Кой движи прогреса?

Между икономистите има големи различия по основния двигател за икономическия и социалния прогрес - частната или държавната собственост. В продължение на десетилетия в бившия Съветски съюз, в Китай и други страни се смяташе, че държавната собственост и присъщото й централно планиране са най-важните двигатели за успешно икономическо и социално развитие. На ранните етапи (1945-1965 г.) на следвоенното икономическо развитие на България, когато екстензивните фактори имаха решаващо значение за растежа, това беше донякъде вярно. Темповете на растеж бяха високи (в това число и поради ниската статистическа база), но не беше така с качеството, ефективността и конкурентоспособността.
На следващите етапи, когато трябваше да се решават много по-сложните задачи за мобилизиране на интензивните фактори на растежа и преди всичко за повишаване на производителността на труда и конкурентоспособността, държавната собственост и централното планиране се оказаха безпомощни. Тук са и корените за провала на социализма в съревнованието с капитализма.
С разпадането на социалистическата система в края на 1980-те 

икономическото махало

отиде в другата крайност. От 23 години сме свидетели на сляпо фетишизиране на частната собственост по подобие на фаворизирането на държавната собственост в миналото. Това е повторение на старата грешка с нов адрес. Частната и държавната собственост не трябва да се противопоставят, а равнопоставени пред закона да се състезават и да доказват правото си на съществуване в конкретни условия. Никоя от тях не може да се определя предварително за по-добра във всичко и завинаги. Те следва да се оценяват според приноса им за подобряване качеството на живота на хората, а не по прилагания в миналото критерий за "степен на обобществяване", когато държавната собственост беше произволно обявена за общонародна.
Според пазарните фундаменталисти частното предприятие по презумпция е по-ефективно от държавното, така както пазарните решения в икономиката са били винаги по-добри от тези на държавата. Тяхна свещена догма е, че и най-лошото пазарно решение било по-добро от най-доброто държавно решение. Навремето президентът Рейгън казваше: "Държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем". Пълна безсмислица! Новата и най-нова стопанска история ни предлагат хиляди примери, които показват, че това не е вярно. Спомнете си как причинителите на кризата - най-големите финансови и нефинансови корпорации през 2008-2009 г. молеха правителствата на колене да ги спасяват от банкрути. Ако не беше помощта на държавата, те вече щяха да са в небитието. И това се повтаря при всяка кризисна ситуация. Като създател и гарант на реда и законността в пазарното стопанство, държавата е и ще бъде най-сигурната им опора.
Пазарните фундаменталисти твърдят, че частната собственост е синоним на рационалност, ефективност и порядъчност. Това също не е вярно. Има много доказателства за нейното икономически нерационално, нехуманно, неморално и противозаконно поведение. Такива са: технологичните и жилищните балони, които доведоха до световни кризи през последните няколко десетилетия; гигантските злоупотреби със стотици милиарди спестявания на милиони граждани в частни финансови институции; многомилиардните трансфери на руски олигарси в чужбина за покупка на футболни клубове, суперекстравагантни яхти, луксозни резиденции, при повече от скромен жизнен стандарт и дори бедност на много десетки милиони руски граждани в далечната провинция; не им отстъпват и олигарсите от другите развити и развиващи се страни; погрешното насочване на огромни ресурси със съмнителен произход за презастрояване на курортни комплекси в Испания, Португалия, Италия, България и други страни, за пресищане на градовете с молове и други подобни недомислия; нерационалното насочване на инвестиции от частния капитал на бедни страни като България - за екстравагантни резиденции у нас и в чужбина, суперлуксозни лимузини, ценни книжа в други страни и депозити в наши и чужди банки; крещящата доходна поляризация - 625 вложители в български банки с влогове над 1 млн. лв. притежават депозити за 1,5 млрд. лв, а 9,2 млн. вложители с депозити до 1000 лв. притежават 1,05 млрд. лв.; изнасянето от гръцки богаташи на около 200 млрд. евро в швейцарски банки (според президента на Европейския парламент Мартин Шулц) за избегване на данъчното облагане и последствията от кризата; бягството на големи френски капитали в съседни страни поради въведеното напоследък прогресивно данъчно облагане на най-големите капитали; огромните незаконни трансфери на печалби от чуждестранни капитали в офшорни зони и други изгодни убежища, за да не плащат данъци, а също и от чуждестранни банки в по-бедни страни към банките-майки в развитите страни.
Същото важи за

