14 Ноември 2024четвъртък10:07 ч.

Познати - непознати

Неугасващи светлини от мрака на забвението

90 години от рождението на Дико Фучеджиев

/ брой: 188

автор:Продрум Димов

visibility 3243

В наше време, в годините на нескончаемата бездуховност, немалко приносни имена на нацията ни потъват недопустимо в пренебрежителното мълчание на вчерашния ни и днешен ден. За жалост съвремието ни, което се превърна в безвремие, изтрива безотговорно в паметта на нашия съвременник изконните ни национални ценности. Това не може да не стряска здравия разум, особено когато се захвърлят безразсъдно в света на забравата достойни люде на родната ни духовна съкровищница.
Мисля, че имаме достатъчно основания да наредим сред тях и забележителния български белетрист Дико Фучеджиев, от чието рождение ни делят вече цели девет десетилетия. Случаят наистина повелява да си припомним някои твърде характерни страници от неспокойния му житейски и творчески път. Роден е на 16 юли 1928 г. в с. Граматиково, Бургаска област. Израства в селска среда, където от малък опознава селските неволи, но и жаждата за просвета и култура. През 1946 г. завършва гимназия в Малко Търново, където едва 15-годишен се увлича по левите идеи и намира своето политическо призвание в редиците на РМС. Скоро ремсовата му романтична младост го отвежда в Околийския комитет на младежката организация, известно време работи в местния селсъвет, но не след дълго го откриваме на забоите сред миньорите от медния рудник край родното му село Граматиково. Там, в дълбоките минни подземия на Странджанския край, го грабва и идеята да учи задочно право в Софийския университет, което завършва успешно през 1951 г. Сетне, в течение на година, е привлечен на работа в партийното ръководство на Алма матер, но другаде са неговите мечти и стремежи. Притиснат от материални затруднения, опитва за пръв път все още несигурното си и плахо перо на журналистическото поприще в столичния вестник "Вечерни новини", където през 1956 г. публикува и разказа си "Шевна машина". Тази негова първа творческа поява, както е споделял пред мен, се посреща радушно от колеги и познати, макар че разказът му не бил лишен от наивитет, поради което отсъства от книгите му.
Престоят му в големия столичен град, макар и доста нелицеприятен в началото, му дава възможност постепенно да се потопи във водите на духовните ни среди. Следващите стъпки от неговия трудов път ни препращат в Сценарната комисия на Българска кинематография (1961-1963), след което в продължение на седем години завежда отдел "Проза" във в. "Народна младеж". Паралелно с това навлиза стремително със сборници от разкази, повести и романи в литературния ни живот. Името му на белетрист нашумява и той става привлекателна личност и в обществено-политическия ни живот. Избиран е два пъти за народен представител, работи като съветник във външното ни министерство, а през периода 1973-1976 г. е съветник по културните въпроси на българското посолство в Париж. Междувременно в течение на седем години (1965-1972) е секретар и на СБП. А от 1976 г. е вече директор на Народния театър "Иван Вазов". Длъжност, за която, както е споделял и той, не е бил подготвен професионално, но може ли да откаже на повелите отгоре.
Опитал вкуса на различни постове и служби, Дико Фучеджиев обаче никога не изоставя будното си творческо перо. Така плод на безспорното му дарование е една силно впечатляваща поредица от значими белетристични творби: "Вълчи сънища" - повест (1961), "Пролетен сок" - разкази (1963), "Небето на Велека" - повест (1963), "Гневно пътуване" - повест (1965), "Въздушните мостове" - разкази (1970), "Прости истории" - повести и новели (1972), "Студеният вечерен вятър" - повест (1972), "Реката" - роман (1974) и други. Това негово прозаично нашествие го нарежда сред най-актуалните ни разказвачи по онова време.
Останал съм обаче с впечатление, че писателят придава особена значимост на повестта си "Небето на Велека" и на романа си "Реката", които всъщност разкриват дълбоката му философска, творческа и човешка същност. Неслучайно и Яко Молхов извиси "Небето на Велека" на най-високия пиедестал сред белетристичните ни произведения от 60-те и 70-те години на миналия век. На подобна оценка сред критиците ни се радва по онова време и романът му "Реката".
Навлизайки в чистия нравствено-етичен свят на героите му, читателят заживява с убеждението, че в редица свои произведения, рисувайки образи и картини, писателят неволно ни потапя в атмосферата на своите реакции и преживявания в един постоянно изменящ се свят, понасящ безкомпромисните въздействия на научно-техническата революция. Затова и в някои негови повествования усещаме твърде осезаемо, че се докосваме до чисто човешките рефлекси, предизвикани от необуздаемите социално-икономически и нравствени промени, налагани от бързея на времето. Ето защо в поведението на любимата му река Велека, на природата, той разкрива със средствата на художественото слово напрежението и динамиката в човешките взаимоотношения, макар и нерядко подсказвани символично. А в същото време от много страници лъха и чистата му, искрена и дълбока обич към трудовите хора и човека - неизменен обект на творческите му търсения и обобщения.
