100 години след Ленин

Александър Г. Стамболийски

Навършиха се сто години от смъртта на Ленин, една от най-значимите фигури в цялата човешка история, за когото не може да не се говори, даже и когато определени обществени среди искат за него само да се мълчи.
След драматичните събития от края на 20 век, и по-специално след разпадането на СССР, доминиращите обществени прослойки на водещите европейски и североамерикански капиталистически страни, чрез своите "учени" представители, почти еднозначно внушаваха на света, че друго общество, освен настоящото е невъзможно ("Краят на историята..."), че опитът за неговото преодоляване е един случаен исторически експеримент, който вече е завършил. Днешното капиталистическо общество завоалирано под името либерална демокрация се разглежда като естествено присъщо на някаква изначална човешка природа, която не предполага неговата принципна промяна. Най-лошото е, че тази теза се разпространи не само сред "горните" му слоеве и обществени среди, прилепнали към тях, но и сред части от левицата, най-вече западноевропейската и тази в англоговорящите страни, с произтичащите оттук сериозни последици за цялата левица, а и за обществото като цяло.
При тази обстановка не угасваше желанието на официалната пропаганда на "свободните общества" да изобразят името на Ленин в частност, и  марксизма, като нещо принадлежащо на миналото. Те обаче забравят една стара мъдрост, че

минало не означава отминало

В същото време, настоящите събития с някаква учудваща бързина, след "триумфа" от последните 20-30 години, изострят противоречията на съвременния капитализъм, оголват и правят видими много от скритите му язви. Това е особено осезаемо сред доминиращите му страни G-7, които задават модела на господство в световен мащаб на една наднационална финансова олигархия с произтичащите от това неписани привилегии. Всичко това, а и по-нататъшните събития ще поставят неумолимо пред разколебаните, а и сред съответните части на левицата, въпросът за актуалността на Ленин и на марксизма изобщо. Бъдещето, и то не много далечното, ще покаже истинността и значимостта на тези идеи, без които нито едно ляво движение или партия не може да остане ляво.   
С какво основно Ленин превъзхожда всички "модерни" леви, които често се отнасят с неоправдано високомерие към собственото си минало, и които именно поради това, при настъпващите сложни и разделни времена могат да се окажат в безпътица?
Идейна яснота относно "крайната" си историческа цел, без която всяка лява партия или движение ще се изгуби в многообразието на ежедневието на капиталистическото общество, и така ще се превърне в част от процеса на неговото възпроизводство, независимо дали осъзнава това, или не.
Лишаване от илюзиите, толкова характерни за част от днешната европейска левица, че политиката е дейност, която стои над различните интереси в обществото, и че нейното предназначение е да въздаде благо на всички в социално разслоеното общество. Напротив, политиката е концентрация на борбата на тези противоречащи си интереси, проявяващи се по-видимо, или по-неявно. Проблемът е в това,

доминацията на кои интереси и обществени слоеве

ще се окажат най-полезни за цялото общество. По друг начин казано, това е въпросът за класовата природа на всяка политика, за което толкова настоява Ленин, без осъзнаването на която съответната политическа дейност се превръща в благопожелание, без реална основа да се преодолеят интересите на противоборстващите й сили. Даже и споразуменията, които са плод на договаряне, изразяват пак някакво съотношение на силите и възможностите на договарящите се страни.    
Въпросът за вътрешното единство на стратегията и тактиката на всяка лява партия. Единство, възможно само когато политическите стъпки на ежедневието са пряко обвързани с "далечната" цел (социализъм, комунизъм), а не следват произволно само от конюнктурата на обстоятелствата. Това ще е проблемът за характера на компромисите, които неизбежно ще се налага да бъдат правени. Без вътрешното единство на ежедневната пратическа политическа дейност и основните й мирогледни идеи, левицата няма да има ясен критерий, по който да разпознае и разграничи кои компромиси я водят напред, и кои я дърпат назад.
В международните отношения, във връзките между отделните страни и различните политически, икономически и военни съюзи трябва да се вижда специфична форма на проявление на "вътрешните" връзки в дадените общества. Това са социално-класовите отношения в обществата и противоречията на интереси, но вече изразени "навън", като противоречия на държави, и така замъгляващи класовата природа на всяка външна политика. Използвайки един афористичен израз - "Външната политика е продължение на вътрешната, но с други средства". Без този подход в международните отношения ще виждме само случайно противоборство на страни и политически лидери.

Демокрацията е основната точка,

около която се съсредоточава идейната борба днес. Ако тя бъде сведена само до юридически характеристики, ще придобие формален характер и ще прикрива реалното неравенство в правата, даже и при декларирано юридическо равенство. Марксизмът и съответно Ленин ясно виждаха връзката между типа общество и неговата форма на демокрация. Поради това те оценяваха нейното значение, като създадена основно от "низините", но и нейната историческа ограниченост. Природата на днешната демокрация произтича от формите на зависимост, характерни за капитализма. Левица, която не го съзира, ще живее с илюзията, че тя се намира в някакво равностойно състезание с другите политически сили, че институциите са неутрални съдии спрямо различните идеи и т.н.
По друг начин казано, левица, която не се отнася към демокрацията като средство за борба, а само като застинали правила; която не вижда необходимата  връзка между борбата за демокрация и борбата за социализъм, ще играе чужда игра с предизвестен край, опиянявайки се от формално-юридическото равенство - нещо много типично за дясното крило на съвременната левица. Урок, който не трябва да забравяме днес.

Отношението към "масата"

като нещо нравствено и политически значимо се появява исторически с появата на лявото. Именно поради това, левицата, за разлика от десницата, не може да постигне своите исторически цели, без да въвлече пряко широки обществени слоеве за тяхното реализиране  и за участие в обществено-политическия живот, което е постоянен мотив при Марксизма и Ленин. Парламентаризмът е само част от политическата дейност на "лявото" и трябва да бъде използван за организиране и идейно издигане на масата от хората, без да бъде превръщан в самоцел. (Само резултатите от едни или други избори не са достатъчен критерий за верността на пътя).
 И досега остава необоримо Лениновото убеждение, че успехът "навън", към обществото зависи и от вътрешното състояние на партията. И обратно, колкото отношението на самата организация към обществото е по-адекватно, толкова и вътрешнопартийният живот е по-пълноценен. Той осигурява единство, целенасоченост на колективното цяло, а едновременно и свобода на изява на индивида, за да не се изпадне от една страна в  бюрократизъм, а от друга, в загуба на цел.

Националният въпрос засилва своето значение

днес при това изостряне на противоречията в капиталистическия свят в световен мащаб, защото капитализмът не познава друга общност, освен тази, основана на конкуренция и делба чрез сила, било тя икономическа, политическа или военна.  
Заслугата на марксизма, в лицето и на Ленин е, че те първи съзряха, че националността е определена форма на общност, която е неотделима от  исторически развила се социално-класова структура на обществото. Следователно националният въпрос е нерешим без разрешаването на социлния. Левицата, а и всяка друга политическа организация или индивид, която не отчита това, ще е постоянно заплашена да изпадне или в някаква форма на национализъм, или на нихилизъм. Разликата е тънка, но реална. И при двата варианта със сериози последици и за "лявото" и за обществото.
Така че обръщайки се назад към това минало, което е по-живо от застиналото настояще на безидейни структури и индивиди, ние се обръщаме  заедно с това и напред към своето бъдеще.