увеличеното имущество

на най-богатите по време на кризата, докато растеше бедността и мизерията на другия полюс; за създаването на фиктивни вериги от безброй паразитни посредници между производители и крайни потребители, които присвояват 60-80 и повече процента от размера на крайната цена и ограбват производителите; за масовото неплащане на дори най-ниските корпоративни, подоходни и имуществени данъци, а също на ДДС, акцизи и мита у нас и в други източноевропейски страни; забавяното с месеци, а в някои случаи и с години превеждане на заплати и осигурителни вноски на персонала; уреждането на просрочени взаимни задължения чрез заплахи, пожари, побоища, отвличания, убийства; мащабните злоупотреби с качеството на продукти и услуги в очевидна вреда на здравето и дори живота на потребителите, в името на бързите и високи печалби и т.н. С арогантното си поведение и масовото нарушаване на законите частният сектор все повече губи доверието на обществото. Капиталистите като пазарни субекти дискредитират капитализма като система.
Още по-опасно е поведението на частния бизнес в социално ориентираните стопански дейности и в условията на естествени монополи. В монополна и олигополна среда частният (и не само той) производител и продавач имат пълна свобода на действие да постигат спекулативните си цели за сметка на потребителите. В социално ориентираните дейности в условията на естествен монопол спекулативните пазарни субекти си позволяват още по-голям произвол над милиони потребители с болезнени, а понякога и фатални последствия за хиляди хора. Държавната интервенция в такива условия може да компенсира частично липсата на конкуренция, но тя не го прави.
Следователно решението не е в тоталното господство на частната собственост, нито пък в тоталното одържавяване. То трябва да се търси другаде.
Стопанската история показва, че основният двигател за социално-икономическия прогрес на обществото е лоялната конкуренция под икономическото слънце между равнопоставени пред закона стопански субекти, независимо от формите на собственост. Лоялната конкуренция е

    законосъобразно съперничество

между продавачи (производители и търговци) за спечелване на повече купувачи (домакинства, стопански субекти и държавни институции) и за постигане на целите си: увеличение на пазарния дял, на обема на продажбите и в крайна сметка - за максимизация на печалбата.
Конкуренцията в икономиката е усилие на два или повече, независими един от друг стопански субекта (личности или компании), да постигнат сделки с трети субект (други личности, компании и държавата), предлагайки им най-добри условия. Адам Смит в 1776 г., а и други икономисти след него определят конкуренцията като насочване на производствени ресурси към най-полезното им за обществото използване. При монопол се постига обратният резултат.
По-късно икономическата теория направи разграничение между перфектна и неперфектна конкуренция. Най-желана, но непостижима в реалния свят, е перфектната конкуренция. Има я само в примитивните учебници по икономика и в уповаващите се на тях теоретични конструкции на пазарните фундаменталисти. Дори в най-лоялната конкуренция продавачът познава по-добре качествата на своята стока от купувача и в този смисъл те не са равностойни партньори в покупко-продажбата, понеже разполагат с различна по обхват и дълбочина информация.
Конкуренцията принуждава пазарните частници да създават нови продукти, услуги и технологии, за да постигнат по-голяма печалба от своите конкуренти. Това им позволява да предлагат по-голям избор на по-качествени стоки. И когато всички пазарни участници правят това, те са принудени да намаляват продажните цени, за да поддържат или увеличават пазарния си дял и печалбите. Така спадат цените на стоките, в сравнение с цените без конкуренция (монопол) или при слаба конкуренция (олигопол). То пък позволява по-добро задоволяване на потребностите на купувачите с по-малки разходи от тяхна страна. При равни други условия това помага за подобряване качеството на живота.
Конкуренцията изпълнява предупредителна, възпираща и контролна роля срещу изброените по-горе егоистични апетити на стопанските субекти. Тя охлажда спекулативните стремежи на предприемачите и ги предпазва от нерационално насочване на ресурси, екстравагантни инвестиции или погазване интересите на други лица, действащи на същия пазар. Тя ги предупреждава предварително, че всяко отклонение от правилата се наказва от закона и от другите пазарни субекти. Това важи за всички пазарни участници, независимо от формите на собственост и стопанисване.
При нормална конкуренция и доминираща частна собственост оцеляват най-добрите компании, а нежизнеспособните отпадат от пазара. При лоялна конкуренция такъв икономически подбор е възможен и ако доминира държавната собственост, при условие че държавата не се намесва за спасяване на фалиращи компании, освен в изключително редки случаи при драматични последствия за националната сигурност. При съществуващите икономически реалности на смесена собственост у нас и в другите страни е нормално да се допуска равнопоставено присъствие на пазара на частни и на държавни компании. Така се постига едновременна многостранна конкуренция: между частни, между държавни и между държавни и частни компании, което е още по-здравословно.

Един от важните уроци

на икономическата реставрация през последните 23 години у нас е, че частният сектор се провали в дейностите със социална насоченост: водоснабдяване, топлоснабдяване, газоснабдяване, електроразпределение и електроснабдяване, вътрешен градски транспорт, здравеопазване, социално осигуряване, поддържане на чистота в селищата, снегопочистване и други подобни. То важи и за дейностите с естествен монопол. Защото всеки монопол е вреден, но няма нищо по-лошо от частния монопол. На това основание препоръчвам тези дейности да се върнат на държавата и/или общините и повече да не се приватизират.
Бъдещето на света е в интелигентно регулираното социално пазарно стопанство в условията на лоялна конкуренция, а не в стихийния свободен пазар, допускащ злоупотреби с монополно или олигополно положение. Конструктивната формула е "и държава, и пазар в конкурентна среда", а не деструктивната - "държава или пазар без конкурентна среда".