14 Ноември 2024четвъртък18:55 ч.

РЕПЛИКА

Защо се пазим от комунизма?*

В помощ на дейците за преосноваване на левицата

/ брой: 236

автор:Димитър Денков

visibility 3168

Димитър Денков 


Манифестът на комунистическата партия (Маркс/Енгелс) е едно от най-влиятелните произведения на обществено-политическата мисъл, чиито формулировки днес - със забрава или лицемерно неспоменаване на първоизточника и манифестите около него - са общи места в разбирането на исторически процеси. Въпросът преди всичко е за една подчертана, но пропускана по пропагандни, идеологически, тактически и въобще "дълбинни" съображения характеристика на историческата действителност. Тя е изразена в идеята за влечащото към интернационализация или глобализация трудово-производително, човешки-общностно начало в световната история. То е основано на убеждението, че двигателят на историческото развитие съвпада по време и място с основната характеристика на човешкия живот - производството на задоволяващи човешки потребности предмети, а "по субект" - със самия производител и на  блага, и на история, дори когато се крие под почти винаги положителната представа за народни маси или национален дух. Набраздявана от все по-кървави революции и все повече погубвани човешки животи с всяка нова война за вечен мир, описана в серии надути триумфи на "короната" и исторически фалити на "лагери", имащи в едно двусмислено възприемане Манифеста за своя сакрална, ала нечетена книга, а марксизма за светска религия, днес тази история съвсем естествено живее из провинциите си със спомена, програмите и езика на предкомунистическото време. В това лесно убеждават приложенията към Манифеста, сякаш писани днес и за нас, както и Манифестите на Консидеран и Ламартин, излезли като че ли в някоя канцелария на комисар от Европейския съюз.

Неговата предистория, неизвестна до 1914 г., когато за пръв път излиза "Начала на комунизма", както и до 1969 г., когато се явява и "Предначертание на комунистически символ верую", показва особената му историчност - именно тази, че за да се разбере, трябва и да се отнесе към контекста на пораждането си, а не само откъм предполагащото се в Манифеста бъдеще, чието настояще е в илюзията, че е разписано в него. Стигнем ли до тази историчност, се връщаме и към съвременността - не защото в текстовете на неговата предистория сякаш е описана и съвременността, а защото напомня за 

забравата на нужния за 

всяка история опит за промяна 

и протест, но също така за конформизъм и илюзия за образцово наддържавно водачество на иначе отделните нации.

В това отношение Манифестът, а и марксизмът имаха у нас нещастна съдба още от времената на първия му превод, но особено по време на т. нар. комунизъм или реален социализъм.

Покрай одържавяването и стягането му в нормите на ленинския вариант, марксизмът изчерпи задълго действителния политико-протестен потенциал в недрата на обществото и блокира съзнанието за решаващата роля в него на производителния труд, все едно в какви форми се реализира той. На негово място се укрепваше съзнанието на политическите и литературните представители на пролетариата, т.е. на партийците и на идеолозите. Те пропадаха постоянно в илюзията, че представляват възгледите на бъдещето и май не се лъжеха особено, защото съобразително се ползваха чрез средствата на държавната власт от благата на побеждаващия комунизъм.

Ала така се залъгваше обществото и то намери повод да си отмъсти, подлъгано от нови вечни истини, съвпадащи с виденията за вечна, но и индивидуална човешка природа.

От програмно произведение на революционния комунизъм Манифестът се изроди до един от многобройните елементи на т. нар. пролетарска идеология, чиято нарастваща "научност" съвпадаше с намаляващата потентност в разбирането на обществените процеси, да не говорим за ръководството им. Наред с митичния външен натиск, който нямаше как да не се появи, след като десетилетия комунистическата партия и обществото се ръководеха отвън и със сменящи се култове, това допринесе за бързото изчезване на марксизма от идеологическия хоризонт, включително и от тоя на т.нар. българска левица. И тя взе да се държи ексцентрично след края на "реалния социализъм", наричан напоследък за все по-обвинително "комунизъм".

