В обикновения живот има винаги място за истинския човек
100 години от рождението на Алексей Мересев
/ брой: 272
Никола Гаговски
Всеки от нас е съхранил в сърцето си съкровения образ на някакъв герой. Мой любимец е Алексей Мересев. Покори ме неговият подвиг и лъчезарната му човечност. За мен той е истински руски човек - рицар на свободата и прогреса, моят обаятелен учител по човечност.
Обикнах го през 1949 г. Като граничар прочетох книгата "Повест за истинския човек" от Борис Полевой. Бях покорен от нея и изпитах желание да напиша вълнуващо писмо на Алексей Мересев, но не успях. Само след няколко минути дежурният по застава "Орел" извика: "Тревога!" Грабнах автомата "Шпаген" и се втурнах към границата заедно с останалите войници. Струваше ми се, че през цялото време с нас се сражаваше и Алексей Мересев. Разказах му за това в писмото, което написах късно след полунощ. Знаех много добре, че получава стотици, дори хиляди писма от цял свят и
не очаквах отговор
Ала съвсем скоро бях изненадан - Алексей Мересев ми отговори по Радио Москва. С вълнение и трепет долових думите на говорителя Юрий Левитан:
"...Младият български граничар Никола Борисов пише на своя съветски приятел, че смелият летец е станал за него скъп и близък. И че неговият подвиг ще му бъде урок по мъжество. Писмото на граничаря завършва с думите: "Ние ще следваме вашия пример в борбата за мир и будно ще стоим на своя граничарски пост." Подобни писма са изпратили много български младежи и работници. Героят на Съветския съюз Мересев помоли нашият кореспондент да предаде по радиото на българските му приятели неговите думи:
"Скъпи български приятели!
С чувство на дълбоко задоволство чета вашите писма. Аз, както и всички съветски хора, се радвам, че свободните български граждани, че целият български трудещ се народ в единен фронт се е вдигнал за защита на своите постижения, за защита на мира в целия свят...
Пожелавам от сърце на своите български приятели нови успехи в изграждането на социализма в България. Радвам се, че българската младеж расте като непоколебим защитник на великото дело на мира. Да крепне съветско-българската дружба!"
Бях много щастлив. В този момент у мен се роди голямото желание един ден да се срещна с Алексей Мересев. И то се сбъдна.
Беше красива лятна вечер на 1957 г.
Фестивална Москва - празнично украсена и залята с разноцветна, ярка светлина. На протестен митинг на Манежния площад се бяха събрали стотици хиляди младежи от петте континента. Повечето от тях държаха горящи факли в ръце. На импровизираната трибуна се изкачваха и говореха пламенни младежи и девойки, заклеймяваха войнолюбците. Накрая говори прославеният Алексей Мересев. Площадът се оживи, заприлича на развълнувано море. Летецът се насочи към трибуната с бавни, отмерени и сигурни крачки. По нищо не личеше, че е с протези. Беше все още в млада възраст, широкоплещест и набит, облечен в кафяв костюм. Площадът утихна постепенно. Той оправи падналия на челото му кичур коса и започна да говори...
И в този момент ми се случи нещо, което може би се е случвало и на вас. Алексей Мересев говореше против войната на няколко крачки от мен, а аз го виждах да пълзи цели осемнадесет километра по заснежения път във вековната гора бавно и упорито. После пред очите ми се яви голяма, мършава и проскубана мечка, която тръгна към неподвижната, забита в снега човешка фигура... Видях и как падна убита...
После Мересев лежеше неподвижен в болницата и преодоляваше постепенно мъчителните болки и
танцуваше с протезите... Бореше се за живот...
След това се качи отново на своя любим изтребител като истински щастливец и захапал устни до кръв, впил зорко очи в целта, започна да сваля един след друг вражеските немски самолети...
Напирахме за разговор, за автограф към уморения Мересев. Накрая той покани последните десетина души от нас да гостуваме в дома му на другия ден. Мересев се оказа рядко гостоприемен и много скромен човек. Научихме, че героят във Великата отечествена война е роден през 1916 г. в гр. Камишин. Завършва средното си образование и става стругар в завод. През 1934 г. работи на строеж в гр. Комсомолск на река Амур.
След дълго колебание най-после се осмелих да му благодаря за вниманието към моите лични писма и празничните поздравления и го запитах:
- Алексей Петрович, не тъгувате ли за небето?
- Много. Забръмчи ли самолет над главата ми, пулсът ми се ускорява.
За мен небето е екран на доблестта
Кратка пауза за отдих и горещ руски чай с разни сладки вкуснотии. Съпругата му се оказа чудесна домакиня. Неговият около 10-годишен син Виктор беше страшно любопитен:
- Ти откъде си? А ти? А ти?
И ние се представяхме:
- От България!
- От Англия!
- От Индия!
- От Корея!
- От Тунис!
- От Бразилия!...
През това време Алексей Мересев донесе цял куп писма:
- Пишат ми от различни страни. Някои са пострадали като мен и ме питат как да постъпят? Отговарям им направо: "Трябва да се живее!"
Какъв кратък, точен и правилен отговор -
в името на живота
човек трябва да побеждава болката и мъката.
Алексей Мересев беше гост на нашата страна два пъти. И двата пъти имах щастливата възможност да се срещна и разговарям с него. Той беше възхитен от сърдечното ни гостоприемство. Колеги му зададоха въпроса може ли да се напише нова книга за съвременния истински човек. Мересев отговори:
- Та тя се пише всекидневно. И у нас, и у вас. В обикновения живот има винаги място за истинския човек. Човекът на труда - ето един истински човек. А Гагарин - нима той не заслужава да бъде главният герой на една нова повест за съвременния истински човек!
При първата ни среща в България го попитах знае ли кои са истинските му спасители след свалянето на самолета. Той отговори:
- Разбрах по-късно, че моите спасители са Сергей Малин, приятелят му Александър Вихров и няколко деца от село Плав, Новгородска област, където се сражавах през април 1942 г. Първият бил бригадир в местния колхоз и отговарял за охраната на селото, а вторият - фронтовак, раняван два пъти при Новгород, бил в домашен отпуск, за да се лекува. Те чули от гората над селото човешки глас, който зове за помощ. И тръгнали към нея. Разказват, че са ме намерили подпрян на едно дърво, доста изтощен и здравата замръзнал. Отнесли ме в селото. После ме закарали в болницата...
На срещата със столичани в залата на Народната опера през 1977 г. Алексей Мересев завърши вълнуващото си слово с думите:
- Ние с вас сме длъжни да пазим нашата дружба, длъжни сме да завещаем щастливо и мирно бъдеще на идните поколения!
Алексей Мересев
Мересев в авиационното училище, 1945 г.
Паметник на героя-летец в родния му град