Теория за първите начала и причини

Като ще е ден за размисъл, реших да не се занимавам с нищо друго, освен да реставрирам знанията си по Иммануел Кант (точно така, пише се с две "м"!). Причината всъщност беше съвсем прозаична - трябваше да помогна на дъщеря си за едно есе. Стана ми интересно, върнах се отново в юношеството на днешното човечество, когато (за кой ли път?!) то, днешното човечество, създавано през 18 век, открива нуждата от морал и вяра в ежедневието си. Днес е лесно да четеш Кант, пък и неговите последователи или обругатели. Нужно е само да натиснеш няколко клавиша от клавиатурата на компютъра и ... моля.
Някой обаче натисна тревожно клавиша на звънеца пред моя апартамент и аз, отегчен и тревожно припрян, отворих вратата. На стълбите пред асансьора стоеше невзрачна жена и държеше някаква тетрадка и аз веднага отстъпих назад, като си мислех, че е от онези тайнствени хора, които, като вдигнат капачето на водомера и се взрат в десетината тайнствени за мен триъгълничета, могат да ти кажат колко вода си изпил, излял за къпане и миене на паниците.
Оказа се, че не е това. Жената ме погледна смутено и някак на пресекулки ми каза, че събира пари за операция на болния си син. На три пъти подчерта, че "...аз не съм някаква фондация...", а после млъкна и още по-смутено зачака. Благодарен съм, да ви кажа, че макар от тридесет години да се занимавам с писаното слово и най-вече с журналистика, наивната потребност да бъда състрадателен към чуждата болка още не ме е напуснала. Не знаех какво да направя, вече десети ден чаках от социалното министерство да ми преведат мизерните триста лева, с които живея. Триста лева получавам по една програма, щастлив, че инфарктът и инсултът, които получих, все още не са ме довършили. Нейсе, думата не е за това... Тук иде реч за студения хлад на нещастието, което изпитах, че не можех да дам поне пет лева на тази жена. А аз наистина не можех. Нямах откъде.
Вдигнах рамене и започнах неловко да се оправдавам, докато жената ме погледна с тъга и ми каза: "Разбирам, оставете, разбирам ви..." и потътри крака по стълбите. Затворих вратата и не смеех да се върна към Кант. Виждаше ми се толкова нелепо всичко с цялата тази: "I ton proton arhon ke etion teopitini" ("Теория за първите начала и причини").
Естествено, зарязах Кант, но потънах в още по-дълбоките води на предизборните размишления. Какво все пак се случва в милото отечество? Една купчина българи се опитват да измамят друга купчина българи, а трета купчина българи се правят, че хич не им пука, пък може и наистина да е така. У нас купчините българи за удобство ги наричат партии. Тези партии си имат партиен елит. Този елит е онази малка купчинка в дадена партия, която се надява да заеме някакъв пост в общинска, областна или държавна администрация. Откъдето да храни себе си, челядта си, любовници и съобщници по софрите. Естествено с държавни (събирани от нашите данъци!) пари.
Слава богу!, ексцесиите от първите години на демокрация ги няма. Омразата, която плашеше тогава, днес е земенена с тарикатлъка на бай ти Ганя, който владее фирма за нещо си. Дочоолу и Гочоолу са млади и рано оплешивели момчета, които успешно се занимават с компютърни програми. Тези компютърни програми спешно влизат във всякакви предизборни схватки. Около цялата тая шайка в предизборния щаб прехвърчат елегантни офис-моми, а стари изборджии смятат на листчета възможните резултати. Такава беше картинката във всеки предизборен офис.
Ексцесиите, както вече казахме, ги няма. Дойде времето на търговията. Тя е невидимата енергия в тези избори. Тя не ходи да проси пари като моята непозната гостенка. Тя носи пари, тя предлага пари. Този път не за да оздравееш, а самият ти да станеш бацил в гражданското общество. И като всеки бацил, да заразиш всички надежди за нещо по-хубаво и добро. Жалкото е, че обществото също е болно, самото общество е добър бульон за тези бацили. Един ден в обществото ще се развихри епидемията на политическия гьонсуратлък и не съм много уверен дали самото общество ще има сили да се противопостави. Защото днес и сега ние правим всичко, за да унищожим тези съпротивителни сили.
Американският писател Уил Роджърс казва: "След избори и след сватба рядко получаваш това, което си искал!" Нашият проблем е в това, че ние дори не знаем какво искаме. Можех поне това да обясня на бедната женица, но млъкнах засрамен. От себе си, държавата и всички нас.
Такива работи...