Бойна слава
Български бойци се бият с фашистите и след 9 май
С кръвта на 32 500 свидни жертви във войната се запазва териториалната цялост на Отечеството
/ брой: 103
България влиза във Втората световна война на 1 март 1941 г., година и половина след началото, обаче страната ни не воюва следващите три и половина години. Въпреки че сме съюзник на Германия, след като Хитлер напада Съветския съюз, ние не изпращаме нито един войник на Източния фронт за разлика от Италия, Унгария, Румъния и Хърватия. Правим грешка, като през декември 1941 г. обявяваме война на САЩ и Англия, но смятаме, че тя е символична. И наистина е така, понеже нито един наш войник не воюва срещу съюзниците на Западния фронт. Участието на България във войната до 9 септември се изразява единствено в административното управление на Македония и Егейска Тракия, където населението е предимно българско. Разбира се, това е съпроводено с присъствието на войскови части, предназначението на които обаче е да поддържат реда в тези райони, а не да воюват, защото там те нямат врагове.
Против българското административно управление и присъствието на наши войскови части в Македония са само сърбоманите, а в Егейска Тракия - крайните гръцки националисти. Населението определено е доволно от българското присъствие, а данъците, събирани в Македония и Егейска Тракия, се използват изцяло за задоволяване на потребностите в тези райони.
Нещо повече: българското правителство инвестира в Македония 37 млрд. лв., а в Егейска Тракия - 18 млрд. лв. за строителството на пътища, жп линии, училища, черкви, манастири. В Скопие дори е създаден филиал на Софийския университет. И това при положение, че тези територии официално още не са български, но местното население смята, че вече е част от България. Младежите, навършили 18 г., без да са призовани, доброволно отиват в казармите, за да станат част от Българската армия.
Това мирно участие на България във войната продължава до септември 1944 г. На 5 септември Съветския съюз обявява война на България и правителството на Константин Муравиев нарежда на войската, полицията и жандармерията да не оказват никаква съпротива на частите от Трети украински фронт, които преминават Дунав на 8 септември. Маршал Толбухин нарежда на военния министър Дамян Велчев да издаде заповед за незабавно изтегляне на българските войски от Македония и Егейска Тракия.
Междувременно България е обявила война на Германия. Немците се възползват от скоростното, донякъде хаотично изтегляне на българските войски. Блокират някои от частите, изземват въоръжението им, пленяват войници и офицери. Пехотни полкове и артилерийски дивизиони преминават границата със загуба на оръжие и имущество, с намален състав. Завръщащите се, както и правителството, смятат, че за България войната е приключила.
Съюзниците обаче са на друго мнение
На 28 октомври в Москва България подписва примирие със Съветския съюз, САЩ и Англия. Според него нашата страна трябва да се включи активно във войната с Германия. Започва Отечествената война. В първата фаза през 1944 г. три български армии водят кръвопролитни сражения с немците в Кумановската и Нишката операция. Отново, този път с много жертви, българите влизат в македонските градове и села. Населението пак ги посреща като освободители. Веднага след продължаване на победния им поход обаче в селищата се настаняват отрядите на Тито и установяват сръбска власт. Българските войски тръгват на запад да громят хитлеристите. Започва Втората фаза на Отечествената война. През нея най-забележителна и впечатляваща е Дравската епопея.
Победа на волята и духа срещу танковете
В началото на втората фаза на Отечествената война на Българската армия е възложено да защитава отбранителна линия, дълга 120 км. Главнокомандващ армията е ген. Владимир Стойчев, на Западния участък - ген. Тодор Тошев, а на Южния - ген. Стоян Трендафилов. Тя трябва да възпре 2-ра танкова германска армия в състав от 860 бойни машини и 91-ви корпус, в който се включват пехотни, моторизирани и артилерийски съединения с численост 85 хил. души.
