16 Ноември 2024събота05:17 ч.

Критика

Васил Левски в медийната полемика

През годините личността и високият авторитет на Апостола придобиват огромна, безспорна легитимна сила

/ брой: 129

автор:Благовеста Касабова

visibility 4919

Цялостен публичен образ на Левски за пръв път прави Ивайло Христов в новата си книга "Публичният образ на Левски". Тя съдържа всичко значимо, излязло като "медийна полемика и обществен дебат" до ден днешен. Мащабно по обем и съдържание изследване за делото и живота на Апостола на свободата и еволюирането му през годините. Покрай публичния образ на Левски авторът създава и публичен образ на няколко политически системи, на отделни учени историци, политици, общественици, съратници на Апостола, на действията и отношението им към неговата личност, на признанието на стореното от него още от времето като участник в легията на Раковски или както самия Ивайло Христов пише в заключението си: "Една от важните цели на настоящата монография е да изясни цялостно кой и какво е извършил в хода на общобългарския дебат за извисяването на публичния образ на Апостола".
Съдържанието на книгата е разделено на няколко глави, които с малки изключения, следват хронологията на времето, през което са се появявали публикациите. Ранни писания, макар и оскъдни, авторът открива още във Възрожденската преса или се позовава на изреченото от няколко известни воеводи, също и на оценките на Каравелов и Ботев. По-малко известна е оценката на Каравелов, която се основава на разминаването на възгледите и позициите им по тактически и организационни въпроси - Каравелов е ориентиран съм Сърбия, на чиято помощ се надява.
Реално публичният образ на Левски, ни казва авторът, започва да се изгражда след обесването му през 1873 год. В по-пространни и стойностни измерения се разгръща след Освобождението. Изследванията на Ивайло Христов като цяло оформят панорама на публикациите не само като фактология, но и като анализ и открояване сред народа. Началото поставя Г. А. Кирков, който през 1882 година написва първата биография на Левски, но първият, значим от историческа и фактологическа точка, труд е "Васил Левски. Дяконът. Черти из живота му" на Захари Стоянов. Той добива широка популярност и е най-стойностното за онова време изследване, подчертава авторът, защото Захари Стоянов изтъква Левски като велик организатор на националната революция и като герой.
По стъпките на Захари Стоянов тръгват Иван Кършовски, Филип Симидов, Стоян Заимов. Но книгата на Захари Стоянов предизвиква и първия дебат, който Ивайло Христов проследява и като заслужаващо внимание посочва отзива на Стефан Бобчев във в. "Марица". Отбелязва и оценката на Димитър Благоев и някои други с различна идейна насоченост публикации до края на 19 век.
По това време, ни казва авторът, започват и първите опити за канонизирането на Дякон Левски и разгорещените спорове за предателството на поп Кръстьо. Богатата фактология не е добросъвестен опис на събития, лица, документи, а високо професионален анализ и оценка на събраното и подреденото. Особено внимание Ивайло Христов обръща на и до днес щекотливия въпрос: "Могъл ли е Левски да бъде спасен?". Мненията са разнопосочни и все още няма категоричен отговор.
Същата проницателност и аналитичност той проявява и при проследяването на общобългарския дебат след Освобождението до първата световна война. В този период вече е наложен един - да го наречем първи, вариант на утвърждаване на публичния образ на Левски. В началото той е романтично-идеалистичен, сравнява се с Ботев и отново се правят опити за канонизирането му. Определено място Ивайло Христов отделя на позицията на левицата и на десницата, чиито идейни разногласия продължават и между двете войни. По това време се забелязва и сериозно внимание и отношение на историческата наука към личността и делото на Апостола. Започва с появата на книгата на Димитър Страшимиров "Васил Левски. Живот, дела, извори" (1929) последвана от книгата на Александър Буров - също сериозно научно по оценка на автора изследване. Проследявайки стойностните писания за Апостола, появили се през края на 20-те и 30-те години на миналия век, Ивайло Христов прави важни изводи: "Личността и високият авторитет на Апостола придобиват огромна, безспорна легитимна сила".
Поражението на България през Първата световна война доказва правотата на републиканските и демократичните идеи на Левски и още - че той стои начело на една професионална революционна организация и вече е станал обект на преклонение.
По-нататък Ивайло Христов спира вниманието си върху възприемането на идейното наследство на Левски по време на социализма. През 50-те години се насажда идеята за интернационализма като идейна позиция на Левски и оценките за живота и делото му видимо се политизират. Липсват и достатъчно изследователски текстове с приносно значение. Вниманието си сега авторът насочва към писанията на Тодор Павлов и Вълко Червенков, които създават в някаква степен изкривен, партийно оцветен образ на Левски. Чак след края на 50-те години и началото на 60-те, тенденцията започва да се променя и делото на Апостола вече се разглежда като обективен резултат на националното съзряване по време на Възраждането.
Но чак през 70-те години излиза събрано цялото документално наследство на Левски, което по безспорен начин илюстрира духовния ръст на Дякона, слял съдбата си със съдбата на народа. Друг важен преломен момент, посочва писателят, настъпва след една публикация на Николай Генчев и появата на книгата му "Левски, революцията и бъдещето" (1973). Нетрадиционното и новаторското в нея Ивайло Христов съзира във въпроса за националния нихилизъм на българите, съпоставяйки идеите на Левски. Книгата на големия наш историк, той определя като знакова, тъй като отбелязва и демонстрира отношение към фалшификацията на миналото.