Естествено, най-съобразителните членове на комунистическата партия бързо станаха антикомунисти и взеха да се убеждават, че никога не са чели тоя комунистически катехизис, защото винаги тайно са предпочитали Библията и предаванията на радио "Свободна Европа". Вероятно това имаше сакрална връзка и с явяването на членовете на Политбюро на БКП със свещи на Великденска литургия в храма "Св. Александър Невски" след т. нар. демократични промени.

Бутафорното премахване на "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!" от главите на българските вестници като че ли 

издуха и марксизма 

от главите 

на уж правоверно-левите партийци и теоретици. И те го равноположиха в програмите си с маргинални явления и имена, за които някога бяха подочували тъкмо в контекста на опортюнизма. Видели "нов исторически субект" отново в себе си, те пак заложиха на бъдещето, в което трябва да им се запази място на прорицатели на глобални процеси. Това налагаше да забравят миналото си. Споменаването на Маркс и Енгелс стана рядкост. Макар че при всеки опит за изчистване от култове към личността идеологически се прокламираше връщане към класическата марксистко-ленинска автентичност, Манифестът си оставаше забравен или несвоевременен текст. Така най-лесната форма за съобразяване с настоящето се оказа предрешаването и търсенето на клиенти за стари по същество кройки. Сред тях нямаше как да не се явят националната отговорност на "честният частник" от епохата на първоначалното натрупване на капитала. Тук, както и в модата, има противници и привърженици на конфекцията. Авангардът, съставен от тия, които познаваха в откъслечни преводи "за служебно ползуване" постоянните модернизационни дебати в марксизма от 1848 г. насам - от онези за комуната през 1871 г. през тези за революцията около 1917-та, до еврокомунистическите след 1968 г. и либерално-демократичните след 1989 г. - заложи на колажите и 

зае от тях метафорите си 

за демократичен и алтернативен социализъм. Но това не можеше да замени опита, нито пък да бъде основа за смислени политика.

Онези пък, които държаха на автохтонността, без друго нямаха нищо в главите си, освен подборките на отдел "Пропаганда и агитация" към ЦК на БКП, в които марксизмът присъстваше като теоретическо доказателство за миналата им практическа правота. Затова те се върнаха носталгично към миналото и някогашната социалистическа система, зад която прозираше здравата  ръка на Сталин в държавата и тълкуването на диалектическите закони в природата и обществото. 

"Национално-отговорните" набързо и отговорно забравиха интернационализма, обърнаха хастара и отидоха още по-назад: към водевилната версия на Добри-Войниковата "Криворазбрана цивилизация", идеите за "дребен и среден бизнес", "кооперативно движение", "християнска нравственост" и "семейни ценности при подрастващите". На всички тях със сигурност ще им допаднат Манифестите на Консидеран и Ламартин.

Така българската левица взе все повече да залита към съобразяване със статуквото и да се пази от обвинения в комунизъм. Това стана с участие в чисто практически действия на класическа десница: 10% данъчна уравниловка, приватизация на държавно имущество, прехвърляне на все по-голяма част от издръжка на социални системи като транспорт, образование, здравеопазване, пенсионно дело върху отделния човек, съсипване на селското стопанство и индустрията, гетоизиране на градските покрайнини, разпадане на семействата и демографска криза и т.н., което не пречеше и не пречи да се изразява чисто реторическото възмущение от всичко това.

Така обща се оказа 

безвкусицата. 

А комунизмът - противен на sensus communis. С оглед на политическата конюнктура това може и да е похвално от гледище на новия "голям брат", но е исторически инфантилно: предпазва от призрака на комунизма така, както децата се завиват през глава, за да се пазят от страхотиите в тъмното, след като са им разказали приспивни приказки с добър край за добрите.

След казаното дотук споменаването на политически съображения за едно ново издание  и прочит на Манифеста на комунистическата партия, на предхождащите го варианти и на близките му по време и донякъде по дух Демократически манифест на Консидеран и Манифеста към Европа на Ламартин би било обидно.

----------------

Из предговора към Три манифеста: Манифест на комунистическата партия (Маркс/Енгелс); Принципи на социализма. Манифест на демокрацията на XIX в. (Консидеран); Манифест за Европа (Ламартин); изд. Изток-Запад, София 2022. 

--------

* Заглавието е на редакцията

 


Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.

 

 

 

 

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