Въобразените пространства на поета Нино Николов

Навършиха се 10 години от смъртта на поета и преводача Нино Николов, един от емблематичните поети на поколението, което дебютира в края на 50-те и началото на 60-те години на XX век. През своя живот Н. Николов написа и издаде поетични книги, които се отличават със силно индивидуално присъствие. Като преводач на унгарска поезия той достигна върхове, примери за забележително преводаческо майсторство. Преведе класическия епос "Калевала".
С Нино Николов завършихме един и същ университет "Лоранд Йотвьош" в Будапеща през 1951-1955 г. Станахме много близки приятели и това приятелство продължи и в България. Спомените, които предлагам в "Пегас", са от будапещенските ни преживявания.

*  *  *

Някъде бях писал, че Нино Николов изигра голяма роля в моето развитие, не формиране на нрава, не в професионалната реализация сама за себе си, а в развитието ми като проглеждане за законите на една далеч по-сложна и изплетена от противоречия действителност. Самият Нино спояваше органика и студено съзнание. Влюбчив до крайност, което означава и висок волтаж от наивност и спонтанно увлечение, той умееше мигновено да разчете трудната ситуация, да направи верните изводи, без да се поддаде на екстаз. Нямаше как да не са истински словата му, че е бил победител на математическа олимпиада в софийската гимназия, завършена от него. Що се отнася до твърденията му, че владее отлично шаха, в това получих възможност конкретно да се убедя.
 Новопосветен жител на Будапеща, аз се вкопчих в Нино, за да ме въведе в потайностите на огромния град. А на него му беше приятно да посвещава в професии и хобита неофит-дилетант като мене от далечния Ямбол. Нино първи ме заведе в кафене, показа ми как трябва да се поръчва единично и двойно кафе, как трябва да се поиска чаша коняк. И че не бива да се говори на висок глас, а тихо, шепнешком, като дискретно се оглежда аудиторията, дай боже да има в тази аудитория и млади момичета (в Унгария беше прието жените масово да посещават подобни заведения без придружаващи ги мъже). Нино ми даваше съвети как да се ухажват жените, да не се прибързва, но и да се спазва тон на деликатност.
Пишеше стихотворения и въобще не се съмняваше в блестящото бъдеще, което му предстои. Говореше като за равен с равен във връзка със свои срещи в София, било с Павел Матев, било с Иван Пейчев. Обожаваше Ив. Пейчев, струва ми се, че го привличаше идеята за свободно човешко съществуване, неподвластно на ограничения. Изказваше се с видим пиетет за поезията на Иван Радоев. Познавал още и Павел Вежинов, и него го споменаваше по малко име. Аз от своя страна слушах с радостно чувство, че моят приятел е толкова запленен от лириката, че сам твори стойностни творби. В една от кулминациите на бохемските ни истории успяхме за съвсем кратко време да наемем квартира току до колегиума, на онази, същата стръмна уличка. Там очи в очи съм виждал как Нино пише стихотворенията си, обикновено привечер, когато изпадаше в особено настроение, сякаш оглушал за околния свят. На сутринта, прекарал безсънна нощ, той ме будеше изпод тънкия юрган, за да ми чете новите си стихове.
Тогава ми прочете стихотворение, което ми беше посветил. Казваше се "Под звездите" и се появи в първата му стихосбирка "Споделени минути" (1959). През онези години Нино изживяваше искрено раздялата си с България, като с романтично вълнение разкриваше идеята за пътуването, за разделените пространства, които ги свързва човешката обич. София и Будапеща, градът на първата му младост, се бяха превърнали в топоси на поетичното му въображение. И в "Под звездите" Нино се изповядваше, че "земи далечни властно ме зоват", че погледът му жадно търси "да разкрие новите места". А началото започваше така:

Не знам защо, но винаги на път
приятно безпокойство ме вълнува;
земи далечни властно ме зоват,
не аз - а сякаш те към мен пътуват.

