал, воюваше с великани - символи на световното зло, жертваше се заради каузи, облечени в рицарски одежди.
Гецов наистина боготвореше изкуството на Народния ни театър "Иван Вазов". Като старообрядник държеше на разделението между сцена и зала, излизаше в защита на сценичната кутия, загърната със загадките на театралната завеса, отстояваше нещата да не се променят заради моди и новаторства, да се спазват правилата на ритуалите, което правят от сцената сцена.
Като главен драматург на Народния театър в началото на 80-те аз изповядвах по-други възгледи от Гецов. Смятах, че е нужна промяна в идеите и стила на неговата сцена, за да не прилича повече на "императорски", за да се премахне подмяната на реализма с отгласи от романтичното изкуство; да се уловят нови интонации от времето, в което живеем, да се установят други контакти със зрителите. С една дума, искаше ми се да обновим работата на театъра, и неслучайно заедно с директора Дико Фучеджиев, поканихме на гастрол модерната режисура в лицето на Леон Даниел и Вили Цанков, като на камерната сцена си позволявахме по-системна реализация на "експерименти". И струва ми се, че това беше полезна и успешна практика.
Но тя не се хареса, никак не се понрави на Гецов. Затова на актьорско събрание той се вдигна на "бунт" срещу този тип театрална политика. Със заплашителен глас, нетърпящ възражение, Стефан тогава се обърна към мен, забравил, че неведнъж сме другарували, а и бохемствали под диригентската палка на поета Георги Джагаров. Така да се каже, "помете ме" като вреден за театъра адепт на модернизма. Каза дословно: "Чавдаре, ти си позволяваш да подменяш богатата виенска мебел с талашит." Традицията - това беше, образно речено, "виенската мебел", а експериментът - "талашитът".
Разбира се, мащабността на персонажите му в никакъв случай не беше външна, показна. Тя струеше от дълбочината на характера, който актьорът градеше, от преживяното потресение на персонажа му, че толкова непоносимо огромна е пропастта между силния и цялостен човешки дух и пошлия, все по-издребняващ живот. Тоест, конфликтът извираше не толкова от вътрешното степенуване на качествата, от разлома между страстите и помислите, колкото от несъвпадането на запазената "тотална" представа за индивида и заобикалящата го среда, която непрекъснато опровергава гордото му самосъзнание. Лично на мен това ми въздействаше тягостно като виждах как прекрасни субекти, изобразени от Гецов, са принудени да се гърчат, обкръжени от лилипути, които фактически ръководят процесите на човешкото ни мироздание. Как враждебна енергия ги заставя да съществуват на "чужда улица", как тяхната светлина единствено в избрани мигове се докосва до себеподобни, за да изтлее в лабиринти без изход.
За първи път на софийска сцена видях Гецов в "Нора" на Ибсен (филиала на Народния театър на ул. "Раковски"). Актьорът играеше доктор Ранк, а образът на Нора се изпълняваше от Мила Павлова. И до ден днешен в съзнанието ми се изрязва силуетът на застарелия мъж, достолепен, почтен, самотен и душевно затворен, който се откроява в море от укротени и изхабени чувства, от приспособленства и парадна празнота. Всъщност, тук доктор Ранк на Гецов бе единственият жив организъм, който разбира душевната съпротива на Нора, прозира в моралната й чистота, в красотата на нейните вътрешни пориви.
Гецов успя да внуши също, че контактът между Нора и Ранк е обречен, че само мигът разшифрова езика на възможната/невъзможна хармонична връзка.
В образа на Отело Гецов доказваше как външният свят, с неговите интриги и коварства, нанася смъртоносна рана върху героя - изключение, съхранил съкровища от физически и етически енергии. Този драматизъм, бликнал от контрастите между човека и средата, може би туширан, затова пък красноречиво поднесен, се забелязваше и в начина по който актьорът скулптира Георги Димитров пред Лайпцигския процес.
Въобще Гецов инстинктивно се насочваше към подчертаване на една от чертите на персонажа, като не позволяваше да се подрони представата за възвишените природни свойства на човека. Когато рисуваше пороците на Големанов, Гецов предпочиташе да посочи колко крупен и опасен негодник е неговият персонаж, как не бива да се трактува през призма на водевилната щриховка. Отрицателни сили, наследени от миналото, се зареждаха в кариеризма и големеенето на българския кандидат за държавническа слава.
