За Йосиф Сталин и други работи

На малката синя стена на моя лаптоп, сред различните страници, внезапно мернах и следното: "Последната реч на Й.В.Сталин на ХIХ конгрес на КПСС - ноември 1952 г." Отворих филмчето и се загледах с интерес. Речта не беше нищо особено - познатите клишета за бъдещата победа на комунизма над капитализма по целия свят. Интересно беше да гледам хората, за които вече знаех много. И за техния възход, и за тяхното крушение. Сталин изглеждаше добре, по нищо не личеше, че след по-малко от пет месеца смъртта ще го лиши завинаги от световната власт, която притежава. Зад гърба му зловещо проблясваха очите на Лаврентий Павлович Берия, скрити зад пенснето. Сред гостите от братските компартии с една глава над всички висеше и Вълко Червенков. Сетих се, че някога, когато записвали речите на Сталин на грамофонни плочи (комплектът бил от 18 бързообортни пластинки), на първите три плочи били записвани ръкоплясканията. Така и ги продавали и всеки бързал да си ги купи и да спомене пред партийния си секретар, че вече има вкъщи плочите с речта на другаря Сталин, Йосиф Висарионович. Така и ги слушали - с първите три плочи ръкопляскания.
Стана ми жалко. Заради онова време. Когато царувал Страхът! Защото страхът във всяко едно общество е по-страшен и от едрата шарка, която нашарила даже лицето на Йосиф Сталин. Нека социолозите и политолозите се произнесат днес в какво общество живеем - постсоциалистическо, неокапиталистическо и някакво друго. Сталин оцеля 30 години начело на СССР, защото старият Коба, изпечен в нелегалните козни, се боеше от всички и (най-вече заради това!) всички се бояха от него. Страхът е най-истинското усещане за смърт. Той те разяжда цял живот - бавно и болезнено. Днес нещо такова се случва и в обществото, където парите за следене и подслушване надминават в пъти парите за култура и образование.
Прочие, аз искам да говоря за другия страх. Страхът в левицата. Когато живеехме във времето на класовия егоизъм, беше страшно да не би да си враг и предател на партийната линия. Такъв часовник тиктакаше тогава в големия Кремъл и в други братски, по-малки, кремълчета. Днес в световните столици тиктакат часовниците на корпоративния егоизъм. За съжаление такъв часовник трака и в хола на левицата. Скритите му пружини, колелца и винтчета въртят стрелки, които нямат нищо общо със сегашното време. В интерес на истината в общата стая на левицата трака и друг часовник - този на обикновените членове на тази партия.
Така полифонията от хармония се превръща в какафонията на страха.
От една страна, в левицата членуват хора, които се страхуват, че партията губи своя облик на защитник на слабите и потиснатите, на "...изправител недъзите на обществото...", както светло е повярвал Христо Ботев. От друга страна, в левицата спокойно (даже опасно спокойно!!!) виреят на припек хора, които се страхуват само от това - да не загубят привилегии и да не се наложи да сдават постове в партията, които заемат на различни нива.
Първите, изповядващи Символ-веруюто на Ботев, уморено се отдръпват, защото вторите нагло ги обвиняват в предателство. А в левицата, може би заради големия й опит в нелегалната борба, предателството е най-страшният грях. Но кой е предателят?! Защото на дневен ред излиза въпросът: Ние социалисти ли сме или мошеници?! И кой кого предава - личните си или обществените интереси?!
Когато един нов днешен предприемач или капиталист, както искате ги наречете, не плаща на работниците си и се държи с тях като с говеда, това е обяснимо. Не казвам приемливо, а обяснимо. Но когато на различни нива на една партия, обявила се за социалистическа, виреят политически тарикати и мошеници, както и да ги наречете, това вече е непростимо. Защото нали точно Маркс каза, че битието определя съзнанието. Какво тогава им е съзнанието на последните. За първите ясно...
Така че, ако в абревиатурата на една партия има и определението "социалистическа", това още не значи, че всички в нея са социалисти по убеждение и поведение. Партията на Адолф Хитлер също се е наричала национал-социалистическа.
Такива работи...