Майката на героите

Кънчо Пеевски

Мразовит януарски ден през 1872 г. По пътя към Арабаконашкия проход в Стара планина ритмично потропват подковите на едър пъргав кон. От двете му страни са преметнати козиняви дисаги с храна за ездача и овес за коня. Макар и облечен в мъжки дрехи, ездачът е млада, двадесетгодишна жена, Христина Хранова, куриерка на Васил Левски. Но

кръщението на Христина

в борбата срещу угнетителите на Отечеството е много по-рано, едва дванадесетгодишна, но с пушка в ръка. Ясното и слънчево небе над село Клисура в този съдбоносен за малката Христина ден за късо време потъмнява от дима на пожарищата. Просторът се раздира от писъци на деца, плач и вайкания на баби и старци, примесени с воя на животни и зъл лай на кучета. Много от животните умират в жестока агония, обхванати от пламъците на пожарищата в затворените постройки. Малки деца и немощни възрастни клисурци, които нямат сили да излязат от къщите, загиват сред пламъците. Други са простреляни или разсечени... Башибозуците са докарали ада в село Клисура.
Този ден, както и през много преди него, Христина пасе недалеко от селото овцете и младите шилета на Храновия род. Тръгва за вкъщи. Вървешком плете и си пее. Но ненадейно дочува далечни писъци, стенания и кучешки лай, които непрекъснато се усилват. Трепва уплашена, захвърля плетивото на ливадата и с все сила хуква към вкъщи, блъсва вратата, тревожно вика "мамо", "мамо". В това време Христинината майка се връща от извора с кобилица на рамо. С едната ръка води двете си най-малки внучета. Голямо е семейството на Храно Ценков - бащата на Христина: дванадесет братя и пет сестри има тя, все по-възрастни от нея. Майката също е чула далечните писъци и кучешкия лай и разтревожена бърза да се прибере по-скоро. Обръща се назад и с ужас вижда въоръжени турски конници да препускат и един от тях се насочва към нея. Обезумяла от страх, тя бърза да се скрие по-скоро в двора. Но преди да е успяла да залости вратата, турчинът нахлува, замахва с ятаган и я поваля на земята. Тя пада, като повлича надолу и децата. Кобилицата, разсечена на две, заедно с двете ведра се сгромолясват върху земята. Башибозукът пришпорва коня си, за да стъпче двете дечица. Но конят забива копита върху калдъръма и отказва да тръгне. В този миг откъм къщата се чува гръм от пушка. Само един гърмеж. Стреляла е дванадесетгодишната Христина. Конят изплашен, цвили, тича из двора и през отворената врата препуска да бяга навън, повлякъл своя мъртъв ездач. На улицата няколко други башибозуци изтръпват от зловещата картина, в уплаха мълвят "аллах", "аллах" и прекратяват грабежа, като изоставят и много от плячката. 
Още слънцето не е залязло, когато на мегдана се събират всички останали живи клисурци. Наидват от нивите, от ливадите, от кошарите. Там е и целият многолюден род на Храно. Оцеляла е и жена му - твърдото дърво на кобилицата, разсечена от ятагана на башибозука, я е спасило. Покрусени селяните стоят като вдървени и не знаят какво да правят. Опасността от връщане на башибозуците не е преминала. Погребват мъртвите деца и старци едва на другия ден преди пладне. Храно Ценков събира многолюдното си домочадие и всичкия добитък, натоварва ги на няколко волски коли и  потегля към София.
Също както нейния баща и братята й в сърцето на Христина пламти