Втората фаза на Отечествената война реално започва на 6 март 1945 г. Германските танкове форсират р. Драва и стигат до българските позиции. Противотанковите батареи откриват огън с право мерене, но снарядите не могат да пробият бронята на стоманените чудовища. Танковете напредват почти безпрепятствено и българските части започват да отстъпват, макар и организирано, но има реална опасност това отстъпление да се превърне в бягство. В този момент кап. Желязков, който командва една от батареите, заповядва оръдията да се изнесат от позициите и да се насочат във фланг на танковете. Дава команда: "Да се стреля по веригите!" Това е изключително трудно, защото те едва се подават над земята и се изисква голяма точност, за да се уцелят. Въпреки това войниците пристъпват към изпълнение на заповедта.
С големи усилия, само с човешка сила, изнасят оръдията, и озовали се във фланг на танковете, се мерят във веригите им. Резултатът обаче е поразяващ. Всеки снаряд, попаднал в танкова верига, я взривява и машината става неподвижна. Екипажите излизат от нея, но са покосени от пушечния и картечен огън на пехотата. При това повредените танкове възпрепятстват пътя на идващите след тях. А пада и нощта, което окончателно спира немското настъпление за този ден. Знае се обаче, че на другия ден то ще продължи.
На позициите идва ген. Трендафилов и събира старшите офицери и командирите на части на съвещание, за да се реши как ще се действа. Същият кап. Желязков казва, че има идея. Връща се на позицията и я споделя с офицерите и войниците от неговата батарея. Търсят се доброволци, които през нощта да се промъкнат до обездвижените и напуснати немски танкове, да влязат в тях, а на другия ден да стрелят с оръдията им. Това е наистина доста причудлива, дори в известна степен налудничава идея, защото никой не знае как се действа с танкови оръдия, но когато кап. Желязков казва, че той ще бъде един от тях, се намират и други смелчаци.
Утрото на 7 март е мъгливо и ръси ситен дъжд. Въпреки това немските танкове тръгват в настъпление. С вече приложената тактика нашите артилеристи се целят във веригите им. Има поразени, но повечето продължават да се придвижват. Тогава, за голяма изненада на немските танкисти, започват да ги обстрелват в тил от обездвижените техни машини, а бронята в задната част е по-тънка и мощните танкови снаряди я пробиват. Българските артилеристи са въодушевени от успеха, мислят си: "С вашите камъни - по вашите глави!"
Разбира се, не всичко е успешно за българите. Германското настъпление е по целия 120-километров фронт. По численост двете страни са изравнени, но германците имат внушително превъзходство във въоръжението. Освен в танкове (800:0) - и в оръдия, минохвъргачки, картечници, при това по-модерни от българските. А германските войници са въоръжени с автомати, докато нашите са с пушки.
Срещу това българите противопоставят несломима воля и дух. Те им помагат да спрат немското настъпление на 12 март и после да отхвърлят противника зад Драва. На бойното поле с чест загиват 1614 български войници и офицери, а 2500 са ранени. Вечна слава на знайните и незнайните български воини, дали живота си за освобождаването на Европа от хитлерофашизма. След Дравската епопея до крайния му разгром остават по-малко от два месеца.
Първият наш боен парашутен десант
През септември 1944 г. тримата вече бивши регенти - Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов, са в Москва, където ги подлагат на всекидневен обстоен разпит. И тримата знаят, че дните им са преброени. През това време българските войски се изтеглят от Македония. Ген. Михов има значителен военен опит и смята това за голяма грешка. По негова молба му уреждат среща с ген. Герман Маландин - началник на оперативното управление при Генералния щаб на Съветската армия, един от най-близките съратници на маршал Жуков, с когото се познава от времето, когато е бил военен министър. На него той казва: "Оставете българската войска в Македония, тя там има много добри позиции и ще прегради пътя на германците, които се изтеглят от Гърция".
