15 Ноември 2024петък19:21 ч.

Горуня и моите студентски години

Грешки на висшата партокрация водеха до ерозиране на социалистическото развитие

/ брой: 154

автор:Дума

visibility 5601

Иван СТОИМЕНОВ

Прелиствам последния брой на в. "Мисъл". Както винаги, срещам и името на Тодор Павлов (Туки). Туки е бивш партизанин от партизанския отряд "Христо Михайлов", чета "Замфир Попов". Едва 17-годишен, той става един от най-младите партизани в отряда на ВНОА в България. С Тодор се познаваме от две десетилетия. Свързва ни съвместна работа като сътрудници на в. "Мисъл". Той е един от основателите му под ръководството на главния редактор, покойния вече Георги Свежин. Туки е не само сътрудник. Той е и финансов спонсор, организатор на отпечатването и разпространението на вестника. А в последните десетина години, след смъртта на Георги Свежин, фактически изпълнява ролята и на главен редактор. Бивш кореспондент на в. "Работническо дело", след което с апостолска всеотдайност безвъздмездно отдава целия си живот на в. "Мисъл".
Статията на Туки е юбилейна, посветена на 100-годишнината от рождението на Горуня. Написана е с много обич, уважение и признателност към паметта на популярния, известен на национално ниво партизански деец, а по времето на социализма - ръководител от национален ранг. Тя ми напомни за събития, в които съм пряк участник. 
В края на 1967 г. бях студент по специалността политическа икономия във Висшия икономически институт "Карл Маркс", София. Следвах второ висше образование. В същото време бях преподавател в родопски град. Защитавах дипломна работа на тема: "Личното спомагателно стопанство при социализма и комунизма".
Като бивш счетоводен служител в ТКЗС в родното ми с. Самораново, Дупнишко, и син на родители - учредители на стопанството, бях пристрастен към проблемите на

социалистическото кооперативно селско стопанство

За литературни източници ползвах предимно статии от печатни медии. В един брой на списание "Ново време" ми направи силно впечатление статия от Иван Тодоров-Горуня, писана по времето, когато е бил първи зам.-министър на земеделието. Същата посочих в приложението "Ползвана литература". Научният ръководител - ст. асистент Никола Великов, бъдещ професор и ректор на Славянския университет, връчвайки ми рецензията, ме попита: "Ти знаеш ли кой е Горуня?", "Да, знам кой е" - отговорих спокойно. Асистентът ме изгледа учудено, но не ми поиска каквито и да било обяснения.
Мълчанието на Великов обаче си имаше последствия. Секунди преди да започне защитата на дипломната работа, той на висок глас каза на цялата държавна изпитна комисия с председател доц. Жак Аройо (което се чу и в залата), че съм закъснял със защитата. Това не отговаряше на истината. От тактически и стратегически съображения не казах истината за тенденциозното отношение на научния ръководител. Истината беше, че не бе съгласен с ползването на статията на Горуня. В резултат на репликата защита бе отложена с една година.
Не знам дали съм докладван на Държавна сигурност, но не бях викан за евентуална справка. Днес, когато прелиствам дипломната работа, виждам посочената статия, подчертана с обикновен молив. Статия, в която Горуня (според моето скромно мнение) се изявяваше като добър аграрикономист.
Сред групата студенти-задочници се отличаваше студентката Донка, бивша партизанка, съпруга на един от генералите от МО, участник в групата на Горуня, осъден на над 10 години лишаване от свобода. Колежката стоически съпреживяваше участта на своя съпруг. Въпреки злочестата си орис тя не беше унила и изгубила самообладание. Грижеше се за по-младите си колеги като родна сестра. Приемаше ни в собствения си апартамент. Снабдяваше ни с циклостилни записки, даваше ни безплатни консултации, окуражаваше ни по време на изпитни сесии и всичко това - въпреки личните си проблеми и несгоди.
Непосредствено след 10 ноември 1989 г. случая с дипломната работа споделих с моя приятел и съидейник Георги Мартинов (бивш член на РМС) и щатен сътрудник на ДС. Бил е пенсиониран предсрочно само заради това, че си позволил да поздрави на едно софийско кръстовище бившия член на Политбюро и председател на МС Антон Югов и съпругата му, с която се е познавал лично.

За случая бил "натопен"

от негови колеги доносници. В отговор Гошо с респектиращ поглед ми заяви: "Ти си проявил голяма смелост." А моята "смелост" се базираше на социалистическото и комунистическо ми верую. Възпитан от баща - основател на БКП в родното ми с. Самораново, един от основателите на ТКЗС, и брат, член на РМС отпреди 9 септември 1944 г., който като гимназист в час по "Религия" отказва да чете утринната молитва, през целия си съзнателен живот съм се стремял да бъда честен, принципен и делови професионалист. Никога не съм сервилничал пред силните на деня. Винаги съм бил критичен към извращения, базиращи се на доктринерство и субективизъм. Грешки на елитната държавна власт, централното управление и висшата партокрация, които водеха до ерозиране на социалистическото обществено-икономическо развитие. Фатални грешки, довели до съдбоносната дата 10 ноември 1989 г. - начална дата на краха на българския социализъм.
И днес, пето десетилетие вече, винаги когато имам допир с името или лика на Иван Тодоров (Горуня), в мен възниква споменът за отложената защита на дипломната работа и за истинските причини за тази наказателна репресия.