Интересен, но и точен е и погледът на Ивайло Христо върху развитието на темата за Левски в художествената литература. Като постижение откроява романа на Стефан Дичев - "За свободата", "Левски" на Яна Язова, "Процесът" на Вера Мутафчиева - през 70-те години.
В разглеждания времеви период - социализма, отново се повдига въпросът за гроба на Левски. Разгаря се остра полемика около разкрития скелет под олтара на църквата "Света Петка Самарджийска", като се оформят две враждуващи страни: на официалната власт, която пряко се поддържа и от някои партийни историци професори, и другата страна -  на опонентите им, които упрекват археолози и историци, допуснали престъпна небрежност при съхраняване открития скелет и позорното мълчание, когато необяснимо как изчезват откритите кости. Цялата протяжна и предизвикваща съмнения история около гроба на Левски в този период, авторът определя като "престъпно немарливи действия", подчинени на партийната, а не на националната кауза.
Пространното изследване на дебата за гроба на Левски, продължил цял век, което Ивайло Христов прави, по обем и съдържание е отделна монография. В основата си това е не само фактологическа и историческа реалност, но и идейно-политически разрез на разглеждания времеви период. Систематизирайки всички известни данни за поругаването на открития скелет, а и на версиите, разпространявани още от края на 19 век, за извеждането на трупа на Левски от позорното гробище, авторът се стреми да намери отговор - защо и до днес не се знае къде се намират костите, открити под олтара на църквата "Св. Петка Самарджийска".
Нашето историческо минало е използвано от всяка политическа власт за свои цели. За съжаление и Левски не беше пощаден. Не без умисъл паметната плоча, на която е написано, че по предание Левски е бил погребан в църквата, няколко пъти е била поставяна и премахвана. И други недостойни дела, в дъното на които, за съжаление, стоят имена на известни в близкото ни минало историци и археолози, не премълчава авторът. Едва през 1986 г. спорът за гроба на Левски е "замразен" с декларация на БАН, с която се разрешава поставянето на плочата.
След промените през 1989 г. усещането е, пише Ивайло Христов, че все още има нещо недоизказано около гроба, потулено или премълчавано. И това премълчавано иска да осветли Николай Хайтов (това е и позицията на автора) в книгата си "Историята, историците и критиците на българския народ". Изказаното от Хайтов предизвиква гняв, изливат се тонове злъч, предимно от историците, които с нокти и зъби бранят разрушения си авторитет, страхувайки се, че Хайтов може да излезе прав.
Последната глава от емблематичната си книги, Ивайло Христов посвещава на съвременната академична и медийна реалност. Акцентът на тази реалност, според него, е поставен върху идеите на Левски, свързани с възстановяването и изграждането на свободната българска държава, т.е. републиканската форма на управление. И за етническата търпимост в това число. И пак в духа на новото време той съпоставя националните революции в другите балкански държави с нашата, без да престава да търси и причините защо и до днес Левски не е канонизиран.
Като истински българин и висок професионалист - изследовател и критик, Ивайло Христов не отминава жалките опити на неколцина духовни и нравствени отрепки и отцеругатели Левски да бъде дегероизиран, като отбелязва писанията на добре платения национален предател Димитър Бочев и неадекватния, известен с простотията си, псевдописател Христо Стоянов.
За знаковия изследователски труд на Ивайло Христов могат да се кажат още много неща, да се направят още високи оценки, но това е предмет на отделна студия. Тук и сега, исках само да откроя най-същественото, най-новаторското, най-приносното и още веднъж да подчертая, че този респектиращ труд е блестяща защита на идеята, която е и всенародна, че Апостола на свободата е бил идеал за нравственост и съвършенство, за безпределна обич към родината на редица български поколения.
В последните страници на мащабното си изследване, Ивайло Христов си задава въпроса: Каква е ползата от цялостно изучаване на фактологията, свързана с еволюцията на публичния образ на Левски, и посочва няколко отговора. Формулирайки ги, той показва и своя публичен образ, образ на творец, родолюбец, на духовния и нравствен ръст. Книгата е крайно необходима за запазване на историческата памет на бъдните поколения, за стореното от Апостола на свободата през целия му съзнателен живот, отдаден на борбата за свобода. Освен споменатите високи качества тя се чете и като художествено четиво, което въздейства както с вътрешната си композиционна ритмика, така и с наситения и емоционалния изказ. И превръща, както беше казал един философ, фактите на ума, във факт на сърцето.



Благовеста Касабова

 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 595

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 565

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 582

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 598

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 595

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 555

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 640

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 604

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 631

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 582

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