14 Ноември 2024четвъртък11:50 ч.

In memoriam

Рицарят на правдата

В памет на проф. Чавдар Добрев

/ брой: 222

автор:Велиана Христова

visibility 1781

Изминаха девет дни, откакто не е сред нас големият литературен критик, театрал, писател, поет, учен, публицист, общественик и преводач проф. Чавдар Добрев. Издал е над 60 книги, монографии, научни трудове в областта на театрознанието, литературознанието и публицистиката, с които се нарежда сред големите личности, сред явленията в нашия културен, обществен и политически живот. Ако трябва дори кратко да се изрази патосът на неговите над 70 творчески години, може да се изпише цял вестникарски брой - ерудит; убеден защитник на социалистическата идея; нестандартен творец и мислител, чужд на всякакво лицемерие, който казваше истините - както ги вижда, в прав текст, не мълчеше за болезнените въпроси вътре в партията; изричаше гласно онова, което другите премълчаваха или замазваха; не щадеше силните на деня; критикуваше открито беззаконията; не изневери на честта и на чувството си за справедливост. С това, което пишеше - дали за "Време разделно", за Вапцаров или за Емилиян Станев, за Русия или за днешните миязми в политиката у нас, той заставаше с цялата си тежест на учен и общественик срещу недъзите, срещу нарочната разруха и подмяната на ценностите, срещу въвличането на страната ни в геополитически авантюри. Мохикан на обществената съвест. 

Чавдар Добрев години наред публикуваше статиите си в ДУМА, радваше се и се гордееше с това. Нека днес напомним за приятеля на истината с откъси от публикуваните му спомени, които, както цялото негово творчество, остават при нас винаги.

В Москва

В руснаците свободолюбивото, анархистично чувство е даденост, по-силно изявено от това на българите, но те са като диви коне, които по-лесно от нас могат да бъдат опитомени и да служат на стопанина, сложил им юзда на мордите. В това се състои огромната разлика между избраническата руска интелигенция и многомилионния руски народ. Интелигенцията намира сили в себе си да буди, да разтърсва от вековния му сън своя, както тя твърди, свещен народ и нерядко успява, докато народът продължава да търпи, докато му кипне келът и всичката руска смиреност, богоугодност, кротост, безропотност отидат по дяволите. И тук става разделението на руската интелигенция - едната продължава "да отива при народа", другата, убедена, че го държи в здрави прегръдки, му втълпява думи, подобни на нашенската: "Търпи и ще си спасиш душата". 

Унгарците в това отношение са по-независими като натури... Българинът, с изключение на едно малцинство - в сравнение с руснаците и унгарците, - е по-силно настроен против всекиго, който придобие титула господар, началник, властелин, първи богаташ в царството или републиката. Въпросът е, че ние имаме две правди - едната за вътрешна консумация, втората за пред другите. Едната издава присъда над господаря, докато втората ни подканя да не бием тъпана какво мислим, да се престорим на законопослушни, на смирени поданици. Този дисонанс между познание и оценка, между външно действие и вътрешен порив на поведение, вместо да стимулира куража за промяна, предизвиква у българина намерение да отложи днешната работа за утре, да удължи състоянието си на подчиненост. Така нашият сънародник оцелява с цената на изхабена градивна енергия и при крайно превратни условия на историята. 

За научните титли

През 70-те години станах заместник-председател на Висшата атестационна комисия, ръководена от химика чл.-кор. проф. Еленков. Професор Еленков беше пунктуален и отлично подготвен учен... Членовете на ВАК бяха истински професионалисти в техните специалности... Външни и вътрешни рецензенти се произнасяха за качествата на всяка отделна дисертация. След изказванията, провеждахме дискусия, завършваща с гласуване от името на държавата: за окончателното признаване или непризнаване на представения труд. Нерядко дисертации, гласувани като успешни от научните съвети на институти и университети, при нас пропадаха, тъй като не отговаряха на националните критерии за наука и за научни приноси. 

Тази форма на оценка и контрол слагаше знака "стоп" пред кандидатите, които не бяха се справили с поставената задача поради некадърност или недобра подготовка. Постигаха се две цели: едната осигуряваше общонационалните мерки, втората - предотвратяваше, коригираше произвола и ниските критерии в решенията на конкретни научни съвети...

Затова смятам, че държавата ни направи фатална стъпка, като преди десетина години ликвидира ВАК с неговите научни звена и направления. Така се даде възможност за скорострелна защита на нискокачествени дисертации, както и за серийно произвеждане на научни степени и звания. Възтържествува ведомственият принцип, интересът на отделните научни институции. 

За политическите промени

Първата ми изненада след 10 ноември 1989 г. беше митингът, проведен на площадчето на "Московска", недалеч от парадната врата на храма "Александър Невски" (така и не разбрах ръководството на БКП ли го беше подготвило, или поръчаната от нея все още виртуална опозиция). Не очаквах, че митингът ще е толкова многолюден и настроен на кресливо антикомунистическа вълна. Изненада ме колко бързо хиляди софиянци, няколко дни след съдбоносната дата, бяха успели да преустроят своите убеждения. Подразни ме и фарсът, разиграл се на трибуната. Прегръщаха се комунисти-перестройчици и заклети врагове на социализма...