Не се вслушват в съвета му. Цялата немска група армии безпрепятствено стига до р. Вардар и се дислоцира в Македония. Едва тогава съветското командване разбира грешката си и възлага на България да се справи с немската групировка. Задачата е поставена основно на Първа българска армия под командването на ген. Владимир Стойчев. Численият й състав е 125 хил. души - колкото и на германците. Немците обаче имат превъзходство във въоръжение и в боен опит. Нашите разполагат с 1100 оръдия и минохвъргачки, а немците - с 3900. Картечниците са 300 срещу 1200...
Смята се, че българската армия само в най-добрия случай ще може да принуди германците да останат на позициите си и по този начин да не участват в сражения със Съветската армия. Реалността обаче се оказва друга.
Българското настъпление започва от Кюстендил на 8 октомври и още същия ден нашите сломяват съпротивата на немския гарнизон в Крива паланка. На 18 октомври започват боевете за хребета Стражин, който на 20 октомври е овладян от българите. Стигат до Страцинската позиция, която е силно укрепена с бункери, окопани оръдия, и там германците разполагат с 35 танка, а българите нямат нито един. Една атака би означавала да се дадат много жертви, при това с минимален шанс за успех. Българската войска се е разположила в подножието на Страцин и изчаква.
Полк. Николай Николаев, който е зам.-началник щаб на армията (той лично ми разказа това през 1961 г., тъй като е съселянин на баща ми и другаруваха с него), забелязва, че всяка сутрин над Страцин се спуска лека мъгла, която се вдига по обяд. Той предлага на ген. Стойчев план - да се използва въздушен десант. В състава на армията е парашутната дружина с числен състав 1200 души и 8 самолета. Тя обаче е на 130 км от фронта, затова е заповядано да се придвижи в ливадите под Страцин. Пристигат, но всички са въоръжени само с пистолети, затова им дават по пет гранати. На 25 октомври в 9 ч. самолетите излитат и от тях се спускат първите 96 парашутисти (всеки самолет носи по 12). Веднага машините се връщат и закарват следващите.
Изненадата за немците е пълна, в мъглата те изобщо не забелязват спускащите се десантчици. Малко преди да се приземят, паршутистите хвърлят гранатите и с това причиняват повече паника, отколкото поражения. Само за 1 ч. цялата парашутна дружина е стоварена в германските позиции на Страцин, с пистолетни изстрели и с ножовете си унищожават германските войници и офицери. Мъглата още не се е вдигнала и те забелязват само нещо като бели видения, които носят гибел и смърт. А когато тя се вдига, парашутистите са пълни господари на положението. Оцелелите германци излизат от бункерите и окопите с вдигнати ръце. В този въздушен набег са унищожени 1800 германски войници и офицери и са пленени 2300. Българите дават само 80 жертви.
Войната обаче продължава. Германците са заели позициите, които преди изтеглянето на българските войски само преди по-малко от месец са били български, и от тях оказват яростна съпротива. Нашата войска ги превзема с големи усилия. На 11 ноември се разгаря тежка битка при р. Пчиня и Куманово. В нея българите използват 35-те пленени танка при Страцин, както и немски оръдия и картечници. На 13 и 14 ноември части на Първа и Четвърта българска армия влизат в Скопие, където са възторжено посрещнати от населението, както това става в Крива паланка и в други градове и села. То приема влизането на българските войски като свое окончателно присъединяване към Майка България.
В Куманово-Страцинската операция загиват 9 хил. български войници и офицери. Ако българската войска не е била принудена през септември да се изтегли от Македония, сега жертвите са щели да бъдат не повече от 300-400. А общо България дава 32 хил. убити и 14 хил. тежко ранени, повечето от които остават инвалиди до края на живота си.
Последните битки в Европа
На 30 април Хитлер се самоубива. На 2 май Берлин е превзет от Съветската армия. На 8 май адмирал Дьониц подписва безусловната капитулация на Германия. Руснаци, американци, англичани и французи спират военните действия. Продължават да воюват само българите, защото командирът на 68 германска дивизия щурмбанфюрер Мариус Гьослер отказва да се предаде и заповядва да се открие огън срещу българските позиции.
