Без любов изкуство не се прави

БНР зарадва меломаните с директно предаване на 3 октомври от Лиеж (Белгия) на премиерата на "Ернани" със световноизвестния бас Орлин Анастасов. Ще го слушаме на живо в София на 18 декември в зала 1 на НДК. Концертът "Орлин Анастасов и приятели" е включен в 29-ото издание на международния Новогодишен музикален фестивал, както ДУМА писа. Догодина певецът навършва четири десетилетия. Вписа българското си име още на 23 години и като най-младия бас, дебютирал в Миланската скала. През 1998 г. заслужи първа награда от националния конкурс "Христо Бръмбаров". Прибави и единствената награда от международния конкурс на името на Пласидо Доминго. Така съвсем млад тръгна по света уверено напред и нагоре.
Роден е през 1976 г. в Русе, в семейството на известните оперни певци Мария Венциславова и Анастас Анастасов. За две десетилетия в репертоара си включи повече от 40 централни роли. Любопитното е, че израснал в театъра, записал музикалното училище, не бърза да следва пътя на родителите и батко си Венцеслав. "Ослушвах се, усмихва се възхваляваният бас. Влюбването стана от раз и завинаги в лятното утро на 1993 г. В стаята влезе майка ми и без думи остави касета с фантастичното рондо на Мефистофел от "Фауст", изпълнено от великия Николай Гяуров. Божественият глас стори чудото, пренесе ме в друг свят, в други духовни измерения. Слушах онемял и осъзнах, че също мога да дарявам нещо свято на хората. Любов и избор от онова слушане. Е, и преди слушах много опери на живо, записи, но в онова утро сякаш бях омагьосан... За мен любовта е с различни измерения, посоки. Една е към родителите, съпругата Деси, дъщеря ни Димана, брат ми. Друга е обичта към близки приятели. В зависимост от бурите, съпътстващи работата ми, любовта преминава от едно в друго състояние. Не съм първият артист с веруюто, че без любов изкуство, а и нищо в живота не бива да се прави. Изчезне ли някога огромният ми пиетет към музиката, ще спра да пея. Не съжалявам за избора. Със синовна, искрена признателност казвам: Постигнатото дължа главно на мама. В работата на оперния артист има много хубави незабравими моменти, но цената им е огромна, изисква жертви. Например не мога да съм постоянно с двете любими жени - съпругата и дъщерята. Семейството е свято за мен. Там най-добре се чувствам, там са най-хубавите ми изживявания. Мисля непрестанно за дома, за жените ми, докато работя далеч от тях. Обаждат се и доскоро между другото питаха: Познай какво си купихме? Ясно, прибавили са нов домашен любимец. В детството си Димана мечтаеше да стане зъболекар, да се грижи за зъбите на мама и тати, когато остареят. Догодина завършва средно образование и стремежите й вече са други. Все тъй нямам търпение да свършат спектаклите ми и да се прибера у дома. Съпругата ми е възпитаничка на българската Музикална академия, но заради мен пожертва кариерата си. Благодарен съм й за жеста и винаги се вслушвам в преценките й. След моя вокален педагог маестро Георги Делиганев тя най-добре познава гласа ми. Когато тримата сме заедно, не говорим за опера. Премного време отдавам на музиката, нека у дома е посветено на двете..."
Припомням си премиерата на "Дон Кихот" в София (2009) с Орлин в главната партия и брат му като Санчо Панса. Между другото, Масне посвещава операта на легендарния руски бас Фьодор Шаляпин. По предложение на Орлин софийската премиера бе посветена на Николай Гяуров. Интересно, събеседникът ми, подобно на Рицаря на печалния образ, преборвал ли е вятърни мелници в театъра, живота, има ли в характера си нещо донкихотовско. Спокойната усмивка подсказва: "Има, има. Често съм безкрайно наивен. Днес няма идеализъм с тия проблеми у нас и по света. Но загърбим ли донкихотовското в душите си, фатално ще е. Над 20 сезона работя с всепризнати диригенти и режисьори. За съжаление срещат се и режисьори - вятърни мелници. Най-сериозни проблеми те ми създават. Случва се и с подобни диригенти да се сблъсквам и разминавам. Заговорихме за театралните вятърни мелници и нека припомня преценката на известния баритон Владимир Стоянов: "Най-големите врагове на певците са режисьорите и диригентите." За мен модерните режисьори не съществуват, не ги приемам дори за врагове. В началото на международните ми изяви бях принуден и много странни предложения да приемам - като това в Германия в постановка на "Трубадур" да пея с костюм на някакво животно. Не питайте как заплатих извоюваното право аз да избирам къде, каква роля да направя."