Защо останах долу ли? Защото онова, другото ми Аз, ме предупреди навреме, че това представление е колкото истинско, толкова и лъжливо, че зад възторзите и апелите за побратимяване се крие режисьор, за когото не се знае що за стока е. Така започна новото ми ускорено "олевяване" в ритъм с новото ускорено "одесняване" на голяма част от нашата интелигенция. 

Но истински ме накара да се погнуся един друг "епизод" от политическите промени - палатковият Град на истината, изникнал в центъра на София и заселен със самопредложили се представители на така наречената "творческа интелигенция". Явно, според режисиран сценарий, този Град на истината трябваше да докаже, че и в България преди 10 ноември е имало развито дисидентско движение (подобно на Полша, Унгария, Чехословакия, Съветския съюз), че българската интелигенция е бъкала от другояче мислещи хора. 

У нас едва ли можеше да се намери нормален човек да повярва на това зрелище, но в чужбина би имало ефект... Заселниците в Града изпълняваха със старание възложената им роля. Главното, което правеха, е да внушават на човешката тълпа и медиите, че са били преследвани и репресирани, че чекмеджетата на писателските им бюра са претъпкани с дисидентски романи, пиеси и стихотворения... Но потресът ми стигна кулминация, когато разпознах сред протестърите мои приятели и колеги, с които довчера изповядвахме едни и същи възгледи. Зърнах пламенни борци за идейна чистота в литературата и изкуството, партийни секретари в художествени формации и научни институти, форсирани кадри на ЦК на Комсомола. Не вярвах на очите си! Защо им е нужен този цирк? Май перат биографии. А когато след няколко месеца или година някои от тях получиха високи държавни постове от президента Желев и правителството, стана ясно, че Градът на истината е бил предмостие за правенето на успешна кариера. 

За влизането в НАТО 

Вторият стратегически ход го направи [Първанов] на международното поле, осигурявайки национален консенсус за членство на България в НАТО. Това се случи на 44-тия конгрес на БСП през 2000 г. (България я приеха в НАТО през 2004 г.). 

На конгреса Първанов с нехарактерни за него суровост и твърдост заяви от трибуната, че се налага България незабавно да влезе в НАТО; че е наложително партията да промени политиката си за отстояване на независима външна политика и невлизане във военни блокове. Обясни, че така се заздравява националната ни сигурност. В залата настъпи тишина, настроенията на повечето делегати бяха България да остане независима държава. Последваха доста изказвания на делегати, едни заредени с емоционален динамит, други рационално построени, в които прозвуча становище, че България ще загуби от влизането в пакта. Делегатите - военни специалисти, доскорошни генерали, висши военни, заемали командни длъжности, разясняваха от трибуната, че думите на Първанов изопачават истината.

Не бях виждал Първанов да нервничи, но този път не се сдържа. Изглежда бе дал дума някому, че нещата на конгреса ще минат по мед и масло, и този някой беше достатъчно могъщ, за да пресече кариерата му и да го запрати в гори тилилейски (ако не се справи с проблема НАТО). 

В този миг на трибуната излезе Стефан Данаилов, който, за разлика от своите колеги артисти, не се "пребоядиса" след 10 ноември, остана да членува в БСП: достоен жест на любимия на българския народ актьор! Та Стефан стана и се запъти към трибуната енергично, без очарователната усмивка, с която ни приветстваше на партийни митинги и мероприятия, с изражение на гневен учител, разочарован от своите ученици. Беше решил да удари едно рамо на Първанов. Без неговата намеса агитациите на Първанов щяха да бъдат пометени от делегатите. 

Изказването му се свеждаше до това, че ние, делегатите, не си знаем интереса, предаваме интересите на партията и България, че която страна е влязла в тази военна организация преуспява, хората заживяват охолно, икономиката заработва с уверени темпове. Ще се увеличат средствата ни за живеене, ще потекат инвестиции и благини, НАТО ще ни помогне да станем по-цивилизовани. Ще заживеем в семейство на народи, които са си уредили живота. Хей, ама ние, българските социалисти, толкова ли сме прости, че се отказваме от такива възможности? Народът няма да ни прости, разберете това. 

Преразказвам словото на Стефан Данаилов, както съм го запомнил. Вероятно е било по-красноречиво. Не съм забравил обаче как, след като Стефан завърши речта си, генерал-полковник Радню Минчев, който стоеше до мен, изпъшка безсилно: "Дотам значи стигнахме...". 

...Везните се наклониха в обратна посока и с "малко, но завинаги" БСП с червен семафор даде зелена улица на НАТО за България. 

Струва ми се, че тази заслуга на Георги Първанов за влизане на страната ни в НАТО западните съюзници я оцениха както трябва.

 

 

 

 

 

ГЕРБ съгласни с левицата за отлагане на скъпия ток

автор:Дума

visibility 55

/ брой: 218

Синдикатите са против промени в механизма за минималната заплата

автор:Дума

visibility 69

/ брой: 218

Средната заплата в София е 3128 лв., а в Смолян - под 1600 лв.

автор:Дума

visibility 65

/ брой: 218

Не се поддавам на натиск, без значение откъде идва

автор:Дума

visibility 62

/ брой: 218

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 70

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 71

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 66

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 62

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 71

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 68

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 69

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 54

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 70

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 68

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 60

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 73

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