Това, че героите на Гецов са монолитни и величаво скроени, придаваше особен аромат на неговия Нещастливцев от "Лес" на Н. Островски.
Когато играеше Митя Карамазов актьорът ни убеждаваше, че неговият персонаж е най-поривният, най-интуитивният, най-първичният, но и най-честният между братята, че е пълноценен индивид, който не надява маски.
В събития на театралния ни живот се превръщаха много от изпълненията на актьора. Така той даде свой принос в осветляването на прокурора Войнов от Джагаровата пиеса "Прокурорът" - властен мъж, който проповядва нови морални и идейни принципи.
Почитателите на театъра няма как да не са запазили възпоминание за блестящото изпълнение на Гецов като Иван Шишман от едноименната пиеса на Камен Зидаров: трагически разлом между потенциала на историческата личност и времето, в което е принудена да съществува; мощ на волята и външни обстоятелства, които подготвят национална гибел; величаво понасяне на страданието и съзнание на финала за финала на България. По този начин Гецов осмисли дълбоко проблема за родолюбието на държавника и човека като философия и реалност.
Може би връх в артистичната кариера на Гецов е сътвореният от него образ на Егор Буличов от "Егор Буличов и другите" на Максим Горки. Сложен и противоречив човек, необятен като руската душа, идеалист, но и свързан с човешкия делник, творец по рождение, но предопределен да прекара живота си в чужд свят, "на чужда улица", да понесе мъките на своята руска действителност, и то в самия край на битието си.
Споменах, че на Стефан Гецов му допадаха герои от "горните " етажи на обществото - и като вътрешен заряд, и като социално положение. Затова толкова често се срещаха в творчеството му конфликти между висок дух и нищожно материално състояние, между царственост и маломерно съществуване. При избора на ролите актьорът беше страшно придирчив и несговорчив. Рядко се съгласяваше да изпълнява персонажи, за които смяташе, че са чужди на дарованието му. Понякога достигаше до абсурди. Такава беше манията му - желание да изиграе непременно най-висшестоящи персони, за предпочитане царе и известни пълководци.
Ето един забавен епизод. В театъра по онова време бяхме загрижени, че големият творец Гецов отсъства от афиша на внушителния репертоар. Затова се договорихме (главно Фучеджиев) руският режисьор и актьор Сергей Бондарчук да постави в Народния "Борис Годунов" от Пушкин - с Гецов в ролята на Годунов. Пристигна Бондарчук. Запозна се с възможностите на нашите актьори, проведе отделни разговори с тях. Накрая отсече: Гецов ще изпълни ролята на болярина Шуицки. Според мен по-интересна и по-драматична роля в сравнение с тази на Годунов. Гецов обаче реагира обидено. Как така, той трябва да играе "името" на творбата, самия "цар". Бондарчук не отстъпи и така се провали идеята за подобен спектакъл у нас. (Ако сте забелязали, драги читатели, и в сериала "На всеки километър" Гецов се превъплъщава ни повече, ни по-малко в генерал!)
На 3 юли т.г. Стефан Гецов щеше да навърши осемдесет години, ако не беше си отишъл от белия свят през 1996 г. В медиите тогава нищо не се спомена за блестящия Стефан Гецов. Пълно мълчание. Само в отделни рубрики скромно се напомняше, че на тази и тази дата е починал актьорът Гецов. Честно да си кажа, не се изненадах. Логично е в това наше време на издребнени нрави и криминални типове на власт, на нравствен упадък и дребнави характери, на зомбирани същества актьор като Стефан Гецов с неговия пиетет към едрите черти на човека, към героя-изключение, към благородството като онаследена мяра на личността, към достойнството, което може да лети, да бъде "излишен", "наказан", детрониран и на юбилейния му рожден ден. Иначе Стефан Гецов още приживе си осигури място сред първенците на българския театър със своите странности, но и със знаменитите си прониквания в територията на човешкия дух в неговото българско измерение.