Един от най-четените български писатели

В един февруарски ден на 1983 г. пред Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев" се срещнахме с Георги Панамски; отивал при прославения миньор Васил Андреев, бригадата на когото копаеше тунела за метрото в Парка на свободата. Тръгнахме двамата и покрай паметника на Димчо Дебелянов Гошо ми се похвали, че само преди час тук направил снимка на Павел Вежинов, Камен Калчев, Йордан Радичков и Георги Найденов. 
Не се познавах лично с Павел Вежинов (9.11.1914 - 21.12.1983). Ръкувал съм се само веднъж, когато го запознах с големия руски писател Валентин Распутин през лятото на 1977 г. Запознанството им стана пред сградата на СБП на улица "Ангел Кънчев". Вежинов му се похвали, че той е публикувал неговата повест "Пари за Мария" в списание "Съвременник" (1, 1974). Мълчаливият ми приятел му благодари и нищо повече не си казаха.
Смъртта на автора на "Втора рота", която бях чел десетгодишен, на автора на прекрасни разкази и романи, които четящите от близкото минало не могат да забравят, смъртта на автора на не един и два сценария за филми, останали в златния фонд на българското кино, пареше и моето сърце през зимата на 1983 г. Точно година по-късно, в средата на февруари 1984 г., се опитах да анкетирам тримата от снимката, която художникът-фотограф Георги Панамски ми бе подарил. Пиша "художник", защото Гошо е истински творец в професията си. Знае кой, къде, как, в кой миг да го запази на филмовата лента за бъдното.
Имах желание към снимката да прибавя разказите на тримата, придружавали Павел Вежинов през оня февруарски ден на 1983 г. На един лист написах
11 ВЪПРОСА КЪМ КАМЕН КАЛЧЕВ, ЙОРДАН РАДИЧКОВ И ГЕОРГИ НАЙДЕНОВ:
- Спомняте ли си какъв беше миналогодишният 14 февруари; какво правихте през този ден до обяд; къде бяхте около 13-14 часа; какво правихте след обяда; често ли излизахте с Павел Вежинов на разходка; спомняте ли си какво си говорихте по време на разходката в Парка на свободата през този ден; ако не си спомняте точно за през този ден, друг път за какво е бил разговорът ви; как се разделихте тогава и какво ви каза на раздяла Павел Вежинов; ако не си спомняте точно, при други подобни случаи как е бивало; не сте ли разговаряли с Павел Вежинов за смъртта; кой е най-силният ви спомен за Павел Вежинов?
На 14 февруари 1983 година между 13 и 14 часа точно пред паметника на Димчо Дебелянов Георги Панамски ви направи снимка с Павел Вежинов. Нея бихме искали да публикуваме един ден с вашите отговори.
Сложих въпросите в три плика и ги разнесох: на ул. "Любен Каравелов" 11 - на домашната прислужничка на Камен Калчев; на ул. "Оборище" 22 - в пощенската кутия на Йордан Радичков; за Георги Найденов плика предадох на секретарката на в. "Народна култура".
Единствен Георги Найденов се отзова. Запазил съм в архива си трите машинописни страници с отговорите му. След време срещнах Камен Калчев. Напомних му за въпросите ми, съгласи се да отговори, но... Йордан Радичков срещнах на кърстовището на Орлов мост, на път за Парка на свободата. Попитах и него... "Сузи ми показа въпросите ти - беше отговорът му - но онова, което сме си говорили с Павлето, не е за писане..."
По-долу предавам дословно написаното от Георги Найденов, който в онези години бе главен редактор на в. "Народна култура".
                                                                      
