Той охраняваше Ленин

Никола Гаговски

Артур Спрогис е роден в гр. Рига в работническо семейство. Баща му е бил червен стрелец, участник в Октомврийската революция, загинал като герой в бой с белогвардейците през Гражданската война.
На 16-годишна възраст полковникът от запаса Артур Карлович Спрогис е зачислен като стрелец в 7-ми Латишки полк при Дикли, после става курсант в Кремъл, граничен офицер, разузнавач, охранява Ленин, сражава се срещу Врангел и Махно. Той е интербригадист в Испанската гражданска война, разузнавач и командир във Великата отечествена война на Съветския съюз. Награден с два ордена "Ленин", "Червено знаме" и десетки други бойни отличия.
С Артур Спрогис се запознахме и сприятелихме през лятото на 1977 година в Москва. Той ме посрещна на ул. "Большой Гнездниковский переулок", дом 101, квартира 231, с приветлива усмивка и ме въведе в своя тих и уютен дом. Облечен беше в черен костюм. На сакото му проблясваха високите ордени и медали. Спрогис беше среден на ръст, позакръглен, с пребледняло от сърдечната болест лице, но жизнен. Впечатляваха посребрените му коси и сините му проницателни очи. Обаянието му ме покори още в първия миг на нашето познанство.

Неговият искрен, трогателен и вълнуващ разказ

ме плени като слушател.
Погледът ми се задържа на две кръстосани пушки, над леглото му в хола. Чух гласа му:
- Това е любимият ми талисман!
В сините му благи очи изгряха звезди, когато ми прошепна: "В цевите сега няма патрони. Едната пушка е заредена с пламъка на младостта ми, другата - със стоманата на мъжеството ми. Първата е рожба на революцията, а втората - от границата и разузнаването".
Червеният латвишки стрелец не откъсваше очи от пушките:
- Баща ми ме научи да стрелям точно. Сражава се като храбрец с белогвардейците - заговори пак любезният домакин и заприготвя чай в красив руски самовар. Писалищното му бюро беше отрупано с ръкописи, вестници, снимки, списания, писма. Знаех, че пише спомени. Някои от тях бяха отпечатани във в. "Комсомольская правда", списание "Пограничник" и други. Очите ми шареха по радиоприемника, телевизора до него, пианото, което блестеше вляво. На високия гардероб отсреща бе окачен стар морски бинокъл. По стените в този дом висяха шест часовника, картини с пролетни цветя, летни и зимни пейзажи.
Помислих си: какви всестранни интереси! От пушката - до цветята и музиката. Артур Спрогис хвана погледа ми:
- Тук всяко нещо съхранява мой скъп спомен... Пушката е зовът на борбата, а пианото - на сърцето. Със стария бинокъл съм наблюдавал живописни и трагични картини, очите на чужди и свои. Стрелките на всеки един от часовниците сочат съдбовен миг от живота ми. Първият, най-малкият, спря, когато спря да тупти сърцето на баща ми. Вторият показва часа, когато станах курсант в Кремъл. Третият ме изпрати на южния фронт срещу Врангел и Махно. Четвъртият е свързан с отиването ми в Испания. А стрелките на петия, както виждаш, са заковани на 22 юни 1941 година - началото на Великата отечествена...

Шестият ще спре, когато спре да бие сърцето ми...

Попитах го кога и как е охранявал Ленин.
- Срещите ми с Ленин ли? Когато постъпих в Кремълските курсове, жадувах да го срещна. За мое щастие се оказа, че ние, курсантите, сме задължени да охраняваме целия Кремъл с правителството, квартирата и кабинета на Ленин.
Виждал съм го много пъти отдалеч, когато го охранявах, заедно с други колеги, на срещите му с работници, на събрания и митинги. Дойдох в Кремълските курсове с надеждата, че веднага ще срещна Владимир Илич, ала дълго време това все не ми се удаваше.
Една вечер комендантът на Кремъл Малков ме изпрати на пост №27 в широк и светъл коридор между квартирата и кабинета на Ленин и приемната на Совнаркома.
В нощната тишина не се чуваха никакви гласове и стъпки. Всички спяха.