Споделеното за странното одеяние подсказва въпроса в чий костюм най-добре се преоткрива: "Харесвам простичкия костюм. Чувствам ли се удобно, не мисля ли стяга ли ме нещо тук, ще се изпотя ли, спокойно се отдавам на прекрасната музика, получава се истинско изкуство. Случи ми се с дебел костюм на Атила да пея на Арена ди Верона при 35 градуса жега. Кошмар, а не наслада от това, което искаш да подариш на многохилядната разноезична публика. В Ковънт гардън (Лондон) бях на пръв поглед в странно одеяние. Оскъдно, леко замърсено. Аз, великият Атила, облечен с нещо подобно на къса рокля, с ботуши и дълга черна перука, силно гримиран. За публиката може би бе непривичен избор, но аз играех свободно..."
Слушам спомените на младия певец за срещите и работата с български музиканти по чуждестранните сцени. Пресичал артистични пътища с най-добрите днес наши гласове Красимира Стоянова, Александрина Пендачанска, Соня Йончева, Владимир Стоянов и т.н. С вълнение и гордост обръща поглед назад към лятото на 2003 г., когато на първата репетиция на "Ромео и Жулиета" в Лисабон в един момент оркестърът след арията на героя му падре Лоренцо спира да свири и започва да аплодира. Оказало се, че сред оркестрантите българите са двадесет и двама. С тях прекарал в испанската столица две страхотни седмици. Навсякъде, дето гостува, открива сънародници-музиканти. Дузина срещнал дори в Лас Палмас преди десетилетие. Горд българин е заради таланта и рода си, но и заради високо ценените навред наши изпълнители. Често в театрите, по улиците в чуждите градове го спират непознати хора, удивени от приликата му с Николай Гяуров. Приема преплитането на имената им с голяма отговорност, но и с хубаво усещане. Пожелава си да пее много години. "Така хората по света ще си спомнят великия български бас. Разбира се, и след слизането ми от сцената ще има памет за него. Късмет бе да срещна г-н Гяуров в Италия, да поработим заедно. Сравних вижданията си за една или друга партия с неговите. Незабравими часове, дни с щедро дарен изключителен талант в театъра и същевременно прекрасен човек и истински приятел в живота. Също тъй безкрайна е и възхитата, благодарността ми към моя вокален педагог маестро Делиганев - безценни и днес са ми съветите му. Друг късмет, макар и за малко, бе да поработя с величието Никола Гюзелев..."
Неусетно разговорът отива в друга посока и гордият български певец не крие болката си колко оперната сцена е различна от времето на родителите му, златната епоха на триумфиращи навред изумителни български певци-артисти. "Всичко е променено, казва наследникът им. В репертоарите и на водещи европейски театри липсват сериозни заглавия. Дори символът на белкантото Верди вече не е често поставян. Е, все пак в Париж предстои да пея 14 пъти в "Аида" догодина. През март 2016 г. имам премиера на руския шедьовър "Хованщина" от Мусоргски. Това са почти изключения. Защото много често излизат премиери, за които театърът има певци. Представяте ли си какви спектакли се поднасят, когато Росиниеви певци са принудени да изпълняват Вердиеви роли..."
Не питам Орлин дали вярва в бъдещето на четиривековното оперно изкуство, ще носи ли празници на хората в жестокото всекидневие. В края на разговора Орлин Анастасов обобщава: "В театъра не свикнах с посредствеността при някои колеги, приели сцената за трупане на трудов стаж. От представление в представление вечер за 3-4 часа живея различен живот. Артистите сме щастливи по време на спектакъла да се пренесем в друг свят, друга атмосфера. Докосването именно до различните духовни селения обогатява личността. Няма ли различие, непрекъснато търсене, израстване, идва скуката. А тя е обида и за изпълнителя, и за публиката. Липсва ли ти въображение, изчерпан си като творец. Затова на сцената винаги ми е неописуемо приятно, чувствам се като у дома."