Момичето от режисьорските сънища

В очакване на най-големия кинокупон - МФ "София Филм Фест", с приятели си припомнихме емблематични наши заглавия, гордост и за западната киноиндустрия. Стигнахме и до "Вчера" на режисьора Иван Андонов с позабравената любимка София Кузева-Чернева, бунтарката Дана от филма. Тя признава, че от 15-16 години за първи път разговаря с читатели на български вестник. Разплита рояк спомени от "Вчера" и вчера въобще. Незабравими случки пази от Хасково покрай баща си, съосновател на театралната трупа. Естествено е покрай него да се влюби завинаги в сцената:

- В театъра на южния град проходих, проговорих. 5-годишна първом влязох в спектакъл - бях детенце на Ибсеновата Нора. Прихванах "театралната болест". От раз влязох в НАТФИЗ, в класа на проф. Енчо Халачев и асистентката му Снежина Танковска. Може би с щастлив жест ме дари съдбата, или по-скоро аз си го извоювах, да поема  пътуването в света на киното с ролята на Дана.  Огромно удоволствие, школа по професионализъм, бе аз, студентката, да партнирам на незабравимата, незаменимата Невена Коканова във филма "Хоризонтален пейзаж". Между киноангажиментите ми е и ролята на Младоженката в "Разводи, разводи" на Ивайло Джамбазов и във филма на Рангел Вълчанов "Немирната птица любов". Спомените от вчера са тъга по закритите някогашни кинозали, пълни с жадни за истинското изкуство фенове. Дипломирах се преди 10.ХI.1989 г. Празникът 8.III.1990 г. ми поднесе невероятен дар - назначение в театър "София". Сред талантливия колектив направих добри роли. Успях и да се омъжа за актьора от Младежкия театър Панчо Чернев. За съжаление как се живее и тогава, и сега с мижави актьорски заплати - запитват ли се управници, политици?
Семейният съвет Кузеви реши стипендиантът на Хумболтовия университет Панчо Чернев да приеме предложението за работа в Българския културен център в Берлин. Заснетите десетина филма, радостта, че съм харесвана актриса обаче не ме хранеха.
- София, рискувахте ли, едва 19-годишна студентка, да приемете ролята на Дана или бе доверие в режисьора, в колегите и, разбира се, в собствената дарба?
- Признавам, без да имам понятие за камера, осветление, грим, костюми, трудно ми бе да защитя първата нелека роля в киното. Месеците в Пловдив, където снимахме, остават незабравими, сякаш на палци стъпвах, летях. В невероятна творческа атмосфера ни потопи Иван Андонов. Нека не прозвучи тривиално, но някога имаше магия в работата ни, бяхме отворили сетивата, сърцата си към света.  Урокът от "Вчера" ми помогна при следващите снимки, но и в театъра. Професионалната сцена с "Ангели чудовища" ми подари първата роля, на Леан.  Партнирахме си с именитите ни актьори Петя Силянова и Ивайло Герасков. Израстването на героинята ми продължи и чак след 10-ото представление почувствах, че успявам. Казах си: Направих ролята, тя е щастието ми, още повече, че и публиката ми помогна за развитието на образа.  Иска ми се (дано не съм досадна) да споделя вълнението си и за друг мой екранен образ - Катя. След аплодисментите за "Вчера" ме потърси режисьорът и сценарист на лентата по разказ на Исак Бабел "Изкуството да се живее". Когато Георгий Юнгвалд-Хилкевич видял мои снимки, изгледал кадри с мен в Киноцентър "Бояна", възкликнал: "Ето момичето, което съм сънувал. Тя е от моите сънища." А беше обиколил Русия, Чехия, Полша, Унгария, Литва, Украйна в търсене на сънуваната актриса, преди да дойде в България. Снимките в Москва сред любимите руски звезди Олег Табаков, Петренко, Боярски съвпаднаха с последната ми студентска година. И аз, 22-годишно момиче, родено сред българската планина на певци, свирачи, комити, станах звезда до тях. Майсторски клас се оказа и работата ми по "Изкуството да се живее".  Филмът на Хилкевич премиерно излезе в Дома на киното (Москва) - вълнуващо, паметно културно събитие, привлякло на екрана и в залата артистичния елит на Русия...
Изправена на кръстопътя в български театър ли да остана или да последвам верния партньор в живота, до мен застана обичаният от театрали и киномани артист и директор на театър "София" Иван Кондов. Благославям мъдростта му, помогнала ми да направя вярната крачка, да запазя семейството си. В единствените немски думи "Добър ден" и "Довиждане" не питайте с каква воля ден след ден навлизах в езика на Гьоте, Шилер, Бетовен, Вагнер. Докато в България, Русия бях любимка, хвалена, в Германия тръгвах от нулата. И днес си мисля: Представят ли си младите, с лека ръка, загърбвайки България, вековни традиции, родова памет, какво "в тая пуста чужбина" ги очаква? Макар че съхраних любовта, постигнах нещо в кариерата, все още болея за България. За мен семейството е свято, то е дар, доверие и сила, разбиране и взаимни отстъпки, не само любов. В розови и трудни начинания с Панчо отстояваме брачното партньорство.
- София, явно голяма щастливка сте.
