Неизлечими рани

Нелечимите рани у българския народ по времето на прехода се увеличиха прекомерно през последните години. Дотолкова бяхме наранени от всякакви политици и управници, че вече май претръпнахме към всичко. Превърнахме се в свидетели на игра с топка, която се прехвърля от един към друг, а след това народът опира пешкира.
И така. В дъждовен декемврийски ден излиза човек, отговорен за нашата сигурност през последните близо четири години, и ни казва, че времето води до забрава.
Благодарим за успокоението! Звучи като стара градска песен. Но щетите, които нанесоха Цветан Цветанов и ГЕРБ, едва ли ще бъдат забравени. Ако ще да имаме и цялото време на света, та и извън него.
Философското успокоение, че времето лекува, вътрешният министър ни сподели, за да се оправдае, че в България има 400 хиляди неразкрити кражби. Какво излиза - формулата на Цветанов е доста простичка: "престъпление - време - няма престъпление". С нея всеки може да се изкара рекордьор в борбата с престъпността.
Изявлението на Цветанов може да има и по-дълбок смисъл. Нека не откриваме в него единствено баналната Му промисъл "ние ги хващаме, те ги пускат".
Във времето на изборни манипулации, на кражби всеки ден, на просещи хора, на изнемогващи майки в името на децата си, на протести за хляб и достоен живот, на недооценени учени един добре сложен и явно неналегнат от всекидневни тревоги човек се опитва да ни казва, че всичко това може да бъде забравено. Времето лекувало.
Може ли само да попитаме каква е рецептата? Какви хапчета да пием, за да забравим по-бързо? За да мислите така, явно вашите таблетки са доста добри.
Реалността обаче е друга. Усмивките на хората са замръзнали, очите все повече и по-често се пълнят със сълзи. Злобата е над всичко и вместо да се отнасяме човешки един с друг, сме изпълнени със завист и ярост.
Тази ярост е породена точно от безвремието, в което ни вкараха настоящите управляващи. Всички заприличахме на лоши герои от тъмен разказ. А автор са нашите мили управници, които ни уверяват, че всичко ще бъде забравено. 
Добре, дори и да се примирим отново, че времето ще ни излекува, кой ще върне пропиляното и безвъзвратно изгубеното? Кой ще върне надеждата и усмивките ни? Кой ще прибере децата ни? Кой ще излекува съсипаното ни здраве? Кой ще ни повярва и ще остане тук, с нас, в тази държава?...
Всъщност това не е толкова важно. Нали ще бъдем излекувани. С годините ще забравим... Така е било. А трябва ли да бъде?
Най-добрият лек е да кажем "сбогом" на страха и примирението. Да сложим край на управление, превърнало нашата държава в оазис на престъпността. Не са мои думите, на министър Цветанов са. Но трябва ли да помним това? Нека не събуждаме горчиви спомени...