Това става в околностите на градчето Фьолнермант, което е на австрийска територия, смятана от германците за тяхна. Завързва се сражение, при което и двете страни дават жертви. През следващите дни се води позиционна война с артилерийски престрелки.
На 8 май българите научават за капитулацията на Германия и отново приканват германците да се предадат, обаче те не само не го правят, но дори получават подкрепление. Ръководейки се от военната максима, че най-добрата отбрана е нападението, на 9 май след усилена артилерийска подготовка започва атака с цел да бъдат прогонени германците отвъд река Гурк, и тя успява. На 10 май германците предприемат контраатака, за да си върнат позициите, но нашите войски успешно я отбиват. Окуражени от успеха, на 11 май войниците ни преминават река Гурк на север и юг от разположението на германците. Към 15 ч. те ги атакуват по слабо защитените флангове и им нанасят значителни загуби.
Понесъл сериозни загуби в жива сила и техника, противникът започва изтегляне на запад. Българите обаче го преследват. На 12 май в околностите на Клагенфурт се разразява последната битка от Втората световна война в Европа. Към 16 ч. на 12 май германците вдигат бяло знаме. Оцелелите 630 офицери и войници се предават в плен на нашите военни сили. Отделни групи обаче продължават съпротивата чак до 15 май и едва тогава оръжията престават да стрелят.
В знак на уважение към победилия го противник щурмбанфюрер Гьослер сваля от куртката си железния кръст, който е едно от най-високите военни отличия в германската армия, и го поднася на българския командир полк. Стоименов. Казва му, че ако България беше останала съюзник на Германия, Райхът е нямало да загуби войната, защото българската армия е доказала, че е най-храбрата в целия свят.
Полк. Стоименов вежливо отказва жеста, като му казва, че има 6 български ордена, всеки един от които за него е по-ценен от германския железен кръст.
Всичко това не е отразено във военните сводки и комюникета. Колкото и странно да е, за героизма на българските войници и офицери първи разбират в английската военна експедиция, щабът на която е разположен в най-северния италиански град Брунино, защото англичаните се стремят да изпреварят влизането на Съветската армия в Австрия. Това става на 22 май.
Командващият тази част ген. Хейс научава за събитията от избягали германски офицери и войници, които се предават в плен на англичаните. Техните разкази му се струват направо недостоверни и затова той отлита със самолет за Клагенфурт. Там се среща с полк. Стоименов и му изказва възхищението си от проявения героизъм, но той скромно заявява, че българските войници и офицери са изпълнили своя воински дълг.
Едва тогава случаят става известен на съюзническото командване, както и на военните кореспонденти. Стига се дотам, че се обсъжда дали е правилно за край на Втората световна война в Европа да се смята 9 май, след като е имало сражения и след тази дата. Меродавно обаче се оказва становището на ръководителите на страните от антихитлеристкия съюз. На Потсдамската конференция през юли-август 1945 г. Сталин, Чърчил и Труман обявяват за Ден на победата 9 май (по-късно той става и Ден на Европа) и окончателно си поделят сферите на влияние. Въпреки че България е дала 32 500 жертви във войната с Германия, тя се третира като победена страна. На Парижката конференция през юли-октомври 1946 г. на нея са й наложени репарации. С кръвта на убитите се запазва само териториалната цялост на България от преди включването й във войната, защото Гърция и Югославия имат претенции да отнемат части от нея.
Скромно признание за българския принос в окончателния разгром на хитлеристка Германия е поканата за участие на командващия Българската армия ген. Владимир Стойчев в Парада на победата в Москва.
Знамето на победата над Берлин
Посрещане на българските войски в София след боевете при Страцин, 24.ХІ.1944 г.
Започва Дравската операция
Победа на волята и на духа в славната епопея
Кървавата битка при река Драва
Парашутната дружина е зачислена към Първа българска армия