силна любов към изтерзаното Отечество

Учила четмо и писмо в училището на Йорданка Филаретова, тя е будна и съобразителна девойка, затова и Васил Левски, по препоръка на баща й Храно Ценков, се доверява тя да бъде комитетски куриер. От София до Ловеч и обратно. Но не за дълго Христина е доверен човек на Апостола на свободата. Не минава много време и до семейство Хранови достига грозната вест, че опасният за турската власт баш комита Васил Левски подло е предаден, заловен жив и осъден на смърт. Тогава никой от неговите сподвижници не посмява да отиде на обесването му, защото заптиетата и шпионите само това чакат да ги заподозрат и да ги приберат в кауша. Христина без колебание се решава да отиде сама. Преоблича се като овчарка с ямурлук, взима гега в ръка и отива близо до мястото на обесването да види Апостола за последен път и да се прости с него. Когато Васил Левски увисва на бесилото, тя не заплаква, защото още по-гореща ярост закипява у нея да отмъсти на турците за скъпата жертва.
Идва пролетта на 1876 г. Христина Хранова активно се включва в подготовката на въоръженото въстание. Заминава за историческото село Батак, което също се готви за въстанието. Остава там, с пушка в ръка се сражава заедно с други батакчани срещу многобройните и озверели турски аскери, въоръжени до зъби. После се развихря страшното варварско избиване на всичко старо и младо, обградено в черквата на Батак. Само по едно чудо оцеляват няколко жени от селото, между които е и Христина. Още несъвзело се от ужасите на потушаването на Априлското въстание, до семейството на Храно Ценков достига радостната вест, че Сърбия е обявила война на Турция. Прокудените във Влашко български революционери и спасилите се след разгромяването на Априлското въстание и избягали там въстаници масово се записват доброволци в дружините на българските войводи и тайно заминават за Сърбия да помагат във войната. Повечето от братята на Христина са сред тях. Но техните мечти не се сбъдват, защото Сърбия бързо капитулира и войната е прекратена. Четирима от синовете на Храно Ценков загиват геройски по бойните полета. Не минава и година, и Русия обявява война на Турция. Тогава останалите живи братя на Христина заедно с нея тайно потеглят от София, промъкват се по скрити пътеки из Стара планина, докато се срещнат с братята руси и се съединят с българските опълченци. Храбро се сражават при Шипка, Шейново и Стара Загора. Там някъде, незнайно днес къде, нейните братя отдават и най-скъпото за своята татковина България и за своя народ. Дванадесет стават жертвите, дадени от семейството на Храно Ценков пред олтара на отечеството. В руската армия има много лекари и фелдшери мъже, които лекуват ранените и болните войници и офицери. Жените сестри и самарянки обаче са съвсем малко и трудно смогват да прибират пострадалите и да се погрижат за тях. Веднъж един фронтови лекар познава, че под войнишката униформа на Христина е жена, и я повиква да му помага при превързването на ранените и лекуването на болните. Оттук започва

нова страница в биографията

на Христина Хранова. От руските лекари тя е научила, че в Киев има акушерски институт, а те я уговарят да отиде там и да го завърши. По това време - 1879 г., от Русия се завръща друга голяма българска патриотка - знаменоската на въстаниците в Панагюрище - известната Райна Попгеоргиева - Райна Княгиня, която е завършила акушерство. Христина Хранова, която завършва Акушерския (Повивалния) институт към Имперския университет "Свети Владимир" в Киев през 1881 г., фактически почва да работи като акушерка години преди Райна Попгеоргиева. По тази именно причина е смятана за първата българска дипломирана акушерка - родоначалничка на българското акушерство. Тежка е нейната участ като акушерка. Петвековният турски гнет е потъпкал българския народ в най-дълбока материална оскъдица и духовна безпросветност. Останки от турското властване са немотията, невежеството и суеверията и българският народ не може магически да изплува от тях. Младата акушерка ходи по домовете на родилките да им помага при раждането, и то само ако я повикат. Тогава започва сама да издирва бременни жени и да им предлага своята помощ. Първоначално се установява на работа в София, после отива в Лом, през 1884 г. се премества в Силистра.
Когато сръбските войски нападат в гръб България от западната й граница след Съединението през 1885 г., Христина Христова грабва пушката, която си пази от сраженията при Шипка, Шейново и Стара Загора, и отново е на бойната линия на фронта, за да се сражава заедно с мъжете при Драгоман, Гургулят и Сливница. В затишията между сраженията тя работи като фелдшерка. След края на войната отново се отдава на акушерското си призвание. Безкористно и всеотдайно. Към 1900 г. е на работа във Варна. В този град тя работи като акушерка около 18 години. Тук полага и основите на българското водно спасяване. През целия си период на пребиваването в морския град тя спасява от удавяне 54 души - ненадминат рекорд и досега.
Когато започва Междусъюзническата война през 1912 г., патриотизмът на Хранова отново закипява. Макар и около шестдесетгодишна вече, тя събира сили, облича войнишкия шинел, нарамва своята пушка и доброволно отива да се сражава при Куманово, Егри Паланка, Кочани и Джумая... На старини, както и мнозина други родолюбиви българи и българки като нея, тя е изоставена от царското правителство да доживява дните си в мизерия. Макар че през 1911 г. е било организирано тържествено честване на тридесетгодишнината от нейната дейност като акушерка и е била наречена "Майка на героите", като е била издадена и юбилейна пощенска картичка с лика на Христина Хранова и нарочен текст, то на нея, "понеже не била работила на държавна работа, а само на общинска и на частна практика", не е била отпусната никаква пенсия.
След големи мъки и безкрайни страдания, без нийде никакъв близък човек, Христина Христова угасва на 14 ноември 1922 г. Въпреки нейните големи заслуги като революционерка и поборничка за национално освобождение, като акушерка с голяма дейност и доброволна водоспасителка, на погребението й идват да я изпратят само останалите и проредели вече живи и все още можещи да вървят опълченци в София, без да бъдат отдадени никакви държавни почести.
Къде е гробът й днес никой не знае.

Христина Хранова (долу вдясно), като курсистка в Киев през 1880 г.