- Щастлива с истинската, единствената любов. Дори отношенията родители-деца за мен са партньорство. Без да се изживявам за звезда, и разговорът сега с читателите приемам за отговорно приятелско партньорство. Съкровени спомени, правещи ме по-уверена, по-щастлива, ме връщат към читателите, така както през март 2009 г., по време на международния "София Филм Фест", открито застанах пред родната публика с премиерата на австрийския филм "Дъщерята". Мисля си, където и да сме, пред когото и да се доказваме, ако не се допълваме един друг, нищо не постигаме. Няма ли я искрицата, и задушевен разговор не се получава. В Германия влязох и в помпозния международен проект - любовна история по Лопе де Вега. С Панчо бяхме единствените българи в трупата. Твърде далеч от нагласата ми се оказа този проект. Немската режисура не ме ощастливи, не е моята. Куриоз, но не от България ме потърсиха за театъра, киното, а от Русия получих предложение за снимки. Явно в родината бързо и в новото време забравяме талантите, достойните. Не бива да се оправдаваме с кризата... Продължавах да търся пътя си към храма на Мелпомена, седмото изкуство, когато с Панчо се замислихме защо все още сме двама. Появата на дъщеря ни Криста за пореден път ме отдалечи от сцената. Ще вметна тук съвети към млади колеги, че перфектният им немски език със звънване в Агенция за наемане на артисти не ще ги вкара веднага в киностудио, театър. Западът има други закони, там си никой и години минават, преди да получиш покана за пробни снимки. Оказах се отново късметлийка, следвайки мечтата да играя в сериозен филм, одобриха ме за "Дъщерята".
- Заради дебютната лента на режисьора Бернхард Камел отказахте участия в добре платени немски сериали. С какво сценарият на Камел спечели дъщерята на достойни българи, филмовият образ обогати ли дъщерята и майката София?
- Интересно питане (засмива се). Не е задължително да е голяма ролята, главното е да има дух, вълнуващ ме материал, жива, истинска жена да пресъздавам. Режисьорът и сценарист Б. Камел е и оператор, продуцент. Търсил главната героиня Дъщерята в няколко страни, преди да се срещнем. Доверявайки се на режисьор без опит в киното, тръгнах за Австрия като на авантюра. Камел заслужи доверието ми с перфектната организация на работа, професионално изпипания сценарий. Има ли ясен поглед, талант, независимо начинаещ или заслужил кинаджия си, успехът е гарантиран, нещо трепва в сърцата на изпълнители и зрители. Случаят с "Дъщерята" бе по-особен, защото на моите години и най-малката грешка е фатална. На 40 г. се запитах: Какво става с моя живот? Да, имам обично, задружно семейство, прекрасно дете, струва ли си да стоя у дома? С точните отговори на тези и подобни въпроси филмовата магия се получи.
- "Дъщерята" помогна ли на отношенията с дъщеря ви, с родителите?
- Ха, пореден непривичен въпрос. Дъщерята София има невероятна, здрава връзка с майка си, въпреки стотиците километри между България и Германия. Майчината обич е всичко и над всичко. Мисля, че и аз съм добра майка. Именно любовта към майка ми и слънчевото ми щастие Криста повлияха на Дъщерята в австрийския филм. Нищим връзката майка-дъщеря и си спомням родителската заръка на изпроводяк за НАТФИЗ: "Запази се такава, каквато си." През 1985 г. пожеланието на мама и татко бе особено, докато след време открих, че да бъдеш себе си, налага животът, истинското изкуство. С вяра и дух в Германия поддържаме българските традиции, светите православни празници. Не сме пропуснали гордостта българска 3 март и 24 май.  20 години след разрушаването на Берлинската стена, 4-та година след приемането на страната ни в европейското семейство, обидно ми е незнанието на голяма част от немците, на други чужденци кои сме ние. Не веднъж и дваж съм срещала самодоволни реплики: "О, столицата ви Будапеща е много хубава." Не пропускам и на непознати със заслужена гордост да напомня кои са българите, колко страдание и величие има в 13-вековната ни история, колко таланти в изкуствата, културата, науката сме дали на света. Животът в чужбина подсказва, че преуспяваме - поотделно или заедно като народ, когато тежим на мястото си с пренесеното през хилядолетията богатство, памет. Нека чужди костюми, традиции да не навличаме. Отнася се за театъра, киното, образованието и т.н. Време е да се запитаме накъде пътуваме. Не са щастливци демонстриращите прагматичност, агресия. В търсене на "келепира" по байганьовски дано не продадем на дявола душата си.
- Накрая с напомнянето на знаковата лента на режисьора Рангел Вълчанов "А сега накъде" питам София Кузева-Чернева накъде пътува?
- О, преди всичко към себе си, към опората - семейство, очакването на предизвикателни артистични задачи. Доказах, че не само с българския, руския, но и с немския език съм убедителна от екрана и в театъра, карайки хората да се замислят и те накъде са се отправили... И в този смисъл в началото на 2011 г. пожелавам да бъдем по-добри, по-състрадателни и отговорни, честни в любовта - нали Бог е любов. Необходими са ни и здраве, и късмет, но главното е да не загубим себеуважението си, българската гордост.