Петнайсети септември

Днес е петнайсети септември. За някои хора това може да е най-обикновен делничен ден - понеделник, с който започва поредната работна седмица. Но питате ли ги първокласниците, за които днес е първият учебен ден в живота им. Питате ли техните родители, които изпращат порасналото си вече дете на училище? За по-припрените това е истинско изпитание: всичко, което трябва, сложено ли е в чантата, дрешките добре ли са изгладени, ами букета с цветята?.. Вълнения, вълнения - и родителски, ако това е първият им първокласник, и съвсем естествено - детински...
По едно време беше предложено новата учебна година да започва не на петнайсети септември, а на първи, защото така било в другите европейски държави. Нали сме някакво обединение - съюз, с чиито нареждания непрекъснато някоя от държавите членки не е съгласна. Втори заплашват да го напуснат, трети пък изобщо не са влезли... Причината обикновено трябва да търсим в старата наша поговорка, че "орташкото и кучетата не го ядат". Практиката май доказва поне донякъде това народно твърдение.
На този ден не са малко и вълненията на учителките. Те повечето за съжаление не са първа младост, но въпреки опита от миналите години с трепет поемат паралелката от нови малчугани, които за пръв път сядат на чиновете пред тях... Може би в точно този ден е редно заедно с букетите цветя да връчим на тези отрудени жени (не пиша мъже, защото те са истинска рядкост - и аз, и децата ми сме имали другарки или госпожи) и нашата голяма благодарност и признателност за грижите, които полагат за децата и внуците ни. Защото учителките не по-малко от родните майки допринасят за оформянето на бъдещите българи като достойни, добре възпитани хора, чувствителни към всичко, което ги заобикаля.
Използвам случая да повторя (защото и друг път съм го правил) едно свое според мен разумно предложение: децата да не казват на учителката си "госпожо", а да се обръщат към нея с красивото, достойно и правилно "УЧИТЕЛКО", съответно в горните класове и "УЧИТЕЛЮ"! Това предложение ми дойде на ум, когато чух едно четиригодишно момиченце да казва, че когато порасне, иска да стане госпожа. То почти сигурно ще стане госпожа, тоест ще се омъжи, но не това имаше предвид малчуганчето, а си беше наумило (браво на него!) да стане учителка. Може би тук е мястото да спомена за прочетеното някъде от мен, че в нашата неотмината от безработицата държава, имало свободни места за учители. Млади хора, безработни и подходящи за тази професия, заинтересувайте се, няма да съжалявате въпреки големите грижи и малките заплати! Уважението, с което ще се отнасят към вас вашите питомци, донякъде компенсира недооценяването на тази професия от обществото и другите й недостатъци.
Аз съм забравил много хора, с които съм имал някакви връзки и отношения в живота, но ще помня до своя край началните си учители - другарката Йорданка Георгиева и другаря Стефан Лалев. (Забравил съм и причината, заради която вторият беше сменил първата.) Но помня старанието, с което се мъчех да изписвам ченгелчетата (части от ръкописните букви), за да се харесат те на учителката... Сега си давам сметка за търпението, което е проявявала тя да стигнем ние малчуганите от тези ченгелчета до момента, в който, сричайки или малко по-гладко, започнем да четем първите думи в букварчето си. И това търпение е само част от всичко, което сме получили от първите свои учители. Затова ги обичахме, затова ги помним.
А празниците? А дните, в които не само не се учеше, а облечени в нови дрешки кичехме училищата и класните си стаи с цветя и след това манифестирахме по улици и площади под звуците на просветния химн "Върви, народе възродени!" Това ставаше на 24 май, Деня на българската просвета и култура и навсякъде освен цветя виждахме нарисувани светите братя Кирил и Методий.
Винаги на този ден, както и на петнайсети септември, си спомням сцената от романа на Иван Вазов "Под игото", в която е описано училищното тържество с малките ученици, показващи наученото през годината.
На добър час, малки българчета! И нека вашата бъдеща България стане по-добра от сегашната!