Като сериозен и задълбочен творец го вълнуват и интересуват и проблемите на дълга и самооценката, както отбелязват някои литературни критици. Но заедно с това не по-малко държи на професионалната честност и на творческото осъществяване на удовлетвореността от естествените радости и пориви на човека, претворени обикновено в романтичен и емоционален план.
Погледнат в общи линии като художествено-естетическо явление в националното ни литературно битие, Дико Фучеджиев е писател с преобладаващо субективно-изповедно автобиографично начало. При изграждане на художествените образи и картини често прибягва до услугите на символиката, за да разкрие тяхната нравствено-психологическа същина и предназначение. Заставен сам да преосмисля динамиката в генезиса на процесите на своето време, авторът умело пренася и въплътява своите виждания и разсъждения в поведението на своя персонаж. По този начин се изявява като един своеобразен биограф на годините, изграждащи новия облик на социалистическа България.
И може би това е основната причина да попадне в полезрението на критиката още с появата на първите му белетристични творби. Книгите му се приемат ласкаво, като добронамерено художествено-естетическо отражение на биографията на втората половина на българския ХХ век. За него пишат с възторг едни от най-ярките представители на литературно-критическата ни мисъл: Славчо Васев, Яко Молхов, Ефрем Каранфилов, Тончо Жечев, Йордан Радичков, Иван Спасов, Любен Георгиев, Чавдар Добрев и много други прецизни естетически барометри на текущата изящна словесност.
Радушният прием в литературните ни среди на книгите му го зарежда с енергия и вдъхновение, скоро по рафтовете на книжарниците се появяват и новелата му "Животът, тази кратка илюзия", романът му "Студеното отдалечаване", сборникът "Този крехък и прекрасен свят" и други издания.
Дико Фучеджиев посреща с открито огорчение и разочарование разрушителната и безразсъдна стихия на т.нар. демократични промени, но остава верен на своя граждански и социален дълг, на идеалите на своя живот. В разговора, който имахме с него на 16 ноември 1995 г. в Пазарджик, сподели: "Човечеството не може без интелектуални и нравствени ценности. Друг е въпросът, че те се променят, светът също, а с тях се изменят и тези категории. Но трябва да ги има всяко време, за да бъде човекът човек - дори и в такова преходно и хаотично време, в което за съжаление живее сега България. Дано дочака по-добри времена."
Бездуховността, която натика в ъгъла културата и литературата ни, не можа да сломи твърдия му креативен дух. Той не изневери на житейското си и творческо кредо. "В това бедствено време, както се изрази в интервюто си, човек трябва да се бори, въпреки крайно неблагоприятните условия не само за мен, но и за всички ни." През 1993 г. излезе от печат романът му "Катастрофа", през 1996 г. в ръцете на читателите му беше и другият му роман "С мен наникъде". Тези две заглавия поставят на прицел суровата действителност, която поставя на жестоко изпитание физическото и духовното оцеляване на нашия изпаднал в незаслужена беда съвременник.
Тежкото бреме, което стовари върху плещите на народа ни нова капиталистическа България, се оказа безпощадно и за големия наш белетрист. На 28 ноември 2005 г. Дико Фучеджиев ни напусна физически завинаги. За съжаление, днешна официална България, която не цени изконните ни национални стойности, съзнателно и целенасочено захвърля в мрака на безмълвното забвение и този достоен наш съзидател на духовния облик на отечеството ни. Инак как да си обясним пренебрежението и осъдителното мълчание, с което се посреща неговата 90-годишнина?


 

Левите се опасяват от катастрофа с Бюджет 2025

автор:Дума

visibility 1786

/ брой: 217

КЗК се захвана с електронните ваучери за храна

автор:Дума

visibility 1546

/ брой: 217

ТЕЦ "Марица изток 2" пусна 6 енергоблока

автор:Дума

visibility 1398

/ брой: 217

Бизнесът очаква срив на поръчките и ръст на инфлацията

автор:Дума

visibility 1587

/ брой: 217

1000 дни от началото на войната в Украйна

автор:Дума

visibility 1945

/ брой: 217

Включиха РСМ в карта на Велика Сърбия

автор:Дума

visibility 1641

/ брой: 217

Грузия отива на нови избори?

автор:Дума

visibility 1502

/ брой: 217

И Нидерландия с контрол по сухопътните си граници

автор:Дума

visibility 1772

/ брой: 217

Пълен софийски провал

автор:Александър Симов

visibility 1781

/ брой: 217

"Сребърни чучулиги" и "Альоша" отново звучаха в София

автор:Боян Бойчев

visibility 1682

/ брой: 217

Събитие в енергетиката

visibility 1842

/ брой: 217

Краят на глобализма

автор:Таня Глухчева

visibility 1678

/ брой: 217

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