Стихосбирката на Нино Николов беше една от първите появили се от печат книги на поети от моето поколение. И той ликуваше, още повече, че редактор му беше Никола Фурнаджиев, а издателството "Български писател". И досега изпитвам вътрешно неудобство, тъй като навремето сметнах "Под звездите" за прекалено наивно като изказ стихотворение и не изразих бурна радост от посвещението. А това може би е обидило моя приятел.
Аз например смятах за емблематична негова творба "Лорка", защото в това произведение пулсира живият образ на испанеца, защото усещах изтънчено, но и строго изображение на испанската чувствителност и свят. Любомир Левчев написа своя стихотворен опус за Лорка, но много по-късно. Именно Левчевите стихове получиха широка популярност и засенчиха изповедта на Нино, към която не е излишно да се обърнат почитателите на истинската лирика.
По-късно го признаха за един от изтъкнатите лирици на нашето поколение. Но винаги с белег на недооценка, на премълчаване, с намек, че все пак не спада към имената от първата редица. Искал съм да си обясня този факт на незаслужено пренебрегване и съм стигнал до няколлко обяснения. Нино прекара много години в Будапеща като журналист. Това го раздели от естествената литературна среда у нас и колегите. Даже близките му тогава го приемаха като "гост", дошъл за кратко в родния си край. Освен това той постепенно се ориентира към изкуството на стихотворния превод, където приносите му са забележителни. Превел е десетки хиляди стихове от унгарската поезия - от древните й образци до нейните съвременни оригинали, преводач е на класическия фински епос "Калевала".
Но има още един повод, който според мене е по-важен. Участта на българските писатели, завършили в чужбина, поначало е подобна на Ниновата. Защото през годините на следване зад граница младият автор се разделя не единствено с живота си в отечеството, но и от връзки с поетите, белетристите и драматурзите на своето поколение. Например другите поети от нашето поколение през петдесетте години са намирали различни начини да общуват - в университета, в студентските литературни кръжоци, по мансардите и бедните квартири, буйствали са в кръчми и ресторанти, заедно са проправяли пътеката на бъдещия си успех. Докато завършилият в чужбина литератор е изолиран от движенията в родната литература, трупа знания, които са по-различни от тези, които усвоява младежът в България. Нино беше изпреварил като опит и житейска мъдрост младата поетична смяна у нас, той усещаше това и трудно го прикриваше, след като завърши висшето си образование.
Нино има цикли с любовни стихотворения. Но аз зная, че най-дълбоко увлечение изпита по едно българско моиче, което прекара своя живот в емиграция. Известно време то живя в Будапеща, по-късно на Запад. Установи се, доколкото ми е известно, в Канада. За Нино това момиче въплъщаваше конкретно влюбване, юношеска мечта за жена и литературен идеал. След години той говореше носталгично и тъжно за момичето с "доверчиво рамо", което се казваше Чилла. Нищо чудно да е допълвал името Чилла с буквата "г" и така да го е превръщал в "Чиллаг", на унгарски "Звезда". Но най-красивото и най-модерно като стилистика, най-изненадващо като словесна организация беше стихотворението му "Мой малък Колумб", което той написа през втората половина на 50-те години, за да заяви своя поетичен профил.

* * *

Нино Николов почина през 2002 г. от рак на белите дробове. Изумително е с какво самообладание той понесе страданията от последните дни. Сякаш му беше неудобно да се показва пред колегите си, че е обречен, че е изправен пред последното изпитание на живота. Беше станал по-вглъбен, по-тъжен в най-близък кръг, студенината в очите му се беше стопила, обзет от състояние, подобно на религиозното. Оживяваше се, когато в разговор помежду ни споделяше своята нова мечта: да бъде официално призната евтаназията, за да могат хората да умират в самозабрава под звуците на музика, която утешава.
След смъртта му, със съдействието на нашия приятел поета, критика и издателя Иван Гранитски, подготвих избрани стихотворения на Нино, като написах и предговор, в който дадох оценка на творческите му приноси. Може би трябваше този текст (той се появи в унгарското списание "Унгарски дневник" - март 2011 г., издание на техния писателски съюз, в рубрика, посветена на поета и преводача Нино Николов) да види бял свят, докато Нино беше жив. Но както става често, признанията идват със закъснение.
 

Лорка

(Фрагмент)

Той виждаше света в зелени краски
и винаги
при лунна светлина:
леандрите -
прегънати от ласките
на вятъра в оная равнина.

Маслините
за него бяха черни,
мастилени зеници на момиче,
момичетата - верни,
когато ги обичаме.

Самият той бе щедър в любовта си -
тореадор,
испанец
и поет.
Не носеше китара,
а - паласки
и пистолет.

О, Федерико Гарсия,
мечтателю,
защо все тая песен е в душата ми?

... Лимоните цъфтят.
Платата - в злак.
Летят зелени албатроси
над кипарисовия бряг.
Огромни кораби
с бухлати
и разпокъсани платна
в небето е подгонил вятърът
към нечия страна...


Мой малък Колумб!

Нямаш ти параходи тримачтови,
с тесен куфар кръстосваш света.
Не откри континенти.
С обувчици лачени
не остави по вечния пясък следа.

И какво от това,
че преплува морета,
че се вози на рикша
и чардаш игра,
че видя бели нощи,
Биг-Бен,
минарета...
Не дочака ти никъде
светла зора.

Булеварди,
часовници,
столици стари.
Кратки срещи,
раздели
и къси писма...
Те те гонят,
настигат по чуждите гари
и не питат:
- Не си ли сама?

Чуй ме, Малък Колумб:
спри гонитбата с вятъра!
Без родина,
без дом
няма радостен път по света.

Вчера
в Буда ме срещнаха стари приятели,
клони сведоха, дълго шумяха с листа:
- Ти се върна,
 а тя?