Кой е Горуня
Справка ДУМА

Иван Тодоров-Горуня е роден през 1916 г. в с. Горна Кремена, Врачанско. Каменоделец по професия, през 1932 г. става член на РМС, а през 1939 г. - на БРП. През 1939 г. е осъден на 7 и половина години лишаване от свобода. В затвора поддържа близки отношения с Цоло Кръстев и Цвятко Анев. Горуня е първият партизанин от Врачанско (от септември 1941 г.), във Врачанския партизански отряд "Гаврил Генов" е командир. След Девети септември 1944 г. Горуня заема ръководни постове във Врачанско, става кандидат-член на ЦК на БКП, а после - и член на ЦК на БКП. Той е и зам.-министър на земеделието и председател на Комитета по водното стопанство при МС.
Но според Петко Цонев пред него Горуня е казвал: "Два пъти в годината... масонски клуб събира президентите на най-богатите и развити страни като Америка, Англия, Франция, Германия, Япония, Италия и Канада. От представителите на тези държави масоните искат отчет и им поставят нови задачи... Затова аз смятам, убеден съм, че Тодор Живков е вече заклет масон и върши това, което те му нареждат." През декември 1964 г., на пленум на ЦК на БКП, ген. Иван Бъчваров, завеждащ Административния отдел, предлага Живков да бъде свален поради липса на качества. И след като "по легален път" свалянето на "първия партиен и държавен ръководител" не успява, се налага убеждението, че трябва да бъде заставен. Трима са в центъра: Горуня, член на ЦК на БКП и на МС, Цоло Кръстев, служител във външно министерство, и  ген. Анев - "жива връзка с армията".
Според Боян Българанов пред пленума на 14 април 1965 г. идеята е била в деня, в който заседава ЦК на БКП в Партийния дом, група офицери с армия да проникнат в сградата и да заставят членовете на ЦК да приемат определени решения под тяхна диктовка. При съпротива се предвиждало и проливане на кръв, а "душата на заговора" са стари бойни другари от Врачанския партизански отряд "Гаврил Генов".
Но информация за заговора стига до Живков, образувана е контраразузнавателна операция "Дураци", пръв е разконспириран бившият командир на чета в "Гаврил Генов" полк. Иван Велчев, който е поставен под наблюдение от ДС. От подслушан негов разговор контраразузнавачите стигат до някогашния зам.-командир на "Гаврил Генов" ген. Цвятко Анев. Мрежата се разплита и с имената на ген. Мичо Ерменков - зам.-началник на ГПУ на армията, и ген. Любен Динов, началник на отдел в МНО. Живков се опитва "да отрезви" заговорниците и на пленум на 23 март 1965 г. намеква за опити за смяна на курса от страна на авантюристични елементи. Успоредно с това по негова поръчка "Работническо дело" критикува Горуня.
На 5 април Горуня съобщава на ген. Анев, че са разкрити. Анев унищожава писмения план и имената на офицерите и другите "заговорници". Двамата решават да минат в нелегалност. Плануват среща на 10 април във Врачанско, откъдето да се прехвърлят в Румъния. На 6 срещу 7 април мистериозно изчезва ген. Анев - замаскиран в камион, той се укрива в дома на кума си Борис Коларски. Но на 8 април 1965 г. ген. Анев е заловен, без да окаже съпротива, с два заредени пистолета и 52 патрона до себе си.
На 7 април Горуня научава за бягството на Анев. По сина си той праща бележка на заговорник, в която му определя на следваща вечер среща до родното си село. Вечерта в дома му на бул. "Димитър Благоев" 2 в София при него идва полк. Велчев, с когото поради страх от подслушване си говорят с бележки. Според Крум Благов Горуня пише: "След разкриването ни положението сега ни се усложнява", а Велчев му отговаря: "Усложнява и утежнява". Велчев предлага на Горуня да поиска среща с Политбюро на ЦК на БКП. Горуня се колебае между този вариант и минаването в нелегалност, опасявйки се от арест.
Краят на агонията настъпва в 4 ч. сутринта на 8 април 1965 г. В дома на Иван Тодоров проехтява изстрел. Синът му Виктор го открива застрелян в спалнята с един куршум в дясното слепоочие. Пистолетът му ТТ е върху гърдите, а ръцете му - покрай тялото. Намерено е и предсмъртно писмо:
"След като подготви идейния разгром на партията, се започва физическата кървава разправа с кадрите. Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм!
Умирам, но не се предавам.
8.IV.1965 г.
подпис"


На 15 юни 1990 г. всички осъдени по този случай са реабилитирани (през 1965 г. са осъдени 9 души -  полк. Велчев получава 15 г. лишаване от свобода, ген. Ерменов - 10, ген. Анев, ген. Динов и Цоло Кръстев - по 8. Военните са разжалвани, интернирани са 11 души, а 192-ма получават партийни и административни наказания). Във Врачанско от БКП са изключени 189 комунисти, има и интернирани. 250 офицери са уволнени заради подозрения, че имат негативно мнение към Живков. Стават размествания в командния състав на армията. Ако се вярва на версии, дори странични врагове "са получили своето": така например критикът на Живков ген. Иван Бъчваров загива в мистериозна и до днес самолетна катастрофа - на 24 ноември 1966 г. самолетът Ил-18 на българската държавна авиокомпания ТАБСО по линията София-Берлин излита след междинно кацане в Будапеща. Следващата спирка е Прага, но заради лошо време се налага приземяване в Братислава. След излитането оттам, на 8 км от летището, самолетът се забива във връх Сакра. Загиват всичките 82 души на борда, включително ген. Бъчваров и оперната певица Катя Попова. Интересен факт е, че Недю Ганчев, натоварен да разследва трагичния инцидент край Братислава, скоро се отказва да води следствието, признава пред свои приятели, че не може "да направи това, което искали от него". Малко след това Ганчев се самоубива.
(По Люба Манолова, Крум Благов, Борис Темков)

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 227

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 219

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 237

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 223

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 247

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 218

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 257

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 242

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 210

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 271

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 202

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