Чувах само кремълския часовник

на Спаската кула, който безпощадно отмерваше времето.
Бях обладан от непознато чувство на гордост, че в тази лятна нощ ми се беше паднала честта да охранявам съня и живота на Ленин. Често поглеждах към външната изходна врата. Знаех, че Кремъл се охранява сигурно, но какви ли не врагове, открити и тайни, се срещаха в това смутно време! Вече бяха извършени две покушения срещу Владимир Илич...
Рано сутринта се случи това, за което мечтаех толкова време. Тежката врата се отвори изведнъж и от нея изскочи забързан, с папка под мишница, Ленин. Вървеше замислен и не ме виждаше. Застанах мирно, с прилепена винтовка до тялото си. Едва приближил се на крачка-две от мен, той вдигна рязко глава и ме погледна. Кимна ми и се здрависа с мен. Ръката му беше топла и мека:
- Как се казваш, юначе? - ме попита Ленин със съвсем непознат за мен глас.
- Артур Карлович Спрогис! - докладвах аз високо.
- А откъде си?
- От Рига!
- Майка и баща имаш ли?
- Баща ми загина като червен стрелец на фронта при Великие Луки...
- Е, как върви учението в курса?
- Старая се, другарю Ленин...
Владимир Илич ме обгърна с поглед. Не разбрах дали ме съжали за нещо или му се сторих съвсем малък.
- Момент! - каза ми той и, досетил се за нещо, се върна бързо в квартирата си.
Продължавах да стоя мирно. Стори ми се, че всичко това е сън. Щастлив сън! Появата на Ленин ме върна към действителността. Сложи на перваза на прозореца малко пакетче и каза: "Когато се смените, вземете го!" и влезе почти тичешком в кабинета си. Дори не успях да му благодаря. Излязох от смущението и гледах развълнуван пакетчето. "Какво ли може да има в него?" - помислих си и приближих прозореца, но като се сетих какво ми беше поръчал Ленин, направих "кръгом" и се върнах обратно.

Любопитството и загадката ме изкушаваха

Чух как припряно иззвъня телефонът. Гласът на Ленин прозвуча рязко: "Вземете бързи мерки!"
Кабинетът му затихна. Отвън се чуха припрени гласове. Застанах нащрек. Пръв се зададе Яков Свердлов, следван от Бонч-Бруевич и Калинин. "Добро утро!" - поздрави ме той, почука на вратата и влезе при Ленин. След него се вмъкнаха Бонч-Бруевич и Калинин.
След малко от квартирата на Ленин излезе Надежда Крупская. И тя ме поздрави. В двора се срещна с жените на Джержински и Свердлов - Софя и Клавдия. Трите жени заминаха в града.
Смени ме курсант Геллер. Оставих винтовката на пирамидата и започнах да развивам хартията, обвила картонената кутийка. Около мен се струпаха десетки курсанти с любопитни погледи към подаръка. В картонената кутийка Владимир Илич беше сложил сандвич с конфитюр и сушена риба. Може би беше подарил на мен - часовия, своята закуска! През онези гладни години това беше истинско лакомство...
През декември 1921 година при нас, курсантите, отново дойде Ленин. Говори ни пламенно за разгрома на белогвардейците и интервентите и за изгонването им от съветската земя, за възстановяването на промишлеността и селското стопанство, за отговорните задачи по отбраната на страната. Призова ни да отдадем всичките си сили в учението, да станем отлични командири.
Аз вече много често виждах Ленин по събрания, митинги, конференции, конгреси, охранявайки го с мои колеги. За последен път го видях, когато изнасяше доклада на XI конгрес на партията. Тогава пак бях един от охраната му. Щастлив бях, че ми беше гласувано такова голямо доверие. Щастлив съм и сега, че имах възможност да се запозная с Владимир Илич Ленин, да го охранявам лично и според своите скромни възможности да работя дълги години като разузнавач за сигурната защита на съветската родина.
Артур Спрогис умира на 2 октомври 1980 г. в Москва. Погребан е на латвийска земя.

 Артур Спрогис като млад

Старши лейтенант Артур Спрогис и Елизавета Паршина