Смутеният пир
/ брой: 21
Между клоните на високите дървета като слаба електрическа крушка се провира луната. Чуват се ритмичните скокове на антилопа, зловещото задавено хъркане на пантерата, царицата на тропическия лес. Обхващат ме смесени чувства на смут, любопитство, страх и желание да застрелям пантерата. Мракът я потулва. Тишина.
Далече крещи стадо синосефалоси. Навярно маймуните са изненадани от гладна пантера. С пушка в ръка тръгвам из тропическата гора. Разкриват се малки полянки, странно бели от лунната светлина, с неясни сенки и силуети. Из високата трева нещо шумоли и издава приглушени звуци. Изведнъж се чува гръмогласно: "Ау-у-у! Аух-аух!" Това е гърлената въздишка на лъв. Той е направил неуспешен скок след пъргавата антилопа или е уловил зебра.
Косата ми се изправя. Гърленият звук е съвсем близък, като че гривестото чудовище дебне и плаши самия мене. А може би тишината създава тази измама. Страшно е да чуваш противника и да не го виждаш. Въпреки смущението си вървя. Окуражавам се, стискам пушката. Полянките излизат в равнина, обрасла с висока трева и бодливи храсти. Обляно от млечната светлина на луната, всичко изглежда недействително.
Спъвам се в меко, топло тяло. Газела. Полуизядена. Смутих нечий пир.
Връщам се в лагера и лягам в палатката.
(Никола Делирадев из "Последният ми лов на слонове")