Нежеланата война на Обама?

Когато още в първите часове на международната операция под кодовото име "Зора на Одисеята" френските самолети разкъсаха колона от военни машини на либийската армия близо до Бенгази миналата събота, президентът Обама, странно за неговата склонност към словоохотливост, запази странно мълчание в Бразилия (в рамките на графика на латиноамериканската си обиколка), като се задоволи само с кратки коментари. Ако проследим видимата пасивност на американския президент, нека се опитаме да я свържем с факта, че в продължение само на три часа над 100 крилати ракети се изсипаха по двадесетина цели в Либия, което знаменателно бе обобщено от Уйлям Гортни, старши офицер от обединения комитет на началник щабовете на въоръжените американски сили, с изявлението, че това е само "първата фаза. И нищо повече. Точно в този момент, когато всички очакваха да чуят нещо далеч по-съществено, що се отнася поне до позицията на американската администрация за ситуацията около Либия, подобно признание само подсказа, че САЩ започват нова, до голяма степен непредсказуема относно крайните резултати и евентуалните сътресения в световното политическо пространство война. Макар и с известна неловкост, неприсъща в реториката на американската администрация, се прокраднаха уклончиви обяснения, но и все пак - признания, че именно тази "първа фаза" се превръща реално в Първата война, започната от Барак Обама.
Деликатното положение, пред което се изправи президентът, беше не толкова започването на бойни действия на няколко държави срещу режима на Муамар Кадафи, колкото желанието на американската администрация да си даде достатъчно време в политически план да обмисли следващите си ходове. Така или иначе за всички беше станало ясно, че САЩ не само подкрепят идеята за свалянето та Кадафи, но и категорично са застанали сред нейните останали автори и инициатори. Стана ясно също, че администрацията на Обама се опитва да постигне (и това да зазвучи повече от правдиво) изключително сложния баланс между силното си  "нежелание" да се намесва със сила в проблемите на поредната мюсюлманска държава, от една страна, а, от друга, да избегне и директните обвинения не само в собствената си страна, но и от страна на международната общественост, че гледа отстрани безразборното клане на невинни хора. Когато Муамар Кадафи нанесе първия си  удар срещу протестиращите, Обама твърде предпазливо се надяваше, че строги ограничителни санкции срещу режима в Триполи и материална подкрепа за опозицията биха били достатъчни, за да принудят диктатора да се откаже от властта. Естествено, това беше само димната завеса за пред света, нещо, в което очевидно самият той бе сигурен, че звучи твърде неубедително. Обама отново заложи на известната от десетилетия формула -  на напомнянето за страховитата мощ на американското оръжие, което по презумпция оказва влияние вече от десетилетия над непокорни или инакомислещи страни и властници. Още в първите часове на операцията срещу Кадафи министърът на отбраната Робърт Гейтс предупреди, че "зоната, забранена за полети", ще бъде неефективна и по същество вкарва страната във война и това в крайна сметка принуди Обама да признае, макар и под сурдинка, че нещо във външната му политика не сработва и че е време арабските страни да разберат

истинското послание на САЩ

Междувременно либийските военни селективно тестваха търпението на света, нападайки крепостите на  опозицията, която беше притисната в пристанищния град Бенгази, набъбнал от десетките хиляди бежанци. Кадафи продължи натрапчиво да използва фразата "без милост", очевидно, за да я запечата в главата на Обама. Във вторник, по време на среща с представителите на службите си по сигурността, Обама заяви, че иска нова политика, както и повече опции и подходи за париране на директните атаки от страна на международната общност и предимно от страна на арабския свят. "Ясно е, че това, което правим, не е достатъчно", заяви той, цитиран в изявление на един от участниците в срещата.  "Хуманитарната катастрофа е неизбежена, докато не се направи нещо". С други думи - дошло е време да се разиграят сценарии, показващи, че за да бъде ефективна така наречената зона за забрана на полети, ще бъде необходимо да се стигне до вълна от други военни действия, които няма как да изглеждат по друг начин освен на инвазия, без значение колко внимателно се пипа. Според Томас Донилон, определян като един от най-активните съветници по външната политика на Обама, еднакви притеснения в американската администрация предизвикват и двата стратегически въпроса -  какво ще се случи, ако се позволи на Кадафи да си възстанови контрола върху Бенгази, от една страна, и какво би се случило в другите държави, ако една успешна военна операция като отговор би го отстранила от власт с минимум кръвопролития, от друга страна. "Дори и най-леките военни действия биха довели до жертви сред цивилното население. Неизбежно  е и да се избегне смъртта на войници от коалицията или свалянето на коалиционен самолет, предупреди той. В този смисъл прякото участие на американски бойни сили в един чисто вътрешен социално-политически конфликт би задълбочило съмнението, че външната политика на администрацията на Обама с нищо не доказва прокламирания курс към демократизация в отношенията на САЩ с останалия свят в преследването на идеи и цели на хуманизма. И нещо повече - в името на световния мир. А именно вътре в Съединените щати възникват и най-големите опасения за това с какви очи вече и американската, и световната общественост ще гледат на Обама, в случай че официално въвлече страната си в

