И тираните умират, все пак
/ брой: 140
Вестта за смъртта на Муамар Кадафи, както обикновено става в подобни редки случаи, отнасящи се до диктатори, бавно и противоречиво се запромъква вчера в световния ефир. Това е нормално за ситуация като либийската - все пак война е, макар и наричана пролет арабска, демократичен път, народно въстание и прочие подходящи нарицателни описания. Истината, макар и трудно, болезнено и кърваво, най-накрая лъсна с цялата си яркост. Едно дълго прикривано, стаявано, непроизнасяно народно недоволство се превърна в разрушителна вълна, която помете поредното, може би най-омразно за човешките възприятия явления - тиранията.
Кадафи, мразен или обичан, си отиде. Безславно, без мечтаните от него церемонии или всенародна признателност, сврян в някакъв трап и крещящ отчаяно "Не стреляйте!" - призив, повтарян от победителите в играта им за власт след първите още съобщения за гибелта на тирана и силно заприличващ вече на народно творчество. А може това "Не стреляйте" и да е било истина. Както и да е. Съобщиха, че тиранът умря. Загина, убиха го. За жалост в обречеността си, а това е и може би късметът му, Кадафи така и не достигна до Хага. До съда, който воден от идеята за хуманност, би трябвало да го превърне в доживотен страдалец, изживяващ зад решетките вероятните огънчета на собствената си съвест. Всъщност - чували ли сте, чели ли сте тиранин да е имал съвест.
Като стана дума за съвестта, да се запитаме, при това гласно, заедно, организирано: "Как така светът изведнъж низвергна един от своите любимци?" Светът, който му позволяваше да разпъва чергарски шатри пред Елисейския дворец, в Рим - ранната столица на европейската цивилизация, да дефилира с расови арабски жреци (разбира се, бели) - мечта за всеки свръхбогаташ. Или пък с лекотата на фокусник-виртуоз да произвежда все едно и също шоу, което хем да дразни, хем да възбужда не особено ясни страсти. Шоу, в което домакините му, лидери на световни сили, радвайки се на взаимни целувки и уверения за приятелство, не разбираха, че са дълбоко и безвъзвратно подведени да заемат ролята на миманса в посредсвен водевил.
Тук е мястото да се зададат и много, страшно много въпроси. Отговорите им обаче отдавна са ясни, стига някой да се осмели да го признае, че всичките тези двустранни шутовщини се допускат само поради две "дребни" на пръв поглед причини. Заради магическата дума "петрол" и заради примамливата гледка на тлъсти, неимоверно сочни пачки...
Другият въпрос също е жестоко истински, но отговорът му, в крайна сметка, е дотолкова мъгляв, че понятиято "истина" остава плътно завоалирано в пушеците на фойерверките, инспирирани от лакомията. От световната, бих казал, лакомия. Нека прозаично се взрем в дребната на пръв поглед темичка, свързана със съдбата на нашите медицински сестри. Кой си позволи да затули от погледа на нашата общественост драмата около сестрите ни? Да ги остава на волята на съдбата им, да допусне гаврата с тях, да раболепничи пред един сатрап, свързал представите си за хуманност и чест с понятия, битували по света още в ерата на робовладелството и феода.
Тиранът си отиде. Но нещо все пак остана. Остава меракът по някакви си шатри или нещо подобно на тях, атове бели, знойни красавици-убийци, дивотии разни в стил Муамар, шутовщина интернационална, дитирамби фриволни, лъжи и насилия, пачки, власт и прочие да подлагат на нови изпитания хората по света. А Кадафи е само бегъл епизод в цялата тази пиеса.
Днес, тук, по нашата земя, симптомите на подобна деспотична вакханлия също се предусещат. Нека бъдем внимателни, за да не търсим поуки от животоописанието на Кадафи.