Един от последните възрожденци на ХХ век

В това заглавие може би се съдържа най-точното определние за писателя, културно-просветния и обществен деец Стилиян Хаджидобрев Чилингиров. Той е роден на 26 октомври 1881 г. в Шумен в бедно семейство. След като завършва педагогическото училище в родния си град, става учител в селата Мечка - Разградско, и Султанлар (днес Царевци) - Варненско. Заради участието му в селските бунтове против десятъка през 1900 г. е арестуван и интерниран в Шумен, откъдето бяга в София и се записва студент по философия и литература. В столицата ще учи и едновременно ще работи, за да се прехранва. Покровителстван от проф. Ив. Д. Шишманов, е назначен за коректор на списание "Училищен преглед", командирован в Народната библиотека, където по това време работят П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, П. К. Яворов. Две години специализира в чужбина, но не прекъсва връзките си известните български писатели. Докато е в Берлин, получава обнадеждаващо го писмо от Яворов:
"За жалост "Мисъл" не мога да ти изпратя, защото Кръстев е пълен господар на администрацията, а телата, с които разполагам, съм пръснал до едно. Ще ме извиниш? И стихотворението ти е хубаво, и писмото ти е хубаво като стихотворение.
24 юли 1906 г.
Сърдечен поздрав: твой Явор"
По инициатива на Чилингиров през 1903 г. група студенти посещават Белград за побратимяване на южнославянското студентство. А във връзка с провеждането през лятото на 1910 г. на Славянския събор в София съставя и сам издава "Славянска антология", в която чрез преводите на най-големите ни поети представя сърбохърватската, словенската, чешката, полската и руската поезия, като за всеки един от авторите е написал кратки биографични данни. След възхода и падението през Балканските войни 1912-1913 г. се връща в Народната библиотека като поддиректор. Той е един от основателите на Съюза на българските писатели заедно с Н. Анастасов, Гр. Чешмеджиев, Т. Траянов и Д. Немиров.

Стилиян Чилингиров (вдясно) заедно със семейството си


От студентските си години и до края на живота си - 23 ноември 1962 г., Стилиян Чилингиров усилно твори. Библиографската справка ни показва сто заглавия на книги - стихове, разкази, драми, романи, пътеписи, биографии, спомени, студии по отделни проблеми, книги от историята на Българското възраждане, по етнография и фолклор, по политика и педагогика, читалищно и библиотечно дело, различни антологии, сборници, преводи и т. н. Започнал като поет, лиричната му творба "Песен за селяка" (1914) получава наградата на БАН. Наложил се като белетрист, продължител на Вазовата традиция - пише от идейните позиции на възрожденските ни писатели. В романа "Хляб наш насущний" (1926, 1957, 1981) отразява трагедията на еснафското съсловие по време на рушенето на старите патриархални традиции; в "Деца на ада" (1932) - разложението на селския бит след Освобождението; в романа от сонети "Владо Булатов" (1922) - вярата си в доброто и труда. А романът му "Шинел без пагони" (1928), посветен на писателя белоемигрант Александър Фьодоров, обхваща много политически събития, в които главна роля играе напредничавата ни интелигенция.
Неслучайно литературните историци го сравняват единствено с Антон Страшимиров. За Добруджа ни оставя няколко книги. Библиографска рядкост са изследванията му "Какво е дал българинът на другите народи" (1938, 1939, 1941) и "Български читалища преди Освобождението. Принос към историята на Българското възраждане" (1930). Този огромен труд от 684 страници е издаден от Министерството на народното просвещение. Писателят го е посветил на паметта на проф. Ив. Д. Шишманов - "моя учител и благодетел, ревностен изследвач на нашето възраждане".
По време на един разговор от тридесетте години на миналия век Недялко Месечков му казва, че "прави впечатление на най-работливия от българските писатели", а той отвръща: "То е, защото седя непрекъснато на масата. И защото смятам, че най-мъдрата мисъл, дело на народа, е: Залудо работи, залудо не стой."
С какво ли не се е занимавал Стилиян Чилингиров. На младини още се е отказал от политическа кариера - бил е секретар на Прогресивно-либералната партия и главен редактор на в. "България", но бързо се отвращава от политиката. Обявява се открито против Междусъюзническата война, а в акцията срещу влизането на България в Първата световна война е един от най-решителните български интелектуалци: изготвя позивите и събира подписите под тях на Вазов, Шишманов, Влайков, Кръстев, Балан и редица видни писатели и учени. В писмото му до цар Фердинанд от 20 септември 1918 г. четем:
"Когато е въпрос за съществувание, никакви клетви за съюзническа вярност не могат да бъдат меродавни. Народите живеят не само със своята вярност към другите, а със своя върховен дълг към себе си. А той в тая минута повелява мир. Нашето спасение е в спазването на неутралитет, както и да дирим благоденствието на българското племе в споразумението с неговите съседи, под гаранцията на великите сили".
След погрома Ст. Чилингиров организира траурни митинги, пише декларация, под която слагат подписите си десетки хиляди прокудени българи, и я изпраща на Парижката мирна конференция. Може би няма друг български писател, който като Стилиян Чилингиров да върне ордените, получени от царя, и на 42-годишна възраст да започне работа като книговезец.
 А в най-бурните години - 1941-1944-а, като председател на Съюза на българските писатели по негово настояване са приети нови 17 души, повечето от които комунисти. В печата го обвиняват, че е предал съюза на комунистите, но Чилингиров ходатайства и свидетелства за невинност на не един и двама писатели-антифашисти, за да бъдат заменени смъртните им присъди с доживотни. "Писателят трябва да бъде преди всичко общественик - пише той. - Та що за писател е този, който знае да плаче за неволите на своите измислени герои, а не се трогва от воплите и страданията на живите около него..." Нима не звучи актуално и днес призивът му: "... да кажем на света какво сме били, какво сме и какво можем да бъдем. И то не за да ни чуят другите, а да повярваме сами в себе си."
Безпрецедентна е в литературната ни история срещата на Стилиян Чилингиров с министър-председателя Богдан Филов, на която старият писател смело се застъпва за освобождаването на арестувания Младен Исаев. По спомен на сина му Добромир бащата заявява на властника "писател": "Богдане, ти си министър-председател на страната, въпреки това аз не съм ти подчинен, защото не съм министър в твоя кабинет. Ти обаче си ми подчинен, защото си член на Писателския съюз, а аз - негов председател. В това си качество аз ти заявявам, че няма да допусна нито един български писател да пострада за своите убеждения. Писателят, това е съвестта на народа, а тя трябва свободно да бъде изявявана!"
Още по-легендарно звучи случаят, станал с Чилингиров през лятото на 1944 г. в с. Реселец, Червенобрежко, където семейството му е евакуирано. Пристигат един ден в селото жандармеристи да палят къщите на партизаните и ятаците, а Чилингиров застанал пред командира им и му казал: "Ако вие подпалите макар и само една къща, аз пръв ще се хвърля в огъня в знак на протест срещу вашите безчинства..." И спасил селото от пожар! 
Като директор на Народната библиотека Стилиян Чилингиров дава идеи за Закона за библиотеките, който Народното събрание приема в 1922 г.; по негова идея се слага началото на "Архива на българската книга"; воюва за превръщането на къщата на Иван Вазов в музей; за определяне алея в Борисовата градина на заслужили писатели и културни дейци... 
Със своята възрожденска учителност, универсализъм и енциклопедизъм Стилиян Чилингиров може да служи за пример не само на днешните, но и на бъдещите поколения българи. Неоценимо е наследството, което ни e оставил в съкровищницата на националната ни култура!