* * *

Денят, в който Георги Панамски е направил снимката, трябва да е бил четвъртък, защото само тогава пресичам в този час Парка на свободата на път за Полиграфическия комбинат. Живея далече от това място и се разхождам в друга посока. Вървял съм от пързалката на малкия стадион към словослагателите в Комбината, за да прегледам готовите страници на вестника.
До един от бюстовете на културните дейци, мисля, че го има на снимката, се срещнахме най-напред с Йордан Радичков и Камен Калчев и докато говорехме, се зададе Павел Вежинов. В."Народна култура" тъкмо беше разпалил битката за опазване на годните и красиви "стари" сгради, често по-удобни за живеене от новите. Браним ги от амбициите на хора, които са готови на всичко заради херостратова "архитектурна" слава. И от други едни, които се боят, че ако не се заселят близо до Орловия мост, никой няма да забележи съществуването им.
Павел Вежинов беше чел този материал и разказа, че като народен представител, тогава от Перник, е имал преди доста години работа с провинциалния зародиш на същото явление. Сума ти новопостроени домове на заслужили миньори били набелязани за събаряне от поредния градоустройствен "план". Въпросът тогава не е бил поставен публично. Като народен представител писателят се е отнасял и до високи места, но всуе.
Сетне разговорът се завъртя около бюстовете в парка. Не ни харесваше бюстът на Емилиян Станев не само защото, гледан от някои страни, писателят като че ли е без врат, но и защото идеята на скулптора, забележима при повече вглеждане, не е могла да узрее, избързал е да я "реализира". Разбира се, това е моя интерпретация на нещо отпреди година и дори не съм сигурен дали всички, представени на снимката, се изказаха. Но помня, че никой не защити бюста.
Другите ми впечатления от Павел Вежинов не са от парка. Знаем се от много време, например заседавали сме всяка седмица в редколегията на "Стършел" под председателството на Челкаш. Но това беше още през 50-те години. Последната ни среща беше случайна, седмица или две преди смъртта му. Той седеше зад най-голямата маса в Клуба на кинодейците със съпругата си и с една от известните преводачки на наша художествена литература в СССР. Друга маса не се намери и нашата компания се "присламчи" към тях. Аз седнах до него. Гостенката от Съветския съюз говореше най-много, понеже тъкмо тогава в."Народна култура" беше поместил проблемен материал за нейната професия и някой от масата й го преразказа. Павел Вежинов имаше известни затруднения да участва по-активно в разговора след неотдавнашния инфаркт. Но се оживи, когато му споменах скорошна оценка, че е измежду най-четените автори от съветските хора. Не става дума за български автори, а изобщо. Отговори ми, че е чул и от друг за това изказване на съвтски дипломат, направено на "кръгла маса" в нашата редакция.
Година-две по-рано бях поканил специално и само него на "делови обед" в един от малките салони на ресторант "България". Беше в навечерието на някаква годишнина на революционни събития. Редакцията искаше и по принцип да го спечели и да вземем нещо от него за конкретния случай. Дори бяхме поканили стенограф, за да бъдем оперативни и да не му губим времето втори път - така сме постъпвали резултатно с други заети хора. Но Вежинов не прие този метод, което не му попречи да се отзове неведъж след това с публицистични материали. Амбицията на редакцията беше да имаме разкази от най-големите български белетристи. Вече публикувахме новите работи на Йордан Радичков, Николай Хайтов, Дончо Цончев. Но Павел Вежинов, изглежда, бе престанал да пише "вестникарски" разкази. Последният, който съм печатал във вестника, беше "Аз съм атомна" - за девойка от голям град - телефонистка в Козлодуй, която за по-кратко, по маниера на всички телефонистки се отзовава с думите "аз съм атомна". Това е един от най-майсторските му и злободневни разкази, предназначен да пробуди загриженост и не една заспала съвест. Засега съм чел само един отзив, мисля, че беше от друг писател, с познатия лайтмотив: "Нима е такава нашата младеж? Не е типично". А писателят съвсем не е искал да отговаря на въпроса каква е нашата младеж и изобщо да изобразява типични обстоятелства. Струва ми се, че дори не главаната героиня, а по-скоро страничните персонажи са "солта" на разказа му. Но затова има думата професионалната критика.
Питате какъв е "най-силният" ми спомен от Павел Вежинов? Той е от книгите му, а не от нещо "по-силно". Поне през тази половина от неговия живот, когато съм го познавал, личността като че ли най-силно се изразяваше в творчеството му, а в отношенията си с околните правеше впечатление неговата сдържаност, спокойствие. За мен и сега са не просто откровения, а теми, върху които човек отново и отново може да се замисли - не само "Синият гущер", а примерно такива публицистични приноси, като статията за днешната необходимост от "домашен лекар". Или пък мемоарът за учителката, която оценила с двойка съчинние на ученик, писано "нелегално" от Павел Вежинов.

София, февруари 1984 г.  Г. Найденов                        
                                                                                
На гърба на третия лист , написано на ръка:

P. S. Проверката в м. г. календар показа, че 14 февр. е понеделник, а не четвъртък. Но това надали е от значение. Все пак, проверете записаната от Г. Панамски дата - да не би да не е правилно разчетена?  Г.Н. 20 февруари 1984 г.


Павел Вежинов (вляво), Георги Найденов, Камен Калчев и Йордан Величков пред паметника на Димчо Дебелянов, 14 февруари 1983 г.
Снимка Георги Панамски