Концерт за един зрител
Спомен от лятото на 1973 г., застава "Тинтява", Родопите
/ брой: 248
Никола ГАГОВСКИ
Вървя пеш към родопската застава "Тинтява". За ориентир ми служи бистра рекичка, буренясала и потайна, събрала чистите сълзи на планината. Над главата ми от време на време прелитат пъстри птици в щураво опиянение. Но вместо техния крясък, отдалеч чувам песни, викове, ръкопляскания в близката застава. Зареяно в родопските дебри, това пусто кътче може би за първи път е огласяно с толкова весели гласове и с такава чаровна нежност. Наближавам Хайдушка поляна, малко зелено островче, обкръжено от борова гора, украсено от горски цветя - истинско царство на красотата. Спирам премалял от умора и сядам на посивял мъхест камък под сянката на близката ела. Неочаквано ме настига запъхтян конник. Граничният куриер е облян в пот, сигурно е ходил в града за войнишката поща и бърза да се върне в заставата, за да чуе програмата на гостите. Не ме забелязва и аз нарочно не му се обаждам - искрено го съжалявам и ми се иска поне той да чуе последния изпълнител. Но по всичко изглежда трябва да делим един и същ горчив късмет, гостите вече ни наближават по Триградския път. И ставам неволен свидетел на една невероятно мила среща. Конникът посреща веселите артисти на Хайдушка поляна. В тишината отеква тропот на копита. Войникът дръпва рязко юздата и заковава коня на място. Гласовете на гостите мигновено секват - сякаш над главите им пропищяват куршуми. А всъщност очите им са пълни не със страх, породен от внезапно появилия се граничен конник, а с някаква виновност, че не са дочакали отсъстващия войник на заставата. Артистът Константин Кисимов се провиква:
- Стоп, колеги! - и разперва възторжено ръце.
Артистите спират разпръснати на поляната и го гледат учудено.
- Май закъсня малко, подхвърля Кисимов, приближавайки се до граничаря.
- Вярно, закъснях. Служба! - казва войникът и в гласа му всички долавят съжаление. Поруменял е и бърше с ръкав потта от лицето си и седи на коня мълчалив, очакващ. Поглежда заставата, кани се да загалопира към нея. И в тоя миг Пенчо Пенчев от Младежкия театър дава някакъв знак на жената до него. Гласът на певицата Маргрет Николова се разнася над боровия лес. Пробужда се радостта в очите на граничаря, еква планината. И още не заглъхнало ехото на песента по родопските върхове, Иван Тонев подема стихове.
И започва импровизиран концерт за един-единствен зрител в дебрите на граничната планина. За сцена им служи горската поляна, зала им е родопската шир с небесна акустика, гласовете им са озвучени от планинския вятър. Мисля си: едва ли друг път са пели така сърцато с овлажнели очи, и то пред един зрител, който няма да им донесе никаква слава.
А конникът стои все така истукан със смаян поглед. Личи си, че не е очаквал такава ласкава "засада", такъв великодушен жест на столичните гости. Запява Ирина Чмихова. Конят престава да пръхти и рие земята с краката си. Гората подема песента и я разлива по широката гръд на Родопа. Струва ми се, че граничната планина за първи път е така празнична. Оглася я една велика песен - песента за майката. Вълнуващата мелодия се отразява в големите войнишки очи. Всеки миг е изпълнен с нажежено преживяване на бликнали чувства. Мъжеството отстъпва на нежността, конникът се просълзява, овлажняват и моите очи. Певицата свършва, покланя се на войника зрител усмихната, но кой знае защо и в нейните очи бликват сълзи.
Провиква се артистът хуморист Герасим Младенов. Погледите се отправят към него. Той първо пленява с плавни жестове и хитри мимики и след това постепенно с гласа си. Възбужда непринуден смях... И някъде далече и високо над главите ни се носи планинското ехо. Струва ми се, че конникът всеки миг е готов да полети към заставата. Но го спира млад мъж с позната парола:
"Човекът е човек тогава,
когато е на път!"
Войникът едва ли позна артиста Иван Чипев, но съм сигурен, че веднага позна стиховете на Пеньо Пенев. Артистът вече се разхожда из Пеньовите "Дни на проверка", стреми се да излъчи от тях очарование и гняв, откровения и далечни копнежи. Девствената борова гора приема още един певец на суровата красота. Иван Чипев бърза да изкаже всичко важно на боеца с избелялата куртка и строгия поглед, защото граничният куриер е нетърпеливо очакван човек, който носи с познатата кожена чанта толкова скъпи писма и вести - истинска войнишка радост. Константин Кисимов изпраща конника със стиховете:
"...Омургавял от твойто слънце, като твой обучен редник, аз пак съм в бойното седло на дните бързолетни! И колко трудно е да си наследник на боен път и на мечти заветни!..." Войникът обгръща с топъл поглед артистите, покланя им се от коня и изрича високо сърдечната си благодарност. Пришпорва нетърпеливата Фъртуна, която изтрополява припряно, понасяйки се вихрено към заставата.
Вместо бурни овации, артистите чуват конски тропот да отеква в зелената борова гора, отнесъл радостните чувства на едно щастливо граничарско сърце.