поредната война

От една страна, според конституцията на САЩ започване или участие в извънтериториални военни действия изисква решение на Конгреса. От друга страна, ангажирането на няколко държави от най-близкото икономическо и военно обкръжение на САЩ в следващата война със "злото" по презумпция би означавало санкциониране от страна на Съвета за сигурност на ООН, което в съвременните геополитически условности едва ли би било възможно.
Така се и получи. Всяка военна акция изисква от Конгреса да декларира "война". Конгресът би трябвало да бъде събран на извънредна сесия, за да реши дали или не да даде съгласие САЩ да се включат във военни действия. Ако това не се случи, това означава, че действията на президента са в разрез с конституцията на САЩ (в частност член 1, §8). Фактите от миналото говорят твърде красноречиво. Войната в Залива и тази в Афганистан са също така нелегиткимни, тъй като не са предшествани от съответното решение да се декларира състояние на война. Проблемът с този въпрос има две страни.
Първо, военните действия в Либия не са война между държави в точния смисъл на това понятие, а и самото понятие "да декларираш състояние на война" вече е достатъчно овехтяло. В сегашния случай след един вот в Конгреса Либия не би била повече "войната на Обама", а национално усилие. Хартата на Обединените нации е изградена върху същата формула - днес нациите получават легална формула да употребят военна сила с благословията на Съвета за сигурност. Ерго документът, наречен "Деклариране на война", звучи дори глупаво. И въпросът не е да се спори дали Конгресът е в ролята да оторизира използването на военни действия - той може да го направи. Но това във всеки случай не е магическата формула, която трябва да се произнесе, преди да завалят ракетите.
Вторият проблем се състои в това, че не е ясно дали конституцията неизменно изисква разрешение за използването на военна сила, преди да е започнал даден конфликт. Джак Голдсмит - бивш шеф на Службата на юрисконсултите по времето на Буш, подчерта неяснотата относно фразите "президентът като главнокомандващ" срещу Конгреса, като "тялото", което може да декларира война. С една дума - Обама можа да се възползва от възможността да се изиска резолюция на Съвета за сигурност, като изключи Конгресът вън от играта да вземе подобно решение. През миналия уикенд председателят на  Камарата на представителите в Конгреса на САЩ - републиканецът Джон Бейнър, заяви:  "Съединените щати имат морално задължение да стоят с тези, които търсят свобода от потисничеството и самоуправление за своя народ. Това е неприемливо и скандално за (Кадафи) да атакува собствения си народ и насилието трябва да спре." Подобна реакция би могла да се тълкува по различни начини. Но главното, което прозира, е, че в днешна Америка силите, които искат да продължат доминиращата роля на страната в геополитическото и стратегическото световно пространство, независимо от политическата си краска, от прокламираната от тях идея за всеобща демокрация (на практика една и съща), трябва да се утвърждава и занапред. 
Иначе казано, оправданията на американската администрация все повече се заплитат, тъй като оторизирането за тази военна операция се свързва със специфичното отношение на Обама към Кадафи, а той (Обама), виждате ли, не я е оторизирал. С други думи - консенсусът на международната общност я е мотивирало. В тази връзка през последните дни все по-често се задава и друг неудобен въпрос: "Американските военни не се ли превърнаха в армия на ООН?"  Опитвайки се да излезе от клопката на собственото си досегашно мълчание и в желанието си да омаловажи ролята на щатите, на пресконференция в Чили - неговата първа пресконференция, откакто започнаха въздушните удари, Обама отговори, че "САЩ атакуват Либия само за да подсилят мандата, даден от ООН".  В усилията си да бъдат отбити засилващите се обвинения в

скрита дипломация с езика на оръжията

екипът на американския президент отново пусна в ход темата за сваляне на диктаторски режим, но този път с оръжията на обединените сили на НАТО. В четвъртък след продължителни преговори,  след като се видя, че страните-членки на Алианса трудно могат да бъдат подлъгани за пореден път (както това стана в Ирак и Афганистан) в името на общите военно-политически доктрини на НАТО (открито казано - новият световен жандарм), и при видимата съпротива на някои от страните срещу целите на започналата в Либия война, САЩ обявиха, че предават (звучи твърде формално, но и наивно) общото командване на операциите на натовските военни ръководители. И всичко това все с една мисъл - за да не си спомни светът, че проблемът с Кадафи се превръща реално във война на САЩ. Е, и нещо далеч по-важно -  зазвучава акцентът, че миролюбецът е Обама, а САЩ с достойнство изпълняват ролята си на световен миротворец. 
А въпросите, свързани с доизграждането на новата доктрина за Близкия изток ("Големия Близък изток"), започна да се обличат във форма, която би могла да се окаже парадигма за това как международната общност отсега нататък ще се отнася към подобни неща като човешки жертви и страдания. Т.е. в политическия атлас се включват и нови координати, в които водещият елемент е директното участие на страни от арабския свят. Колкото до Обама, който огласява странната за световен лидер от такъв мащаб позиция, с надеждата че тя би задоволила скептиците и в собствената му страна, и в чужбина, особено в Арабския и мюсюлманския свят, което показва, че САЩ  наистина са загрижени как занапред да налагат своята демокрация с мир и любов към човечеството. А войната вече започна. Идва ред на Големия Близък изток.